Господин Никой

Почвам как да е, защото знам, че монологът ми скоро ще се разбие в отговори на въпроси. Така и става. Два часа по-късно, след като въпросите са приключени и стаята е здраво задимена, а мене ми се повдига от острия тютюн, господин Льоконт отваря нова страница:

— Добре. Всичко това ние вече го знаем повече или по-малко. Онуй, което ни интересува по-специално в случая, са вашите отношения с Младенов. Смятате ли, че имате възможност да станете негов доверен човек?

— Аз съм негов доверен човек.

— Съветвам ви да не разчитате прекалено на това, че сте му спасили живота. Човечеството, знаете, е съставено предимно от неблагодарници.

— Аз бях негов доверен човек още много преди случката на границата. Обстоятелството, че той ми се довери за уреждане на бягството, вече означава нещо. И после, Младенов очакваше, че не всички тук ще го посрещнат с цветя, че някои може би ще почувствуват кариерата си застрашена от неговото идване, и тъкмо затова ми казваше, че се нуждае от предан помощник и че този помощник ще бъда аз…

— Добре, да се надяваме. Всъщност вашият приятел наистина е предусетил нещо от тукашната ситуация. Младенов е една голяма политическа фирма, но тъкмо това дразни някои хора, които се боят да не бъдат изместени.

Льоконт става и прави пет крачки към прозореца, който гледа към опушен, разяден от влагата калкан. От това стаята е полутъмна и въпреки обедния час в нея свети мъждива електрическа лампа с опрашен абажур. Мъжът опира костеливите си ръце на перваза и се заглежда през прозореца, сякаш там има нещо за гледане. После прави бавен кръгом и отново тръгва към мене. Аз също бих се поразходил из стаята, за да разкърша вцепенения си кръст, но понеже това е неприлично, само се взирам в изпълнения с угарки фаянсов пепелник.

Льоконт сяда зад бюрото си и вперва в мене острия си поглед.

— Емигрантският център, в който ви предстои да работите, действува главно в три насоки: пропаганда сред емиграцията, издаване на списание и пр.; събиране на информации за положението в България посредством идващи на временно пребиваване в Париж сънародници; обработване при нужда на такива сънародници с цел да бъдат убедени да емигрират. Тия три вида активност представляват, разбира се, известен интерес за нас. Онова обаче, което главно ни интересува, е дейността на центъра или на известни негови представители в полза на американското разузнаване.

Льоконт разтваря чекмеджето на бюрото си със загрижен вид, сякаш търси някакъв поверителен документ, но вади оттам само нов пакет голоаз. Човекът разкъсва бавно пакета, поглежда подозрително съдържанието му, като че иска да се увери наистина ли цигарите са точно двадесет, после ми го поднася.

— Благодаря. Много пуших.

— Пушете, докато сте млад. На моя възраст пушенето вече е свързано с угризения — промърморва Льоконт.

Тая забележка не му пречи да запали. Той дръпва дълбоко дима и го изпуска в две обилни струи през ноздрите на острия си нос.

— Американците, разбира се, са наши съюзници, но това не им пречи да действуват на своя глава, без да се съобразяват с нашето мнение. А за нас съвсем не е без значение да знаем как точно действуват те, особено, когато се касае за действия на наша територия. Всичко това без друго е от областта на голямата политика, обаче то е свързано с малките задачи, които ще трябва да решим с вас. А те са следните.

Льоконт отново става, опира гръб на стената зад бюрото, дето е окачена административната карта на Франция, и почва да излага скромните ми задачи, като за по-нагледно жестикулира с ръката, държаща цигарата.

— Ясно ли е? — пита той.

— Ясно е.

— Повторете, за да видя дали сте разбрали всичко.

Повтарям.

— Добре — кима Льоконт. — Излишно е да подчертавам, че всички ваши действия трябва да бъдат съвършено дискретни. Без да говоря за неприятностите, които разконспирирането ви би причинило лично на вас, то би създало маса неприятности и на нас самите. Надявам се, че ще можете да проявите необходимата ловкост при всеки даден случай.

— Аз също се надявам — отвръщам скромно.

Льоконт ме поглежда с острия си поглед.

— Примерно, имате среща с мосю Пиер. Как ще се уверите, че никой не ви следи?

— Ще се извърна леко, завивайки зад някой ъгъл.

— Добре — кима Льоконт. — А ако видите зад гърба си няколко души, как ще установите кой тъкмо от тях ви следи и следи ли ви действително?

— Ще спра малко по-натам и внезапно ще тръгна обратно, сякаш съм сбъркал посоката. После на следващия ъгъл ще погледна отново, за да видя дали някой от въпросните хора не ме е последвал.

— Много добре — кима Льоконт. — А след като сте разбрали, че някой ви следи, как ще се отървете от него?

— Ще се спра пред първата витрина, ще почакам да ме задмине и после ще се притая в някой вход.

— Отлично — кимна доволно Льоконт. — Макар че аз на ваше място бих му ударил направо един юмрук в зъбите. Един такъв юмрук, че вече да не стане.

Той ме поглежда с убийствено снизхождение, угася цигарата си в пепелника и натиска звънеца на бюрото.

— Бедни приятелю, вие трябва тепърва да минете една, макар и най-елементарна школовка. Иначе едва ли ще сте в състояние да установите дори номера на обувките на вашия Младенов…

На вратата се показва подофицер в черна униформа.

— Повикайте Мерсие — заповядва Льоконт.

И като се обръща отново към мене, добавя:

— Какво ще кажете за малка почивка в една виличка до Фонтенбло?

„До гуша ми дойде от вилички и от школовки“ — би трябвало да кажа аз, но премълчавам и тъжно зачаквам появата на споменатия Мерсие.

Рю дьо Паради е дълга и мрачна улица, врязана в еднообразните блокове от сиви сгради. Ако по изгледа на тая улица би следвало да се съди за изгледа на самия рай, ще излезе, че човек напразно хилядолетия наред е оплаквал изгонването си от него. Все пак Рю дьо Паради има своя отличителен белег, който я отделя от стотиците подобни мрачни парижки улици. Тук по неизвестни стечения на обстоятелствата са струпани половината магазини на града за порцеланови сервизи. Тия магазини са тъй многобройни и витрините им са тъй задръстени с крехка стока, че просто замечтаваш да видиш някой млад палав слон, тръгнал весело да се поразходи от единия до другия край на улицата.

Часът е точно дванадесет, когато аз поемам по десния тротоар на Рю Дьо Паради, разглеждайки безцелно витрините. Вниманието ми всъщност е насочено не толкова към лиможките порцелани, колкото към баналната тъмнозелена врата на една безлична сграда след втората пресечка на улицата. Стигам до вратата, продължавам следната пресечка и отново се връщам назад. Повтарям няколко пъти този маршрут, додето най-сетне зелената врата се отваря и на улицата излиза сух костелив мъж, малко не на мястото си в твърде широкия шлифер с бронзов цвят. Забързвам насреща му. Човекът ме познава едва когато почти се изравняваме.

— Емиле!…

— Бай Марине…

Той се спуска към мене и доста непохватно ме прегръща през рамото.

— Какво стана с тебе бе, човек? И откога си тук?

— От три дни. И от три дни обикалям насам. Срещнах един емигрант, познат от старо време, и той ми каза, че си живеел на тая улица.

— Не живея тук, но тук ни е Центърът. Нейсе. А къде се губи досега?

— Къде… в Гърция, в затвора… Тя, моята, е дълга.

— А на мен ми обещаха веднага да те пуснат… Е, нищо де, било каквото било. Важното е, че се събрахме!

Както ме е уловил през рамото с костеливата си ръка, той ме повежда надолу по улицата, като продължава да говори несвързано:

— Тук, зад ъгъла, е кафенето, дето се събираме… Таман ще те запозная с останалите… Емиле, мойто момче, да знаеш само колко си ми нужен. Работа ни предстои да вършим с тебе. Но за това после. Ей го кафенето… Стопанинът, знаеш, е наш, българин…

Кафенето се оказва обикновено квартално бистро, леко модернизирано с розов неон и с няколко големи огледала зад тезгяха. Вътре е шумно и многолюдно поради обедния час. Младенов спира до автомата за игра при входа, където са изправени двама мъже, единият от които безжалостно блъска апарата, докато другият наблюдава действията му.