Шестият

Бънтинг стана и се приближи до прозореца с ръце в джобовете.

— Може и да не стане — процеди той.

— Защо?

— Нима си въобразяваш, че правителството на САЩ ще допусне процес срещу Рой? — рязко се обърна Бънтинг.

Ейвъри смутено преглътна.

— А има ли алтернатива? — попита той.

Бънтинг отново се обърна към прозореца и проследи с поглед ято птици, потеглило на юг.

Ех, ако можех да летя, помисли си той. Веднага бих се махнал някъде надалеч, без да поглеждам назад.

— Какво мислиш, Ейвъри? — подхвърли през рамо той.

— Ще го убият ли? — отвърна с въпрос помощникът му.

Бънтинг се върна зад бюрото и смени темата.

— Значи Кинг те е проследил преди две вечери в Мейн, така ли? Ами Максуел?

— Не беше с него.

— А какво правиха след това?

Ейвъри отстъпи малка крачка назад.

— Наблюдението беше прекъснато за известно време, но вече е възстановено — отвърна той.

— За колко време е било прекъснато? — отново се надигна от стола Бънтинг.

— Няколко часа.

— По-точно, Ейвъри! — щракна с пръсти Бънтинг.

— За осем часа и четири минути. В момента пътуват, най-вероятно към фермата на Рой.

— А не мислиш ли, че през тези осем часа те са отскочили до място, което със сигурност би улеснило задачата ни?

— Възможно е, сър. Но моята работа беше друга.

— Добре. От този момент нататък твоята работа е да осигуриш непрекъснато наблюдение. — Бънтинг замълча за миг, после попита: — А шестте трупа във фермата?

— Да?

— Не е ли странно, че нито един от тях не е идентифициран? — Изражението му говореше, че това не е странно, а абсолютно невъзможно.

— Да, така е — кимна Ейвъри. — Личните им данни би трябвало да се съхраняват някъде.

— Но има и още нещо.

— Сър?

— Бройката.

— Бройката ли?

— На труповете. Хайде, върви да си вършиш работата.

Ейвъри се оттегли с озадачено изражение на лицето.

Бънтинг се върна на мястото си, завъртя се заедно със стола и отново погледна навън.

Шест трупа. Не четири, не пет, а точно шест.

По принцип беше човек, който обича играта с числа. Изпитваше силно влечение към статистиката, анализите и заключенията, опиращи се на солидни данни. Но числото шест започваше да го плаши. Никак не го харесваше.

Шест трупа. Програмата Е-шест.

Твърде подозрително, за да бъде съвпадение. И твърде близо до истината.

Май някой си играеше с него.

28

Пътуването до дома на Едгар Рой отне няколко часа. Както обикновено, шофираше Мишел, а Шон гледаше мрачно пред себе си.

— Не ти ли е любопитно да разбереш с какво се е занимавала Кели Пол в чужбина? — подхвърли той.

— Любопитно ми е, разбира се. Но тя беше права като каза, че трябва да се концентрираме върху делото срещу брат й. Защото не нея, а него го заплашва смъртно наказание.

— Освен това изобщо не спомена как е починал вторият й баща — сякаш не я чу Шон.

— Това лесно може да се провери, но според мен не е наша работа.

— Освен ако нещата не са свързани — обърна се да я погледне той.

— В такъв случай трябва да се върнем много далеч във времето.

Той отново насочи поглед навън.

— Защо жена като нея е избрала да живее в паянтова ферма насред пустошта? Тя не се занимава със земеделие, освен това провинциалният й акцент е прекалено добър.

— Все пак е израснала във Вирджиния, а местните си имат своето наречие — отвърна Мишел.

— Много въпроси чакат отговор — заяви той.

— Какво мислиш за съвета й относно ФБР?

— Добър е. Райли е фактически представител на защитата. Не могат да я задържат безкрайно. Всъщност…

Той измъкна джиесема си и набра някакъв номер.

— Още не отговаря. Е, добре, налага се да преминем към грубия вариант.

Той набра друг номер.

— Агент Мърдок? Обажда се Шон Кинг. Да, последвахме съвета ти и се прибрахме у дома. Обаче скоро ще се върнем. Не, не се обаждам за това. Задържали сте адвоката на защитата по дело, което разследвате. Това нарушава десетина морални и други закони, за които не се сещам в момента. Ако след пет минути тя не ми се обади, за да ми съобщи, че са я освободили и пътува към „Мартас Ин“, ще ме видиш по Си Ен Ен в разговор на тема злоупотребата с власт от страна на Федералното бюро за разследване. — Замълча, за да чуе отговора, после добави: — Добре, опитай. Остават ти четири минути.

Изключи телефона и се загледа мрачно напред.

— Какво каза? — любопитно го погледна Мишел.

— Обичайните гадости — промърмори Шон и погледна часовника си.

Телефонът звънна десет секунди преди крайния срок.

— Здрасти, Меган, как си? — Пауза. — Много добре. Надявах се агент Мърдок да се вслуша в предупрежденията ми. Ние сме във Вирджиния, но много скоро ще тръгнем обратно към Мейн. Прибери се в „Мартас Ин“ и ни чакай. Не приемай никого, не прави нищо. Обади ми се веднага, ако Мърдок реши отново да те безпокои.

Той изключи апарата и го прибра в джоба си.

— За какво са я разпитвали?

— Не каза. От шума край нея разбрах, че пътува към мотела, най-вероятно с автобус.

— Дали са й казали за Хилари?

— Може би не. Изобщо не спомена името й.

— Чакай да видиш как ще реагира, като я информират, че аз съм я застреляла — мрачно промърмори Мишел.

— Не знаеш дали си ти! — ядосано я погледна Шон. — И престани да мислиш за това, защото ще полудееш!

— Лесно ти е на теб.

Той понечи да каже нещо остро, после се спря и я потупа по ръката.

— Права си, извинявай.

— Кога ще тръгнем за Мейн?

— Веднага след като огледаме фермата на Рой и поговорим с местните власти.

— Съмнявам се, че ще ни бъдат от помощ.

— Аз мисля обратното.

— Защо?

— По всичко личи, че до този момент всички са убедени във вината на Рой. Но много хора ще се замислят след убийствата на Бърджин и Хилари, които няма как да са негово дело. Включително и ченгетата.

— С кой представител на федералните ще се срещнем във Вирджиния? Надявам се да не е Мърдок.

— Познавам резидента на ФБР в Шарлотсвил. Свестен човек, освен това ми дължи услуга.

— На теб много хора ти дължат услуги. Каква е неговата?

— Написах препоръчително писмо на дъщеря му, когато кандидатстваше право в Университета на Вирджиния.

— И това е всичко?

— Е, успях да му уредя и билети за мача на „Скинс“ с „Каубойс“. Той е от Далас.

— Това вече е друга работа! — иронично заключи Мишел.

Агентът на ФБР действително нямаше нищо против да поговорят. Освен това им каза нещо доста интригуващо.

— Познавам Брандън Мърдок. Свестен тип, но нямам представа защо са му възложили това разследване.

— В смисъл? — озадачено го погледна Мишел.

— Той никога не е работил към ПРТП, към която са и серийните убийци — отвърна човекът, имайки предвид Програмата за разкриване на тежки престъпления, специално разработена от ФБР.

— А какво е работил?

— Преди известно време го изтеглиха във Вашингтон.

— В Хувър Билдинг или във ВОБ? — пожела да уточни Мишел. Ставаше въпрос за централата на ФБР и за Вашингтонското оперативно бюро.

— Не — отвърна агентът, поколеба се за момент и добави: — Наистина не трябва да говоря за това, Шон.

— Стига, Бари. Знаеш, че няма да те издам.

— Освен това ви намери билети за онзи мач на „Каубойс“ — напомни му Мишел.

Човекът се ухили.

— Добре, ще ви кажа — кимна той. — Мърдок е в Отряда за борба с тероризма. А за него се изискват много специални умения. — Показалецът му се заби в гърдите на Шон. — Но срещу тази информация отново ще трябва да ме снабдиш с билети, и то на по-добри места!

— Ще видя какво мога да направя.

Следващата им среща беше с местния прокурор. Оказа се, че той вече знае за убийството на Хилари Кънингам.

— Имаш право, Шон — въздъхна той. — Тая работа започва да мирише.