Умирай само в краен случай

Прочее тъкмо по обяд и малко преди да направя обичайната си визита на куртоазия при италианеца, аз се отбивам в магазинчето за порнография, настанено до първия клуб. Покрай стените на обширното помещение са наредени етажерки с купища фотосписания, доставени от САЩ, ГФР и Дания, а край етажерките стърчат господа с черни сака и черни бомбета, придошли от близките учреждения, за да запълнят обедния отдих с известна самообразователна дейност. Всеки разлиства списанието си, без да обръща внимание на съседа, и лицата на всички са тъй тържествени и съсредоточени, сякаш се намират не в порнографска книжарница, а в катедралата „Свети Павел“.

Пресичам помещението, като си проправям път между богомолците и прониквам в задното отделение, дето се намира книжарят, мистър Оливър. Освен книжаря тук се намират и най-взривоопасните материали — цялата гама на перверзните, от хомосексуализма до садизма, всичко това представено в цветни снимки, илюстровани списания и дори веществени пособия, като уреди за мастурбация и изтезания. Естествено, че цялата тази стока, също както впрочем и онази от предното помещение, се намира под неумолимите удари на закона. Но какво да се прави, когато инспектор Хигинс е останал без индикатор и следователно не може да бъде в течение на всичко.

— Добър ден, мистър Оливър!

— Добър ден, мистър Питър!

Книжарят е доволен от визитата ми, защото ще може да побъбри и ще бъде почерпен с ароматна пура, която съм купил специално за случая и която с оглед литературните интереси на мистър Оливър е винаги от марката „Робърт Бърнс“. Впрочем продавачът и в мое отсъствие не скучае, тъй като запълва времето между две продажби на садистични снимки с четене Диалозите на Платон.

— Едно кафе, мистър Питър?

— Благодаря, с удоволствие.

Кафето той сам си го прави в стъклена колба, класически способ, който според книжаря не може да бъде изместен от континенталното еспресо. Изобщо мистър Оливър като истински английски патриот гледа с неизменно предубеждение на всичко идващо от континента, дълбоко убеден, че не Британските острови принадлежат към Европа, а обратното — Европа е някаква дребна провинция на Британските острови. И в случай че над Ламанша е легнала мъгла, мистър Оливър няма да пропусне да ви осведоми, че „днес континентът е откъснат от острова“. Горкият континент.

— Една пура, мистър Оливър?

— С удоволствие, мистър Питър.

— Как върви бизнесът?

— О, порнографията винаги върви. Това не е като класиката.

В тоя миг през гишето се подава някакво анемично лице, увенчано с черно бомбе. Клиентът иска последния брой на списание „Хомо“, чието заглавие е достатъчно красноречиво, за да е нужно да ви излагам и съдържанието. Мистър Оливър подава с пренебрежителен жест книжката и хвърля парите в чекмеджето.

По-рано моят нов познат, както сам вече ми е обяснил, е излагал на същото това място томовете на английската белетристика от Смолет до Джойс и тъкмо тази му страст към благородната класика го е довела до фалит.

— Мистър Дрейк ме спаси. Изхвърли тази смет — вика — и мини на нещо по-съвременно. Какво по-съвременно? — питам като последен наивник. Сексът и насилието — вика, — не знаеш ли какво се търси днес? Искрено казано, мистър Питър, тия неща не са твърде по вкуса ми, обаче какво можеш да направиш, когато фалитът е зад гърба ти?

Той ме гледа, облещил бледите си сиви очи, сякаш наистина чака отговор от мене, ала аз знам, че не чака отговор и че въпросителната форма е при него само литературен похват.

— Девизът на мистър Дрейк е, че парите нямат мирис. Един грозен девиз може би, но и отвратително верен. В края на краищата ние сме само доставчици на тия господа, дето стърчат оттатък. Каквото искат, това ще им доставяме. Не е ли тъй?

Успокоявам го с догадката, че може би наистина е тъй, едно успокоение, от което той едва ли се нуждае, защото е свикнал да компенсира житейските разочарования с духовна храна и най-вече с Диалозите на Платон. Сетне побъбряме още малко, по-точно бъбри той, а аз слушам, додето решавам, че е време да видя какво прави италианецът.

Италианецът, разбира се, прави спагети, пици и всичко останало, което може да прави един италианец, щом държи ресторант. Що се отнася до самия ресторант, негова главна украса са всевъзможните бакърени съдове, ослепително лъснати и накачени по стените и потона, наред с пушените бутове и саламите. В първата половина на обедната почивка дузината мраморни маси са гъсто населени, затуй влизам тук едва към един и по тоя начин избягвам неудобството да се храня между два непрекъснато задирящи ме чужди лакътя.

Това е всъщност и времето, когато подир наплива на гладниците и пришелците идва ред на неколцината редовни клиенти, включително и адютантите на Дрейк. Имам предвид оня траурен човек Джо Райт. А също и другия — българина Михаил Милев или както тук свойски го наричат, Майк.

Този български Майк е сравнително млад човек, макар че какво точно значи сравнително млад, не е лесно да се каже. Някога като дете смятах, че един мъж на 30 години е вече старец. А Милев отдавна е надхвърлил 30-те и вероятно вече доближава следната десетилетка. Вън от това не знам какво друго бих могъл да добавя, освен че е без особени белези и изобщо всичко му е наред. Дотам му е наред, че няма какво да описваш и няма какво да запомниш, ако не броим втората му природа: един израз, на подчертано достойнство и самоувереност — естествено избиване на чивия чрез външната поза, когато усещаш вътрешен недостиг на достойнство и самоувереност.

Милев се движи така наперено, сякаш прави преглед на кралската рота пред Бъкингамския дворец, поръчва с такъв звучен глас, като че цялото заведение трябва да бъде осведомено, че господинът днес ще яде стек с равиоли, а не нещо друго и се храни с такива показни жестикулации, сякаш е дошъл не да обядва, а да предава уроци по хранене.

Същата претенциозност е налице и в облеклото му, комплектувано само за да удостовери, че Майк е изцяло в курса на модните веяния, идващи направо от Карнеби стрийт. Впрочем, ако се оставят настрана пъстрите копринени шалове, ризите с огромни яки и обувките с високи токове, костюмът на Милев най-често се свежда до синьото дочено яке и синия дочен панталон, изобщо традиционното работно облекло на американските говедари, което кой знае защо в наше време се е превърнало в символ на младежки шик.

Отношенията между тоя каубой Майк и оня погребален агент Райт, доколкото мога да съдя по видимостта, са доста хладни и обикновено се изчерпват с размяната на резервиран поздрав. Но това е все пак нещо, тъй като аз нямам право дори и на такъв поздрав, макар и двамата да знаят много добре, че техният шеф е и мой шеф.

А може би тъкмо това ги кара да гледат през мене като през джам. За тях аз съм само един кой знае откъде изскочил навлек. А навлеците през всички времена и по всички меридиани са жънали най-вече неприязън.

Ситият обед при италианеца и особено мечтателният унес, обземащ ме подир обеда, насочват мисълта ми към далечните прерии на „Аризона“ и към значително по близките чаршафени простори на хотелското легло. Отправям се на път, изкачвам се до номер 22 и се усамотявам, за да прегледам обедния вестник в хоризонтално положение. Преглеждам най-вече заглавията, понеже знам от опит, че коварната дрямка всеки миг може да ме връхлети. Другото го оставям за вечерните часове. В един скучен хотел и в една чужда страна вечерните часове, както е известно, са най-тягостни.

Към четири часа слизам до комарджийското кафене, намиращо се в края на улицата, и изпивам едно кафе за разсънване. А подир туй правя и обичайното си нарушение на закона, като напускам Дрейк-стрийт, за да се разположа на някоя скамейка в градинката на скуера. Едно нарушение, с което броячите ми са вече свикнали и на което очевидно гледат през пръсти, тъй като могат спокойно да ме наблюдават от витрината на кафенето и дори да използуват времето на наблюдение за малък покер.

Изтягам се прочее на скамейката, зает на свой ред с наблюдение. Обектът е напълно чужд на професионалните ми интереси. Това са кварталните дечурлига, играещи на дама или обикалящи с колелета по алеята. Една действително отморяваща гледка подир опушения улей на Дрейк-стрийт.