Приключенията на Авакум Захов

Инженерът го гледаше с полуотворена уста и немигащи очи.

— А кое е това момиче? — поусмихна се леко Авакум. — Всеки млад човек може да ходи с някакво си момиче на кино и после да го черпи със сладолед. Пък аз веднага се уточних — казах веднага, че момичето е Сия, и не сгреших. И не поради разни субективни предчувствия и съмнения, а защото ти сам ми подсказа и адреса, и лицето… И така, да започнем пак от това нещастно петно. Когато ти го посочих, ти се смути и извади тутакси кърпичката си и захвана да го бършеш. Ти беше наистина смутен, мили мой, а когато човек е смутен, той губи способността си да вижда и да обръща внимание на най-дребните и обикновени неща. Така например ти не забеляза, че заедно с кърпичката ти изпадна от джоба ти и един трамваен билет. Аз съумях да прибера незабелязано този билет и да го разгледам скришом до прозореца. Какво ми разправи билетът?

Той ми разкри часа на твоето излизане от къщи и посоката на твоя маршрут. Пет часът — първоначално шестица, а после четворка. Накъде води тази начупена линия? Тя води безспорно на изток, към парка, към улица „Цар Иван-Асен II“. Тази улица, макар и да носи името на един велик български цар — представи си, — не буди в мен исторически асоциации, а ми спомня една русокоса девойка с капризни устица и весели очи. Тя живее срещу градинката с шадраванчето, на същата редица къщи, където се мъдри зелената фирмичка с червения надпис. По какво познах, че ти си влязъл в салончето на Ахмед и Сали? И че именно Сали е имал удоволствието и честта да излъска твоите италиански чепици?

Първо — и най-неопитното око, щом погледне тия островърхи гондолки на краката ти, тутакси ще схване, че те са лъснати само преди няколко часа и не от любителска ръка, а от майстор в занаята. Но ще кажеш — та нима само при Ахмед и Сали може човек да излъска своите обувки? Моля, аз не казвам такова нещо! В София има много други подобни заведения, но аз се обзалагам на сто хиляди срещу едно, че в пет часа и десет минути ти си седнал върху стола на Сали и че именно Сали се е заел с разхубавяването на твоите италиански чепици. Защо? Защото Сали има един неизкореним порок — той лъска със страст само външните извивки на чепиците, прави ги да блестят наистина като „огледало“, а към вътрешните извивки се отнася с така нареченото „служебно равнодушие“, тоест не влага в тази част от работата си някаква творческа страст. Погледни, моля ти се, шевовете на подметките си: откъм външната страна на обувките конците са чисти, снежнобели, сякаш току-що са се изнизали из ухото на шивашката игла. А от вътрешната им страна конците са сиви, изглеждат захабени и овехтели. Такъв очебиещ контраст е възможен само при Сали — в това отношение той е непоправим…

Всичките тия неща, приятелю, аз познавам от собствен опит. Девойката, която живее срещу градинката с шадраванчето, нашата обща и великодушна русокоса познайница с капризната устица и веселите очи, има лошия навик да закъснява на срещите си, в което, както подозирам, и ти си имал чудесна възможност да се увериш. А какво да се прави, когато момичето закъснява? Практичните хора, каквито сме ние двамата с тебе, търсят в такива случаи дори добрите услуги на Сали…

Авакум поразкърши рамене, погледна онемелия си приятел и се засмя:

— Одеве ти ме обвини в шпионаж — уж съм ви следил. Това са дивотии, мили мой! Дето се казва — и през плет не съм виждал физиономиите ви този ден. Петънцето на лявото коляно, трамвайният билет и конците на подметките — тия дребни неща сами разказаха романтичната повест на твоя любовен следобед!

В Авакумовата стая между леглото и рафтовете с книгите имаше тежко дъбово сандъче, обковано със старинни железни шини. Върху горната част на капака е инкрустирано със седефени люспици голямо слънце, което пуска също такива седефени лъчи по всички краища на света. От това сандъче Авакум извади бутилка с вино и два теракотени пахара1, прастари, ваяни сигурно по времето на дядо Омир.

— Туй е спомен от баща ми — обясни Авакум и наля пахарите с вино. Той се чукна с приятеля си, пожела му успех в любовта, отпи няколко едри глътки и се замисли. Сетне каза, като гледаше разсеяно в дима на цигарата си: — В тия антични съдинки ние наливаме съвременно вино — виждаш ли? Какво ти напомня това?

Инженерът повдигна рамене.

— Има, изглежда, неписан закон хубавите жени да се влюбват в прости мъже! — Авакум весело се разсмя. Тази вечер той за пръв път се изсмя от сърце.

Сетне взе своя пахар, пресуши го на един дъх и посочи с пръст рисунката върху заоблената му страна. Там една сърна се совваше нанякъде, гонена от летяща, дългопереста стрела.

— А това поне сещаш ли се какво означава? — запита Авакум. — Не, нали? Е, ще ти разтълкувам смисъла, макар и той да няма особена цена за широките ти културни интереси. С две думи: истината, която винаги бяга пред човека, и човешкият дух, който винаги я гони. Понякога той я настига, понякога му избягва, но това не е важно. Тя е жена и случва се често да мами оногова, дето тича подире й. Кое е важно тук?

— Стрелата да настигне сърничката! — отвърна бързо инженерът.

— Летящата стрела! — усмихна се тихо Авакум.

Когато инженерът най-после си отиде, Авакум дълго ходи из стаята си напред и назад. На няколко пъти прави опити да се съсредоточи в третия том на Римската история, смени цигарата с лула, а после лулата с цигари. Тази нощ четенето не вървеше.

По едно време извади из чекмеджето на масата един малък албум, погледа картичките, снимките, но и това, изглежда, му омръзна, защото отново захвана да крачи от прозореца до вратата и обратно.

Опита се да мисли за дните, които идеха насреща. От утре ще бъде в отпуска, но кой знае защо — не му беше весело.

Така започна да се разсъмва.

И телефонът от управлението позвъня.

(обратно)

7

Началникът на управлението, полковник Манов, кимна на Авакум с глава, посочи му едно кресло и отново се вдълбочи в преписката, която лежеше пред него.

В широкия кабинет беше светло и някак празнично тихо и спокойно. Стрелките на електрическия часовник показваха седем часа.

Като завърши четенето, полковникът се изправи, поизчука с пръсти въображаемия прашец върху ревера на бялото си сако и широко и благо се усмихна.

— Неприятен сутрешен сюрприз в първия неделен ден на годишния отпуск, нали, другарю капитан? — Той каза това и очите му, макар и да гледаха добродушно, стрелнаха изкосо капитана — една мигновена светкавица в тъмните му гледци. Авакум, който съзерцаваше картата на България, провесена между двата прозореца на кабинета, тутакси почувствува тази светкавица, въпреки че не измести погледа си нито на милиметър встрани.

— Аз не съм враг на сюрпризите, другарю полковник — отвърна спокойно Авакум.

— Дори когато са неприятни?

Той седна срещу Авакум и скръсти ръце на коленете си.

— Имаме сведения, че от десети август насам една тайна ултракъсовълнова радиостанция на три пъти е предавала и приемала шифрограми в един район с радиус от двадесет километра северно и южно от планинския масив Карабаир. Първото предаване, което нашите пеленгаторчици са засекли, е станало през нощта на десети срещу единадесети август. Координатите на засечената точка показват място, юг-югоизток от Карабаир — една дива местност, до която трудно може да се стигне, особено нощно време. Станцията е започнала предаването си точно в десет часа вечерта. Шифрограмата е къса, но емисията е продължила петнадесет минути, тъй като и предавателят, и приемателят са сменяли на два пъти вълните си. Разбира се, веднага са били взети мерки за блокиране на пътищата около Карабаир и за претърсване на района, но те не са дали никакъв що-годе положителен резултат.

На деветнадесети август същата тази станция отново е предавала пак в десет часа вечерта. Нашите хора са били в планината — там са вардили, — а станцията се е обадила откъм гърба им — на около два километра източно от село Момчилово. Там има една местност Змеица, където дори тарторът на дяволите не може да те намери, ако речеш да се скриеш. Нашите пеленгаторчици казват, че това предаване било много особено. То се състояло от едно-две зашифровани изречения, а после следвали някакви тайнствени звуци и шумове, които като че ли идвали изпод земята.