Првото семейство

— Добре. Остави ги тук.

— Не става. Казано ми е да ги доставя лично. Трябва да ми се подпише за тях.

— И аз мога да се подпиша. При нас не е прието хората с доставки да ползват асансьорите.

— Хайде стига. И бездруго ми плащат колкото да си покрия бензина. Живея от бакшиши. Ти няма да ми дадеш нищо, нали?

— Тези цветя не са за мен, така че си адски прав. Няма да ти дам.

— Слушай, работя като луд, за да си изкарам прехраната. Тук има дузина дълги стебла, а в колата ме чакат още петнайсет доставки, които трябва да направя до осем тази вечер. Пукам се по шевовете за центове.

— Изглеждаш ми малко стар, за да разнасяш цветя.

— Преди имах собствен бизнес за ипотечно финансиране.

Мъжът го погледна с разбиране.

— Ооо…

— Защо не й се обадиш да й кажеш, че съм тук. Ако не ги иска, няма проблем.

Портиерът се поколеба и вдигна слушалката.

— Мис Малори, обажда се Карл от портиерната. Донесоха цветя за вас. — Замълча. — А… не знам. Един момент. — Погледна към Шон. — От кого са?

Шон бръкна в джобчето на ризата си и погледна празно листче.

— Някой си Грег Доусън.

Карл повтори името по телефона.

— Да, добре. Ти си шефът.

Затвори и се обърна към Шон:

— Днес имаш късмет. Тя е в апартамент седемстотин петдесет и шест. Асансьорът е там.

— Идеално. Да се надяваме, че не е стисната.

— Изглеждаш добре. Ако наистина имаш късмет, може да ти даде и нещо друго като бакшиш.

Шон се престори на учуден.

— Какво искаш да кажеш? Да не е някоя мацка?

— Да го кажем така, приятел. Когато минава през фоайето, имам чувството, че съм в някоя фантазия на „Плейбой“. Май няма друга причина да стоя на тази никаква работа.

Шон се изкачи с остъкления асансьор, от който се разкриваше невероятна гледка към крайбрежието. Касандра сигурно го очакваше до вратата, защото отвори в мига, в който почука. Беше боса и с хавлиена роба, която достигаше до средата на бедрата й.

— Цветя? — попита тя.

— Да. От някой си мистър Доусън.

— Трябва да кажа, че съм изненадана.

Шон я изгледа.

— Госпожо, имате вид на жена, която получава много цветя от мъжете.

Тя го дари с ослепителна усмивка.

— Ти си сладур.

— Моля да подпишете тук.

Подаде й бележника си и химикалка. Докато тя подписваше, той отвори кутията. Вътре имаше дванайсет рози с дълги стебла, които беше купил от уличен търговец за четири долара.

Касандра взе една и вдъхна аромата й.

— Красиви са.

— Имате ли ваза, за да ги сложим във вода? Направете го веднага, за да не увяхнат.

Тя вдигна очи към него и се усмихна още повече. Огледа го от горе до долу, в целия му внушителен ръст, и каза с гърлен глас, от който Шон изведнъж се почувства някак нечист:

— Как се казваш?

— Шон.

— Не съм те виждала наоколо, Шон.

— Не съм идвал насам. Предполагам, че загубата е моя.

— Защо не внесеш цветята, докато потърся ваза?

Когато се обърна, съумя да плъзне гърдата си по ръката му. Направи го толкова умело, че Шон нямаше как да не заключи, че движението е отработвано с години. Влезе и затвори вратата. Автоматичната ключалка щракна.

Апартаментът беше луксозен и пълен със скъпи вещи. Дамата обичаше живописта, стилните мебели и ориенталските килими. После отиде до кухненския бокс, отвори някакъв шкаф и се наведе над него. Гледката накара Шон да се изчерви. С изключение на малката ивица черни бикини, всичко останало беше само Касандра.

Все още наведена, жената се обърна назад, за да се увери, че я гледа. Проследи погледа му и се престори на смутена.

— О, съжалявам!

Той успя да се усмихне.

— Аз не съжалявам. Женското тяло е красиво, защо трябва да се крие?

— Харесва ми отношението ти.

Толкова дълго търси вазата, че при нужда Шон би могъл да идентифицира трупа й само по бузите на задника. Най-накрая тя се изправи и се обърна към него.

И престана да се усмихва.

Пред очите й беше дисплеят на фотоапарата със снимката, на която Грег Доусън й подаваше плика с парите.

— Какво е това? Кой, по дяволите, си ти?

Шон седна на един от високите столове до гранитния кухненски плот.

— Откъде взе снимката? — попита тя тревожно.

— Първо, иди и облечи нещо. Стриптийзът не ми минава.

Тя се намръщи.

— Защо, по дяволите, просто не извикам полицията?

В отговор Шон пак вдигна фотоапарата.

— Защото, ако го направиш, твоята страхотна снимка със симпатягата Грег ще попадне в Министерството на вътрешната сигурност и „Сайънс Метърс“ ще се сбогува с поръчката, освен ако не си готова да обясниш как така човек, който се конкурира с фирмата на Тък Дътън, ти дава плик по време на уединен обяд в къщата му. Прав ли съм, Касандра? Сега отиди и облечи нещо.

Тя отиде и се върна, облечена в спортен екип от червено кадифе.

Шон кимна одобрително.

— Така е много по-добре. Сега мога да се отнасям с теб като с възрастен човек.

Седна на канапето във всекидневната, от която се разкриваше фантастична гледка към океана. Тя седна срещу него и подви босите си крака под себе си.

— Значи да разбирам, че цветята не са от Грег? — каза тя със самочувствие.

— Не са. Днес на обяд те отряза съвсем оправдано. Може би е патил с такива като теб и сега внимава.

— Добре, кой точно си ти и какво искаш? — попита Касандра. — Защото колкото по-бързо се чупиш, толкова по-добре.

— Едно основно правило. Не ти задаваш въпросите, а аз.

— Защо…

Той вдигна нагоре апарата със снимката и тя веднага затвори уста.

— Знам за теб и Тък Дътън.

Тя погледна към тавана с престорено отегчение.

— Това ли било?! Стига вече! Моля!

— Имали сте сексуална връзка с Тък.

— Докажи го.

— Всъщност не се налага. Ще оставя доказването на ФБР.

— На ФБР? Какви, по дяволите, ги дрънкаш?

— Съпругата на Тък беше убита, а най-голямата му дъщеря беше отвлечена. Да не би да твърдиш, че не го знаеш?

— Разбира се, че знам. Всички вестници писаха. Сестра му е първата дама.

— Харесва ли ти да чукаш първия шурей?

— Върви по дяволите!

— Дяволите са нещо, което би трябвало да тревожи най-вече теб.

— Какво точно означава всичко това? — попита тя с престорено отегчен тон.

— Всичко това означава съвсем точно, че според учебниците най-старият мотив един неверен съпруг да ликвидира жена си е идеята да се ожени за любовницата си.

— При мен и Тък не беше така.

— А как беше? Можеш да кажеш на мен или на ФБР. Агентът, който се занимава с разследването обаче, е доста по-нелюбезен от мен.

— Тък ме харесва.

— Да, известно ми е. Ако обаче си му изнесла спектакъла, който изнесе на мен, едва ли бих го укорил. Е, мога да го укоря, защото очевидно ангелът му е слаб. Както и да е. Защо се съгласи да работиш за него, след като несъмнено си имала и по-добри предложения от по-големи фирми?

— Изглежда, знаеш доста неща за мен.

— Винаги съм бил любопитен. Та какво искаше да ми кажеш?

— Обеща да е много добър с мен, ако получим поръчката.

— Значи не само заплатата, но и дял от фирмата?

— Нещо такова.

— Не искам да чувам „нещо такова“. Искам факти.

— Двайсет процента от печалбата по договора — отговори тя веднага. — Допълнително към заплатата и премиите ми.

— После обаче получи по-добра оферта, която си приела, макар и след споразумението с Тък?

— Не знам за какво говориш — каза тя колебливо.

— Разбира се, че знаеш. Пуснала си се на Тък, Доусън се е ослушвал и е разбрал, а може би той те е изпратил, кой знае? Във всеки случай разполага с доказателства, които да покаже пред Министерството на вътрешната сигурност. Чукаш шурея на президента. След което Доусън ще спечели договора, а ти ще получиш възнаграждение през задната врата. Може би част от възнаграждението е било в плика, който той ти даде днес. — Шон вдигна апарата. — Само че сега аз имам доказателство за теб и Грег, което ще дам на Министерството на вътрешната сигурност и ще сложа край на мечтата ти. Интересно развитие на нещата, не мислиш ли? И защо пари в брой?