Пророчеството Венеция

Акостират при градската болница до редица водни линейки, леко блъскащи се в старите дървени колове. На стълбите при кея седят фелдшери с черни очила. Свалили са електриковооранжевите си униформи до кръста, пушат и си приказват мързеливо. Затишие пред буря.

– Ей! – подвиква братовчедът на Валентина, Антонио Павароти, който идва пеша от другата посока. – Чакайте!

Настига ги задъхан. Едва когато влизат в сенчестия лабиринт на болницата, успява да успокои дишането си, за да докладва:

– Водолазите не намериха нищо. Освен да източим канала, нищо друго не можем да направим.

– Нищо ли? – сопва се Вито. Прекарал е голяма част от кариерата си в обясняване пред младите си колеги, че... няма такова нещо като „нищо“. Ако има нищо, това трябва да означава нещо.

Антонио, който е чувал тази лекция множество пъти, се поправя:

– Само чифт фалшиви черни очила „Гучи“, вероятно от сергиите около „Риалто“, купчина мокри боклуци, изхвърлени от проклетите туристи и счупен часовник „Суоч“, както изглежда детски.

Вито поклаща глава. Това момче никога няма да се научи.

– Всичко тези находки са нещо. Не са нищо. Проверете ги. Покажете ги на търговците на пазара, на бижутери, може да имаме късмет.

Майорът повежда подчинените си към врата в задната част на болницата с табелка: Anatomia Patologica, Laboratorio Analisi, Mortuarie.⁶

– Криминалистите откриха ли нещо?

– На стената до мястото, където е била вързана Моника, има следи от боя. Изглеждат пресни. Може да са от лодката, с която я е пренесъл. Боята обаче е черна – цветът на всяка проклета гондола във Венеция.

– Пратени ли са вече проби в лабораторията?

– Разбира се.

– Добре, Антонио. Ще съжаляваме, когато ни напуснеш. Кога започваш новата работа?

– Утре, майоре. – Антонио поглежда шефа си притеснено. – Искаш ли да попитам началника дали не може да намери друг?

Трогнат от лоялността на служителя си, Вито отговаря:

– Не, не. Знам, че обичаш да работиш под прикритие. Ще се справим и без теб. Нали, Валентина?

Тя се усмихва:

– Някак, не знам как, но ще избутаме.

– Ще те внедрят в онази хипарска комуна, нали? – пита реторично Вито. – Няколко месеца секс, наркотици, рокендрол и един луд милиардер, който си мисли, че прави революция.

Антонио се ухилва:

– Трудна задача, но някой трябва да я свърши.

Валентина го плясва закачливо по ръката, но когато влизат в моргата, и въздухът, и настроението им охладняват.

Вито отива при възрастен мъж с плешива бяла глава, която не е разумно да излага незащитена под венецианското слънце.

– Колеги, това е професор Силвио Монтезано. Професоре, лейтенанти Валентина Мораси и Антонио Павароти. За първи път влизат в морга.

– За мен е чест. Много ми е приятно да се запознаем. – Монтезано се покланя, очилата с телени рамки се хлъзват на върха на носа му.

– Елате в хладилната камера.

Петнайсетгодишната жертва е поставена върху стоманена маса на колелца; тялото изглежда снежнобяло под лампите, раните са с цвета на развалено телешко. Антонио не се впечатлява особено, но Валентина притиска към устата си парфюмирана кърпичка.

– Тялото е в забележително добро състояние – отбелязва Монтезано. – Колкото и странно да звучи, престоят във вода забавя гниенето. Докарахме я много бързо, затова разложението не е толкова напреднало, колкото би могло да бъде.

Вито кимва и патоанатомът започва доклада си – със скорост, която двамата лейтенанти да могат да следят.

– След като го докарахме, трупът мина през компютърнотомографски скенер в рентгеновото отделение. Сканирахме през 0,5 милиметра, направихме дву- и триизмерни реконструкции и имаме много точни данни за раните. – Монтезано се приближава до тялото. – В този случай има две удивително необичайни особености. Първата е смъртоносна рана в гърлото. Дълбоко в брахиоцефалната артерия. – Посочва от дясната страна на врата на Моника. – Тя се разклонява от сънната и подключичната артерия и носи кръв към тази част на гръдния кош, ръката, врата и главата.

Антонио махва към множеството други рани:

– Значи всички тези пробождания и наранявания – не е имало нужда от тях?

– За отнемането на живота на момичето ли? Не, изобщо не са били нужни. Раната във врата е била достатъчна, за да я убие. – Патоанатомът понечва да продължи, но не издържа на изкушението да сподели част от познанията си. – Този вид рана е изключително необичайна. Брахиоцефалната артерия се улучва много трудно. Обикновено е защитена от гръдната кост и ключиците. По принцип при наръгване с нож в гърлото се засяга лявата или дясната сънна артерия.

Това привлича интереса на Вито:

– Но резултатът е същият, нали? Жертвата умира от кръвозагуба.

– В повечето случаи не. – Монтезано намества очилата си. – Жертвите обикновено умират от въздушна емболия. – Поглежда Валентина и пояснява с желание да образова, а не да травмира: – Ако главата и вратът на жертвата са над нивото на сърцето, в тялото се всмуква въздух – забележете, във вените, а не в артериите. Той навлиза в дясната сърдечна камера и там образува пенеста маса, която блокира сърцето.

– Но това е бърза и безболезнена смърт, нали? – намесва се Вито, опитвайки се да намали ефекта от това образно описание върху младата лейтенантка.

– Боя се, че не – равнодушно отговаря Монтезано. – Смъртта далеч не е мигновена. Може да настъпи за няколко минути.

Валентина е пребледняла като платно, но успява да зададе въпроса, който е намислила:

– Убиецът нормален нож ли е използвал?

Монтезано отново посочва гърлото на момичето.

– Зависи какво приемате за нормално. Оръжието на убийството е имало здраво, късо острие, като професионален макетен нож. Смъртоносният разрез преминава от дясно наляво по начин, който подсказва, че извършителят е стоял пред и над жертвата.

Вито имитира движение с нож над главата на Моника, като отбелязва:

– Значи вероятно е била вързана на земята под него. И ако разрезът преминава от дясно наляво, има всички основания да приемем, че убиецът е левичар, нали?

Монтезано го поглежда развеселено:

– Майоре, достатъчно отдавна сте в полицията, за да знаете, че не трябва да приемаме нищо.

– Добре, поправям се. – Вито се усмихва и се обръща към лейтенантите си: – Без да приемаме нищо, нека просто да го вземем предвид, а също и факта, че 87% от населението е света си служи по-добре с дясната ръка. Ако се появи някой левичар, не е зле да го проверим.

Монтезано използва случая, за да добави:

– Имайте предвид също, че левичарството е по-разпространено при мъжете – особено при еднояйчните близнаци – и при хората с неврологични разстройства.

– Кои например? – пита Антонио.

– Епилепсия, синдром на Даун, аутизъм, умствено изоставане и дори дислексия.

– Ще го имаме предвид – казва Вито. – Благодаря.

– За мен е удоволствие.

Нетърпелив да насочи разговора към област, която разбира повече, майорът пита:

– Професоре, открихте ли нещо, което да подсказва къде е била жертвата, когато е умряла?

– Да. Стомашното съдържимо показва, че последно е яла пица с морски дарове – много доматено пюре и малко дарове. Сигурно е някоя евтина туристическа закусвалня. Бих казал, че храната е била консумирана около два часа преди настъпването на смъртта.

– Да се провери – нарежда Вито на Валентина.

Тя вдига вежди. Списъкът с неща, които трябва да провери, скоро ще бъде по-дълъг от Големия канал.

Антонио свива ръката на фуния и прошепва в ухото ѝ:

– Аз мога да свърша тази работа. Новата задача започва чак утре на обед. – Обръща се към патолога. – Можете ли да ни кажете приблизителния час на смъртта?

Монтезано го поглежда раздразнено:

– Младежо, гледате прекалено много филми или четете прекалено много евтини трилъри. Патологът не може да определи момента на смъртта само като погледне трупа, както циганките гледат на чаени листа. В такива случаи е изключително трудно да се установи с точност часът на смъртта.