Затворник по рождение

— Изгода ли?

— Да, изгода, господин Крейг.

— Не ви разбирам — отбеляза Крейг.

Алекс постави първото кръстче срещу въпроса в своя списък. Очевидно свидетелят се опитваше да печели време.

— Готов съм да ви помогна — услужливо предложи сър Матю. Протегна ръка и Алекс му подаде лист хартия. Погледът на стария юрист се спусна бавно по написаното, за да може Крейг да се изнерви още повече.

— Ще сбъркам ли, господин Крейг, ако предположа, че докаже ли се, че не Дани Картрайт, а сър Никълъс Монкрийф се е самоубил в затвора „Белмарш“, господин Хюго Монкрийф би останал единствен наследник не само на семейната титла, но и на цялото състояние, което върви с нея?

— Тогава не се замислих за това — отвърна Крейг, без да трепне.

— Значи сте действали само от алтруистични подбуди.

— Точно така, сър, както и от желанието да видя един опасен престъпник отново зад решетките.

— След малко ще стигнем и до това кой е опасният престъпник, който трябва да бъде зад решетките, господин Крейг. Но преди това нека ви попитам кога точно вашето остро чувство на дълг към обществото беше преборено от възможността да приберете някой и друг „гущер“?

— Сър Матю — намеси се съдията, — това не са изрази, които очаквам от един младши адвокат при обръщението му към кралски адвокат.

— Моля за извинение, милорд, ще перифразирам въпроса си. Господин Крейг, кога за първи път ви хрумна, че ви се предоставя възможност да спечелите няколко милиона паунда от информация, подхвърлена от ваш приятел по време на вечеря?

— Когато сър Хюго ме покани да действам от негово име в качеството си на частно лице.

Поредна отметка се появи в списъка на Алекс — очакван въпрос, нищо че Крейг лъжеше.

— Смятате ли, че е етично, господин Крейг, един кралски адвокат да поиска хонорар от двайсет и пет процента от нечие наследство в замяна на информация, получена от трето лице?

— Обичайна практика е в последно време, сър Матю, адвокатите да получават хонорар въз основа на резултатите. Доколкото знам, тази практика е въведена по ваше време и аз не съм поискал предварителна такса или сума за разходи. Ако се окаже, че греша, вече щях да съм загубил значително количество време и пари.

— В такъв случай — усмихна се широко сър Матю, — с радост ще установите, че алтруистичната част от вашата природа е спечелила този път.

Крейг не реагира на сарказма му, въпреки че с ужас осъзна подтекста на думите му.

Сър Матю изчака впечатлението да отзвучи и едва тогава добави:

— Както вероятно сте разбрали, неотдавна господин Фрейзър Мънро, адвокат на покойния сър Никълъс Монкрийф, информира този съд, че той е завещал цялото си имущество на своя близък приятел господин Даниъл Картрайт. Така опасенията ви, че може да загубите значително количество от времето си, както и пари, се оправдаха. Но въпреки очевидно доброто финансово състояние на моя клиент, мога да ви уверя, че няма да поискам хонорара ми да възлиза на двайсет и пет процента от наследството му.

— И аз не бих го сторил — изсъска Крейг гневно, — тъй като той ще прекара поне още двайсет и пет години в затвора и вероятно едва тогава ще може да се възползва от внезапно сполетелия го късмет.

— Може и да греша — тихо се обади сър Матю, — но мисля, че заседателите са тези, които ще вземат това решение, не вие.

— Може и аз да греша, сър Матю, но много скоро ще разберете, че заседателите отдавна са взели това свое решение.

— Което ме навежда на мисълта за вашата среща с главен инспектор Фулър, за която положихте толкова усилия да остане в тайна.

Крейг понечи да отговори, но очевидно размисли и остави сър Матю да продължи.

— Главният инспектор, един добросъвестен полицай, съобщи на съда, че имал нужда от повече доказателства от снимките, доказващи приликата между двамата мъже, преди да разпореди арест. На един от въпросите на моя старши адвокат той отговори, че вие сте осигурили това доказателство.

Сър Матю чудесно си даваше сметка какъв риск поема. Ако Крейг кажеше, че няма представа за какво говори, той не би имал друг изход, освен да смени темата, и Крейг щеше да разбере, че просто са му хвърлили въдица. Свидетелят обаче замълча, което даде кураж на сър Матю да поеме още по-голям риск. Обърна се към Алекс и каза достатъчно високо:

— Дай ми снимките, на които се вижда как Картрайт тича по „Ембанкмент“. Тези, на които се вижда белегът.

Алекс подаде две големи снимки.

След продължителна пауза Крейг каза:

— Може да съм споменал пред главния инспектор, че ако човекът, който обитава дома на улица „Болтънс“, има белег на лявото си бедро над коляното, това би могло да е доказателство, че наистина е Дани Картрайт.

Лицето на Алекс бе напълно безизразно, въпреки че сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите.

— Предадохте ли някакви снимки на главния инспектор, за да потвърдите думите си?

— Може да съм му дал.

— Вероятно, ако ги видите, ще освежите паметта си? — предположи сър Матю и ги сложи пред него. Това бе най-големият риск.

— Няма нужда — отвърна Крейг.

— Бих искал да ги видя — обади се съдията. — Предполагам, съдебните заседатели — също, сър Матю.

Алекс видя, че неколцина заседатели кимнаха в знак на съгласие.

— Разбира се, милорд — отзова се сър Матю.

Алекс подаде тесте снимки на пристава, който връчи две на съдията и останалите разпредели между съдебните заседатели и Пиърсън, като остави две и за свидетеля.

Крейг не можеше да повярва на очите си. Това не бяха снимките, които бе направил Джералд Пейн на Картрайт по време на следобедния му джогинг. Ако не беше признал, че знае за белега, тезата на защитата падаше и заседателите нищо нямаше да разберат. Даде си сметка, че сър Матю му е нанесъл тежък удар, но той все още беше на крака и нямаше да се остави да бъде ударен повторно.

— Ще се уверите, милорд — обади се сър Матю, — че белегът, за който говори свидетелят, е на лявото бедро на Картрайт, точно над коляното. Избледнял е с течение на времето, но се вижда и с просто око. — След това насочи вниманието си отново към свидетеля. — Ще си спомните, господин Крейг, че главен инспектор Фулър заяви под клетва, че тъкмо на това доказателство се позовал, за да вземе решение да арестува моя клиент.

Крейг не понечи да възрази.

Сър Матю не го притисна да отговори, тъй като фактът вече бе изяснен. Предпочете да изчака заседателите да разгледат добре снимките. Важно беше те да запомнят много добре този белег, преди да зададе на Крейг въпроса, който беше сигурен, че не очаква.

— Кога телефонирахте на главен инспектор Фулър?

Поредно мълчание. Крейг, както и всички останали в залата, с изключение на Алекс, се мъчеха да разберат какво стои зад този въпрос.

— Не съм сигурен, че разбрах въпроса — промълви най-сетне свидетелят.

— Нека ви помогна да си припомните, господин Крейг. Телефонирали сте на главен инспектор Фулър на двайсет и трети октомври миналата година, в деня, преди да се срещнете с него на неразкрито пред съда място, за да му предадете снимките, на които се вижда белегът на крака на Дани Картрайт. Но кога за първи път се запознахте с него?

Крейг се опита да измисли начин да избегне отговора. Погледна към съдията с надеждата той да му подскаже нещо, но не получи помощ.

— Той бе полицаят, който се яви в „Дънлоп Армс“, когато позвъних на телефон 999, след като станах свидетел как Дани Картрайт нанесе смъртоносен удар с нож на своя приятел — най-сетне промълви той.

— Своя приятел — повтори бързо сър Матю, за да може да бъде записано в протокола, преди съдията да се намеси.

Алекс не успя да сдържи усмивката си от бързата реакция на своя баща.

Съдия Хакет смръщи чело. Разбра, че вече нищо не може да спре сър Матю да продължи да задава въпроси, свързани с първоначалното дело, особено след като Крейг сам бе споменал за него.

— Неговият приятел — повтори сър Матю с поглед, отправен към заседателите. Очакваше Пиърсън да скочи и да го прекъсне, но от страна на обвинението нямаше никакво раздвижване.