Умирай само в краен случай

Подчинявам, се. Ала този път операцията по ставането малко се затяга. Така ми се вие свят, че отпърво не мога да се вдигна, а сетне, когато се вдигам, тутакси падам на пода.

— Престанете с тия номера! — изкрещява ми горилата, като ме поема с могъщите си лапи. — Шефът ви вика, не чухте ли!

В края на краищата успявам да се задържа някак си на нозе, а сетне и да направя известен брой крачки, като се опирам на стената. Студената вода ме освежава. Хвърлям бегъл поглед към пукнатото огледало, за да открия там едно обезобразено от синини и рани лице с погаснал поглед и остра триседмична брада, което едва ли е моето. Сетне се връщам към леглото, за да се заема с мъчителната процедура на обличането.

— А, значи второ възкресение? — възкликва почти радушно човекът с червеното лице и ръждивите коси, когато влизам в уютния викториански салон.

Той се измъква иззад бюрото си и прави няколко крачки към мене, сякаш за да се увери отблизо, че наистина съм възкръснал.

— Аз няма да стана ваш портиер, мистър… мистър… — чувам един глух глас, който вероятно е моят собствен.

— … Мистър Дрейк — помага ми стопанинът.

Обаче аз вече съм казал каквото съм имал да кажа и само стоя там, дето съм опрял, на две крачки от вратата. Стоя и мълча, забил поглед в килима.

— Да-а — изръмжава неопределено рижавият. — Вие малко избързвате с деловия разговор. Седнете най-първо…

— Аз няма да стана ваш портиер, мистър Дрейк — повтарям все тъй мрачно, без да обръщам внимание на поканата му.

— Избързвате, избързвате, приятелю — мърмори добродушно стопанинът. — Ако и аз почна като вас да избързвам, това би значило тутакси да ви предам на Боб и Ал за нова обработка. А вие вероятно си давате добра сметка, че едва ли сте в състояние да преживеете една нова обработка…

— Може да ме смачкате, но няма да стана ваш портиер — произнасям за трети път, без да повишавам глас.

— Да ви смачкам? Вярно е, че и такава мисъл ми е минавала през главата. Обаче това е нещо, което всякога може да се свърши. Изобщо пречки няма. Тъй че казвам ви: нека не избързваме. Сядайте сега, пък ако държите да ви смачкам, няма да пропусна да го сторя.

В добродушието ръмжене се е появила едва забележима заплашителна нотка, която ми внушава, че наистина по-добре е да седна. Можеш да си позволиш понякога и за някое време да дразниш лъва, но не бива да прекаляваш. Още повече и без туй едва се държа на крака.

Отпускам се прочее в мекото кадифено кресло и зачаквам продължението. За мой късмет преди да дойде продължението, идва питието. Мистър Дрейк вероятно е натиснал невидимия звънец и Ал вероятно предварително знае какво означава тоя звънец, защото влиза тържествено, като тика пред себе си подвижното барче. Рижият маха небрежно с ръка към домашната горила в смисъл „измитай се“ и се заема да приготви напитките.

— Аз, знаете, вече пия доста рядко, най-многото — два пръста на час — обяснява домакинът. — Но вие сам разбирате, че когато имам гости…

Той може би е забравил, че вече е имал възможност да ми обясни тия подробности, обаче не забравя да ми поднесе този път подир чашата и ониксовата кутия с цигарите.

— Запушете… отпуснете се… изобщо чувствувайте се като у дома си, приятелю. Тук нищо не ви заплашва.

Запалвам и опитвам глътка уиски. Сетне произнасям все тъй несговорчиво:

— Пет пари не давам какво ме заплашва. Портиер при вас няма да стана.

Рижият е извадил от джобчето си дълга пура и бавно смъква целофанената й премяна. Сетне все тъй бавно прерязва с ножче единия край на пурата и запалва.

— Да, да… Това мисля вече го чух — кима той, като ми отправя заедно с фразата и гъста струя дим.

Въпреки неприветливото ми държане настроението на домакина е отлично и това достатъчно ясно личи по добродушния му глас. Един нисък и продран глас, тъй продран, че ако бе съчетан и с някои добавъчни данни, мистър Дрейк би могъл навярно да стане достоен наследник на незабравимия Армстронг.

Мълчим и пушим по протежение на цяла доза уиски. Подир което рижият подновява дозата, отпива малко, за да провери дали е на вкус също като предишната и едва тогава казва:

— С риск да ви лиша от любимия ви припев, трябва да ви съобщя, че портиерското място, за което говорите, е вече заето. Тъй че дори да сте готов да го заемете, това е невъзможно. Знаете също, че е невъзможно да стигнете и до посолството. Много дълъг е пътят дотам, особено за човек с вашето крехко здраве. Изобщо шансовете ви за спасение, приятелю, са точно нула на брой.

— Това ми е напълно безразлично.

— Лицемерите, драги, лицемерите! На човек никога не му е безразлично дали ще живее или ще мре. Никога — знам го по себе си.

— Нищо не знаете — отвръщам не твърде любезно. — Ако ви обработят като мене, ще разберете, че нищо не знаете.

— Обработвали са ме, приятелю, и неведнаж — отвръща той, като се разсмива с къс дрезгав смях. — Старият Дрейк е минал през огън и вода, можете да ми вярвате. И вероятно затуй ви влизам в положението и се опитвам да намеря някакво решение на проблема ви. Имам чувството дори, че съм намерил нещо, макар че в края на краищата всичко ще зависи от вас самия.

Той замълчава и ме поглежда, за да провери как ще реагирам. Но моята единствена реакция е апатията.

— Бих могъл да ви предложа нещо наистина отговорно, нещо напълно подходящо за изисканите ви вкусове. Да станете мой секретар или ако щете дори мой съветник. Само че, съгласете се, такъв отговорен пост не може да се възложи на първия срещнат и без необходимите гаранции…

Не благоволявам нито да кимна, нито да възразя.

— Искам да кажа, че не бих ви назначил, ако държите подир някоя и друга седмица да се върнете на парахода си. Не казвам, че ще успеете да го сторите, но не бих ви назначил. На мене ми трябва човек, който ще обича работата си.

— Дали ще я обичам или не, това зависи най-вече от условията — задоволявам се да отвърна подир някое време.

— Вие сте делови човек — изръмжава Дрейк. — И тази ваша черта ми е вече позната. Обаче дори и деловите хора понякога ги прихващат дяволите: привързаности, носталгии, Родината с главното Р и други такива…

— Аз от петнайсет години плувам по моретата — промърморвам, като посягам за нова цигара. — И през всички тия години едва ли съм прекарал в Родината с главното Р и петнайсет месеца…

— Да, това е тренинг, който не е съвсем без значение — съгласява се Дрейк. — Но може би той си има и негативната страна. Може би сте загубили връзките с хората… Какви са всъщност вашите връзки там?

— В какъв смисъл? — питам, като поемам едра порция дим.

— Какви са приятелите ви? Какви хора познавате?

— Най-различни: рибари, моряци, служители по пристанищата.

— Да, обаче има ли между тях такива, на които бихте могли да разчитате?

— А ако ги нямаше, как бих могъл да работя? Въпросът не е само да заделиш част от продуктите в склада, но и да успееш да ги пласираш.

— Това вие най-добре знаете — кима рижият.

Той глътва остатъка от уискито си, дръпва от пурата и добавя:

— И още един въпрос, приятелю. Третият и най-важният. Старият Дрейк е свикнал да изисква абсолютна вярност и пълно подчинение.

— И какво? Клетва ли трябва да полагам?

— Не, клетва не трябва. Изобщо аз съм от тия, дето не ценят особено думите и обещанията. Но просто искам да ви предупредя, понеже долавям у вас известна нервност. Ние тук сме спокойни хора, приятелю. И ако някой все пак има право на нервност, това съм само аз. А понеже и аз не използувам правото си, всичко е тихо и кротко. И няма да търпя да се повишава тонът.

— Не знам какво имате предвид — отвръщам небрежно. — Аз също съм спокоен. Толкова спокоен, че дори не виждам причини да се правя на по-спокоен от необходимото.

Той ми хвърля бегъл поглед, ала премълчава.

— Не чух само другата страна на условията: материалната — позволявам си да напомня.

— Тя изцяло ще зависи от вас, приятелю — усмихва се добродушно Дрейк. — Каква полза да ви обещавам купища пари, ако вие, поради преждевременна гибел, няма да бъдете в състояние да ги използувате…