Ден за изповед

Трябваше да предприеме нещо, и то час по-скоро.

В Рим часът бе дванайсет и половина — три и половина след полунощ в Лос Анджелис. От кого можеше да потърси помощ по това време, без да получи в отговор само съчувствие? Дори ако Байрън Уилис или някой друг от кантората успееше да му уреди съдействието на виден римски адвокат, това едва ли щеше да стане в близките няколко часа.

А и да станеше, какво от това? Щяха да се срещнат. Хари щеше да обясни какво се е случило. И започваше пак отначало. Не ставаше дума просто за сбъркан труп, а за следствие по убийство в най-висшите сфери. За нула време всички щяха да се озоват под прицела на медиите и в световните новини — той, фирмата и клиентите. Не, трябваше да потърси друг начин. Да подходи отвътре, да потърси помощта на човек, който вече знае какво става.

Хари отново погледна картичката на Пио. Защо пък да не потърси помощ от италианския детектив? Вече донякъде се познаваха и личеше, че Пио би желал да поговорят отново. Все някому трябваше да се довери и бе готов да избере Пио.

12:35

От кабинета на Пио някой обясни на развален английски, че ispettore capo не е там, но записа номера на Хари и обеща да се обади. Нищо повече. Щял да се обади. Кой знае кога.

12:55

Какво да стори, ако Пио не се обади? Хари не знаеше. Можеше само да заложи на полицая и неговия професионализъм, да се надява, че ще позвъни до шест и половина сутринта.

13:20

Хари си бе взел душ и се бръснеше, когато телефонът иззвъня. Той веднага грабна слушалката, без да обръща внимание, че я зацапва с пяна.

— Мистър Адисън…

Хари никога нямаше да забрави този глас — гласа на Яков Фарел.

— Открихме нещо ново във връзка с вашия брат. Сметнах, че може да ви заинтересува.

— Какво?

— Предпочитам да видите сам, мистър Адисън. Ще пратя шофьор да ви откара близо до мястото на експлозията. Там ще се срещнем.

— Кога?

— След десет минути.

— Добре, след десет минути.

Шофьорът се казваше Лестинги или Лестини. Хари не чу добре, а и не запита повторно, защото човекът явно не говореше английски. Облечен с кремава спортна риза, джинси, маратонки и грамадни тъмни очила, Хари мълчаливо се настани на задната седалка на кафявия опел. Облегна се и загледа прелитащите наоколо римски улици.

Идеята за нова среща с Фарел не го радваше кой знае колко, но още по-тревожна бе мисълта за онова, което можеше да е открил на мястото на експлозията. Очевидно нямаше да е в полза на Дани.

Отпред Лестинги, или Лестини, облечен в черен костюм както всички хора на Фарел, намали скоростта пред входа на магистралата, плати таксата и отново натисна педала. Градът мигновено остана назад. Пред тях се разстилаха само лозя, ферми и пасища.

Опелът се носеше на север в пълно мълчание, нарушавано само от свистенето на гумите и тихото бръмчене на двигателя. Отминаваха табели с имена на градчета — Ферония, Фиано, Чивитела Сан Паоло. Хари си мислеше за Пио и съжаляваше, че инспекторът не се бе обадил преди Фарел. Пио и Роскани бяха груби полицаи, но поне в тях имаше нещо човешко. Фарел — с неговото властно присъствие, грамадно туловище, дрезгав глас и изцъклен пронизващ поглед — приличаше по-скоро на звяр без капка съвест и състрадание.

Може би трябваше да е такъв. Може би, както казваше сам, към това го тласкаше фактът, че отговаря за сигурността на цяла нация… и на папата. А може би годините на чудовищно напрежение и отговорност неусетно превръщаха човека в нещо, което не би желал да бъде.

16

Двайсет минути по-късно шофьорът на Фарел отби от магистралата, плати и подкара по някакво второкласно шосе покрай бензиностанция и голям гараж за селскостопанска техника. Сетне остана само пътят, обкръжен от царевични ниви. Изминаха два километра, три, пет. Автобусът беше взривен на магистралата, а сега бързо се отдалечаваха от нея.

— Къде отиваме? — рязко запита Хари.

Шофьорът му хвърли поглед през огледалото и поклати глава.

— Non capisco inglese. 4

От няколко минути насам не бяха срещнали нито една кола. Хари се озърна през рамо, после погледна напред. Буйната царевица се извисяваше над колата. Тук-там се отклоняваха прашни пътища, но опелът продължаваше право напред. Вече бяха изминали седем-осем километра. Тревогата на Хари растеше. После той усети, че скоростта намалява. Погледна таблото — 80 километра, 60, 40, 20. Изведнъж шофьорът зави надясно, излезе от шосето и подкара по дълъг неравен селски път. Хари инстинктивно се озърна към ключалките на вратите да види дали шофьорът не ги е блокирал.

Изобщо нямаше ключалки.

На тяхно място се виждаха само леки вдлъбнатини в кожената тапицерия. Хари изтръпна, но след миг осъзна, че това е полицейска кола, а задните врати на тези коли винаги са заключени и се отварят само отвън.

— Къде отиваме? — повтори той малко по-високо. Усещаше как сърцето му подскача в гърдите, по дланите му изби лепкава пот.

— Non capisco inglese.

Шофьорът отново му хвърли поглед през огледалото. После натисна педала. Колата заподскача по неравния път. Наоколо прелитаха царевични редове. Отзад се надигна прашна завеса. Хари протегна ръка, за да запази равновесие. Под мишниците му се стичаше пот. За пръв път през живота си изпита истински страх.

Ненадейно пътят зави. Царевичните ниви отстъпиха и отпред изникна нова двуетажна къща. На изсъхналата трева отстрани бяха паркирани сива алфа ромео и тракторче с три колела. Опелът намали скоростта и спря. Шофьорът излезе и заобиколи колата по скърцащия чакъл. После отвори задната врата и кимна.

— Мамка му — тихичко изруга Хари.

Бавно излезе, като гледаше човека право, в ръцете и се чудеше какво да направи, ако онзи замахне. В този момент вратата на къщата се отвори. Излязоха двама души. Единият беше Фарел, а другият — Хари усети огромна вълна от облекчение — инспектор Пио. Следваха ги две момчета и един мъж. Хари въздъхна дълбоко и се озърна. Зад къщата имаше дървета, а отвъд тях прелитаха колите по магистралата. Просто бяха описали широк полукръг, за да стигнат до къщата от обратната страна.

17

— Старшият инспектор ще ви каже.

Фарел се втренчи в Хари, но само за миг. После двамата с Пио тръгнаха към паркираната кола. Едва когато инспекторът отвори багажника, Хари забеляза, че двамата са с хирургически ръкавици и Пио носи нещо в найлонова торбичка.

След като остави предмета в багажника, Пио смъкна ръкавиците и извади бележник. Попълни някаква бланка, подписа се и я подаде на Фарел, който също надраска подписа си, откъсна горния екземпляр и го прибра.

Фарел кимна на непознатия мъж от къщата, погледна Хари още веднъж и седна в опела. Двигателят изрева, колелата застъргаха по чакъла, сетне Фарел и шофьорът изчезнаха по селския път, оставяйки подир себе си облак прах.

— Grazie — каза Пио на мъжа с двете момчета.

— Prego — отвърна човекът, после подбра хлапетата и ги поведе към къщата.

Пио погледна Хари.

— Момчетата са му синове. Те го откриха.

— Кое?

— Пистолетът.

Пио отведе Хари до колата и му показа какво бе прибрал в багажника. Останки от пистолет, запечатани в прозрачна торбичка за веществени доказателства. През найлона Хари видя малък автоматичен пистолет със заглушител. Синкавият метал бе обгорен, от пластмасата по дръжката не оставаше почти нищо. Пио погледна Хари.

— Още е зареден, мистър Адисън. Сигурно е изхвръкнал при премятането на автобуса; иначе патроните щяха да избухнат и да го унищожат.

— И стигнахте до заключението, че е принадлежал на брат ми.