Сянката на Бога

Продължи разказа си с най-големи подробности. Беше чувала от психолозите, че това е типичната реакция при посттравматичен шок. Едва когато погледът й попадна на малката детска кола „Литъл Тайк“ в жълто и червено, оставена до гаража, едва тогава помисли за хората в къщата… Жената… как й беше името… Карен? Кати? И сладкото момченце, единственото истинско дете в целия квартал — хлапето, което караше през уикендите пластмасовата си кола нагоре-надолу по алеята, бе дошло на вратата й на Хелоуин, облечено като зайче, с оранжева пластмасова тиква в ръчичката. Помнеше го много добре: момченцето от верандата и усмихнатата му майка зад него.

— Кой си ти? — попитала го бе тя, криейки зад гърба си предварително приготвената кошничка със сладкиши. — Интересно кой ли би могъл да бъдеш?

— Великденското зайче — бе казало момченцето. Майка му зад него се бе усмихнала.

Но защо не се бе сетила за тях веднага? Количката вече започваше да се топи и пластмасата изпускаше мехури. Бяха ли си у дома? Нима бяха вътре?

— О, Боже… О, Боже! — изохка тя и се втурна към огнения ад. Наближаваше вече предните стъпала, когато някой я сграбчи отзад и я спря.

Кучето продължаваше задъхано да лае.

В болницата „Феър Оукс“ сестрите от спешното отделение се подготвяха да разрежат почернелите дрехи на мъжа, когато една от тях се намръщи:

— Полиестер — каза тя и поклати глава. — Памукът гори. Полиестерът се топи. Опиташ ли се да го съблечеш, смъкваш с него и кожата.

Жертвата беше облечена с черно поло и гледайки вискозната тъкан около шията, сестрата разбираше, че свалянето на полото ще бъде крайно болезнено. Изгарянията бяха трета степен, а инфекцията бе почти сигурна. Но истинският проблем бяха белите дробове. Пациентът вече изпитваше затруднения с дишането и беше почти сигурно, че са обгорени от нажежения въздух.

Не след дълго състоянието на основните му жизнени показатели бе стабилизирано. Сложиха го на системи, качиха го на носилка и го откараха в операционната. Първо трябваше да му направят трахеотомия и да вкарат в гърлото му дихателна тръба. Дробовете му бяха в трагично състояние, а лигавицата — толкова набъбнала, че вече едва дишаше. Трахеотомията щеше да премахне проблема. Едва след това щяха да отстранят от тялото му разтопения полиестер, за да получат достъп до лишената от кожа подпухнала пулсираща плът.

Анестезиологът си помисли, че няма нищо по-болезнено от изгарянията, когато чу как пациентът бълнува. Звукът бе ужасен, защото излизащият глас не приличаше на човешки.

— Странно — обади се една от сестрите, — не ми прилича на латиноамериканец.

Дежурният лекар се приближи с ръкавици, вдигнати на нивото на раменете в поза, която сестрите шеговито наричаха „Предавам се“.

— Не беше испански, а италиански.

— И какво каза?

Докторът сви рамене:

— Не знам. Така и не научих този език. — После наклони глава преценяващо и допълни: — Струва ми се, че се моли.

6.

Когато сложиха обгорения на операционната маса, пожарът на „Кезуик Лейн“ бе овладян и двама пожарникари вече се готвеха да влязат, за да търсят жертвите. Съседите им бяха казали, че в къщата живеят двама — жената собственичка и тригодишният й син. Съпруг нямало. Била самотна майка и волвото й било в гаража.

Въпреки щипещия ноемврийски студ и късния час тълпата зяпачи бе набъбнала до към петдесетина души. Линейките, полицейските коли, пожарните и телевизионните екипи даваха своя принос в царящия хаос. По ливадата се кръстосваха маркучи и хората вече стъпваха в рядка кал.

Двата снимачни екипа и радиорепортерът живееха в собствен объркан свят, влачейки след себе си плетеница от кабели и стойки за прожектори. Съсредоточени и загрижени, те работеха от двете страни на улицата и завираха микрофони в лицата на пожарникарите и свидетелите.

— А коя е вашата къща?

— Нямам такава. Аз съм наемател. Чух по радиото… полицейското. И дойдох тук.

Всички бяха на мнение, че пожарът е бил странно интензивен и че никой не е напуснал къщата… с изключение единствено на обгорелия мъж.

При първото си влизане пожарникарите претърсиха овъглените и вече подгизнали останки по пода. Нямаше оцелели и не можеше да има. Качването на втория етаж се забави поради опасението да бъде използвана стълбата, която всеки момент щеше да рухне.

Докараха стълба отвън, двама пожарникари стъпиха в клетката и стълбата се насочи към единия от горните прозорци, разбивайки стъклото.

Всички виждаха, че спасителните опити са обречени на неуспех. Беше немислимо някой да е оцелял в огнения ад. Дори да бе избегнал по някакъв необясним начин пламъците, щеше да го довърши димът. Но все пак имаше някаква, макар и минимална възможност някой да е имал съобразителността да се скрие в банята и да нахвърли мокри кърпи по вратата. Пожарите са непредсказуеми — понякога те преследват, докато не се доберат до теб, друг път не ти обръщат никакво внимание. При пожар човек просто не знае каква ще му бъде съдбата.

По-младият от двамата пожарникари скочи през дупката на разбития прозорец и веднага опита с лост здравината на пода. След като се увери, че по него може да се върви, тръгна навътре, оставяйки колегата си в коша, готов да помогне, ако се случи нещо непредвидено.

Не след дълго намери очакваното: тяло на възрастен човек и на малко дете. Бяха в леглата си или по-скоро в онова, което беше останало от тях — матраци, изгорели до пружините, покрити с късчета почерняла тъкан. От чаршафите беше останала само овъглена материя, залепнала за кожата на жертвите. До главата на детето имаше две малки стъклени очи — тъжните останки от плюшена играчка. Момченцето и майка му все още бяха различими. Ако пожарните бяха пристигнали две минути по-късно или ако пожарният хидрант е бил по-далече, от тях и къщата нямаше да е останало нищо. Само дим и кости.

По устав заместник-началникът на пожарникарите трябваше да уведоми най-близкия родственик, и то веднага. Когато в скъп квартал като Кобс Кросинг изгаря къща за 400 000 долара и при пожара загиват хора, това си е новина, а новините се разпространяват бързо. Макар пожарът да бе избухнал късно вечерта, нямаше никакво съмнение, че щеше да намери място в сутрешните издания и ранните емисии. Затова заместник-началникът се обади където трябва и научи, че къщата е била собственост на Катлийн Ан Ласитър, която живееше — бешеживяла — в нея с малкия си син. В застраховката бе упоменато, че нейният най-близък родственик е брат й Джоузеф, жител на Маклийн.

Който точно в този момент сънуваше.

В съня си Джо Ласитър се виждаше на брега на Потомак, точно над Големите водопади, хвърлил въдица за голямоуст костур. Дръпна китка и кордата се изви над реката — перфектно замятане мечта. В следващия миг костурът клъвна и той започна да си играе, изтегляйки пръта нагоре.

Някъде зазвъня телефон. Джо се ядоса. Проклетото нещо го безпокоеше или по средата на концерт в „Кенеди Сентър“, или точно на девети ининг по време на бейзболен мач в „Камден Ярдс“, но тук!… Някакъв невидим идиот бе дошъл на риболов с мобилен телефон! Какъв е смисълът да излезеш на риболов, ако ще взимаш шибания си мобилен телефон?

Плавно изнесе пръта надясно и завъртя макарата със свободната си ръка. После с изненада чу собствения му глас да изрича: „Здрасти, аз съм Джо Ласитър. В момента не мога да отговоря, затова оставете съобщение.“

Реката, рибата, прътът и макарата… изчезнаха. Дойде на себе си. Лежеше със затворени очи, но буден, и чакаше съобщението. Само че онзи, дето бе позвънил, затвори. Естествено, каза си Джо, и намести глава върху възглавниците.

Искаше да се върне пак в съня си, душата му просто плачеше за това видение, но реката вече я нямаше. И рибата я нямаше. Единственото, което можеше ясно да си спомни, бе възмущението си от иззвъняването на телефона. Шибаният телефон. Неговияттелефон.