Господин Никой

— Готов съм да работя и за дявола — заявявам аз не твърде тактично. — Ще работя и за дявола, стига да не ме връщате в България или в затвора.

— Ние ви предлагаме да работите не за дявола, а за свободата, господин Бобев.

— Дадено, ще работя и за свободата — кимам примирено. — Изобщо готов съм да работя за каквото и да е, само да не ме връщате обратно.

Полковникът ме наблюдава известно време мълчаливо. Устните и очите му изглеждат странно бледи дори в розовия полумрак. В ъгъла на оркестъра една тромпета и един саксофон пръскат сребристи мълнии и сластно-протяжни звуци.

— Вашите възгледи, доколкото имате такива, ми се струват по-скоро възгледите на цинизма — забелязва със суха, безцветна усмивка Дъглас.

— Познахте. Само не заемайте поза на превъзходство, защото и вашите възгледи биха били същите, ако бяхте прекарали живот като моя.

— Добре, добре — кима отстъпчиво полковникът. — И все пак вие сте имали някаква подбуда, за да избягате?

— Да, но не от рода на тая, да се боря за свободата на отечеството. Моята подбуда се нарича „Младенов“.

— Чувах вече това име. Така се казва човекът, с когото сте минали границата, нали?

— Вие очевидно знаете всичко…

— Почти всичко — поправя ме сивокосият.

— Тогава защо продължавате да ми задавате въпроси? Защото и недоверието продължава, така ли?

— Вижте, Бобев: ако недоверието продължаваше, вие щяхте и досега да се намирате в килията си. Така че смятайте тая тема за изчерпана. Аз обаче държа да чуя всичко от собствената ви уста. Такъв ми е навикът: работя без посредници.

— Чудесно — свивам рамене. — Питайте каквото искате. Аз вече свикнах да отговарям на всякакви въпроси.

— Ставаше дума за Младенов — напомня полковникът. — Що за птица?…

Блусовете са свършили. Тъмните двойки се разотиват от дансинга в розовия полумрак. Келнерът в бял смокинг се изправя до масата ни.

— Още една бутилка? — предлага Дъглас.

— За мене не, благодаря — отвръщам. — Не обичам да прекалявам.

— Чудесна привичка — съгласява се полковникът и отпраща с ръка келнера. — Та що за птица е, казвате, тоя Младенов?

— Важна птица… Имам предвид в средите на бившата опозиция. Лежал е в затвора. После го пуснали. Случайно се запознахме в кварталната кръчма. Сприятелихме се. Умен човек, някогашен министър, а сега слязъл до нивото на кръчмарски политикан. „Ако успея да мина границата, ще стана асът на парижката емиграция“ — каза ми веднъж. „Че мини я, кой ти пречи?“ — отвърнах. „Нямам канал.“ „Може да се уреди — казвам, — но при едно условие: да вземеш и мене.“ Така сключихме договор.

— А вие откъде знаехте за канал? — пита Дъглас, като ми поднася пакетчето „Филип Морис“.

— В момента не знаех нищо за никакъв канал. Но аз съм по майчина линия от гранично село. Идвало ми беше и по-рано на ум да използувам един приятел от детинство, за да ме преведе през границата, обаче се сещах за тая работа само така, когато нещо ми накипеше. Аз, господин Дъглас, съм донякъде човек на разума и не обичам фантазьорствата. Ще мина границата, а после къде ще вървя по дяволите? Хамалин ли ще стана в Пирея, или какво?

Замълчавам и се взирам в полковника, сякаш чакам от него отговор на въпроса си. Лицето на сивокосия сега се очертава ясно и неподвижно в мъглата на тютюневия дим. Замайването ми е преминало. Отмествам очи встрани и погледът ми пада върху младата жена, седнала на съседната маса. Допреди минута масата бе празна, в това съм сигурен, а сега изневиделица там се е появила една чернокоса красавица в строг тъмен костюм със сребърни копчета и със снажни високо кръстосани крака.

Дъглас улови погледа ми, но без да дава вид, че е забелязал нещо, напомня:

— Ставаше дума за Младенов…

— Именно. Едва когато се сприятелих с Младенов, мечтите ми за бягство добиха формата на реален план. Младенов е наистина знаме за част от политическата емиграция. В Париж биха го носили на ръце, а покрай него и аз бих се наредил някак. При това старецът ми беше симпатичен.

— Заради идеите си или как?

— О, идеите!… Идеите не струват много нещо в наше време, господин Дъглас. Освен може би като прикритие на користни намерения.

— Нима вие сам не изповядвате никакви идеи?

— Никакви освен чисто негативни.

— Например?

Очите ми отново несъзнателно се насочват към двата снажни крака, предизвикателно кръстосани на три метра от мен. Може би малко пълни под коленете, но добре изваяни. Жената е отправила тъмния си поглед някъде отвъд дансинга и не ми обръща никакво внимание.

— Например аз съм против социализма — казвам, като отмествам с усилие очи към събеседника си. — Никой не ме е питал дали искам да се строи социализъм, или не, следователно не желая да ми го натрапват. Нямам обаче никаква идея с какво трябва да се замени социализмът и изобщо пет пари не давам за такива велики проблеми. Достатъчни ми са моите лични въпроси. Нека всеки я кара, както разбира. Това е най-добрата политическа програма.

— Значи, вие сте нещо като анархист?

— Не съм никакъв — измърморвам, като усещам, че двата крака отново се наместват в мисълта ми като идея фикс. — Ако това, че не съм никакъв, ви звучи като анархизъм, тогава смятайте ме за анархист. Все ми е едно.

— А какво стана с Младенов? — връща ме на темата полковникът, като долавя, че гледката на съседната маса е на път отново да ме разсее.

— Всичко стана, както го бях предвидил. Може да съм слаб по великите идеи, но в практическите неща съм доста находчив. Повиках чрез трето лице приятеля от село да дойде в София, дадох му една сума, за да го ентусиазирам, и уговорихме всички подробности. В уречения ден и час двамата с Младенов се озовахме на съответното място. Приятелят от детинство се оказа опитен водач и щяхме да минем незабелязано границата, ако не бе станала една малка авария. Впрочем, на вас всичко това вероятно вече ви е известно…

— В общи линии да. Но не пречи да го чуя отново.

Поколебавам се. Не защото искам да премълча нещо, а понеже тъкмо в тоя миг оркестърът подема някакъв оглушителен туист. Двойките отново нахлуват върху дансинга и заиграват с такова увлечение, та имам чувството, че ще получа морска болест от тия люшкащи се задници. Дъглас ме гледа през дима на цигарата си, сякаш все още ме изучава.

— Стана една авария. Надушиха ни и откриха огън. Младенов може да е голям политик, но се оказа страхливец. Загуби ума и дума и се спусна да бяга не накъдето трябваше. От гъсталака точно срещу него изскочи граничар с автомат и щеше да му свети маслото, ако не бях стрелял. Войникът падна. Повлякох Младенов и се спуснахме по урвата на гръцка територия.

Келнерът в белия смокинг отново е щръкнал пред нас. Поглеждам го неволно, защото ми закрива гледката към съседната маса.

— Ще приемете ли да пием още по чаша? — обръща се към мене Дъглас. — Аз също съм умерен в пиенето, но за една вечер можем да направим изключение.

Вдигам безразлично рамене и Дъглас кима на келнера, като сочи празната бутилка, човекът с белия смокинг грабва кофичката с леда, изчезва като призрак, а след малко отново се появява, отваря с ловкостта на виртуоз шампанското, налива чашите, покланя се и тутакси изфирясва. Дамата на съседната маса описва бавен полукръг с тъмния си поглед, минава транзит през нас и втренчва очи към изхода.

— Наздраве! — казва полковникът и отпива от чашата си. — Трябва да ви призная, господин Бобев, че тъкмо този инцидент при минаването на границата ме накара да се намеся на ваша страна. Вие не сте дете и вероятно се досещате, че показанията ви бяха съответно проверени. След което аз, понеже съм свикнал от малки неща да правя големи изводи, реших, че вие сте съобразителен, хладнокръвен и смел човек, следователно можете да ни бъдете полезен…

— Не знам какъв съм — отвръщам апатично. — Знам само, че Младенов навярно безпрепятствено е стигнал до Париж, докато аз шест месеца гния в тоя вонящ затвор.

— Може да е за хубаво, както казват у вас — усмихва се полковникът с бледите си устни.