Приключенията на Авакум Захов

В Момчилово имат добро мнение за него, но аз мисля, че той е всъщност един опасен и много хитър враг. По всичко изглежда, че по времето, когато е бил в София, той се е свързал с вража шпионска агентура и по нейно нареждане е заминал да учителствува в Родопите, близо до границата. За да може да държи връзка със съответните резиденти и с лица, които минават нелегално границата, той се прикрива в очите на хората като страстен планинар и голям ловец. Като такъв той е имал винаги неограничена възможност да скита, където си иска — тоест да се среща в потайни места с предатели — шпиони, диверсанти и др.

Уликите, че именно той е откраднал скицата от военно-геоложкия пункт, са неоспорими. Старши милиционерът е ударен с пистолет по главата само тридесет секунди, след като е разговарял с него. Напоеният с хлороформ пешкир е негов — за това има свидетели — хазайката му и съседите. В чекмеджето на масата му намерихме и самия хлороформ — една голяма ампула, снабдена със сифон за изпръскване. Под разбития прозорец прибрахме фас от цигара — трето качество, тютюнева фабрика «Бузлуджа», — каквито пуши той. А в сакото му открихме кутия «Бузлуджа» със седем цигари. Задържането му е станало в момента, когато е готвел раницата си за път. Изглежда, че е бил изненадан, затова не е имал възможност да отнесе хлороформа на друго място.

Свидетелите разправят, че в последно време той често се прибирал в къщи към полунощ (?).

На разпита той се държа много самоуверено, дори си даваше вид на обиден човек. Така обикновено се държат враговете, преди фактите на следствието да са ги притиснали до стената.

На въпроса ми: «Къде сте ходили до полунощ, преди да се срещнете със старши милиционера?» — той отговори: «Бях на разходка из околностите на селото.» Запитах го: «Кои околности?» Отговори ми: «На запад.» А свидетелят Марко Крумов, който живее в източните покрайнини, разправя, че го бил видял към десет часа вечерта на пътя, дето води за село Лъките и минава покрай местността Змеица. Тази местност се пада не западно, а източно от селото. В местността Змеица миналата година е бил обграден и ликвидиран диверсантът Кадемов от село Лъките.

На въпроса ми: «Как така именно вашият пешкир се е намерил върху лицето на старшината Стоян?» — той отговори: «Та един ли подобен пешкир има в България?» Запитах го: «А къде го държите вашия пешкир?» Отговори: «На закачалката в антрето.» Направихме най-щателен оглед и в антрето, и в стаята му не намерихме такъв пешкир.

На въпроса ми: «А как ще обясните наличието на хлороформ у вас?» — отговори: «Занимавам се с естественоисторически изследвания, служи ми за някои опити с животни и насекоми.» А по специалност Методи Парашкевов е химик, завършил е химия в Софийския университет.

Като имам пред вид всичките особености в положението му, обстоятелствата, при които е бил нападнат и ранен старши милиционерът, и неискрените му отговори при първия разпит, аз съм дълбоко убеден, че той е авторът на извършеното покушение и че в случая имаме работа със съзнателен и организиран шпионаж. Има ли съучастници и кои са — това тепърва трябва да се издири и установи.

Прилагам: един пешкир, една угарка от цигара «Бузлуджа», една кутия «Бузлуджа» със седем цигари, една ампула с хлороформ и пет парчета от строшения джам на военно-геоложкия пункт.“

Полковник Манов отвори една мека папка и там за втори път прочете:

„Върху две от парчетата прозоречни стъкла, които ни бяха представени за изследване, констатирахме белези, абсолютно идентични с белезите на палците на лицето Методи Парашкевов. Няма никакво съмнение, че лицето Методи Парашкевов е пипало с пръст тези стъкла.

Следите върху крайчето на угарката, която също ни беше представена за изследване, са неясни, но доколкото можахме да ги съпоставим с белезите от десния палец на Методи Парашкевов, имаме основание да предполагаме известна идентичност. Съществува вероятност с приближение от 60 на сто, че цигарата е била пушена и сетне захвърлена от лицето Методи Парашкевов.“

Върху втори документ, поставен в същата папка, полковник Манов пак прочете за втори път:

„Представената ни за изследване угарка от папироса «Бузлуджа» е леко сплескана откъм горния й край с двуръбест предмет от железен произход. Може да се допусне, че сплескването е причинено от обувка, подкована с туристически железца.“

Полковник Манов се замисли за минута, после тутакси поиска свръзка със Смолянското окръжно управление на милицията. Само след десет минути оттам отговориха, че задържаното лице Методи Парашкевов носи обувки, които са подковани на върховете с туристически железца.

Всичките събрани досега улики бяха против този Методи Парашкевов. По всичко изглеждаше, че капитан Слави Ковачев е попаднал на вярна следа. Учителят е завербуван шпионин и туйто! Той е откраднал за вражеското разузнаване стратегическата скица. Сега трябва да се разбере дали тази скица е предадена вече и ако не е — да се попречи на това с всички възможни средства. Трябва да се разбере кои са помощниците на Методи Парашкевов и да се разнищи до косъм цялата вражеска мрежа!

„Една шпионска организация на границата!“ — Полковник Манов удари с юмрук по масата и започна нервно да се разхожда из кабинета.

Но защо Авакум Захов, човекът, в когото толкова много вярваше, когото обичаше като свой син, защо именно той беше се плъзнал покрай всичките тези толкова очевидни факти, без да прозре в тях, а ги беше отминал като най-лекомислен новак?

Полковник Манов имаше основание да се сърди. Преди години като оперативен работник той беше учил Авакум на „а“ и „б“ в контраразузнаваческото изкуство! И Авакум за малко време беше успял да натрупа една дузина чудесни успехи в своя служебен архив. Сетне, когато пое шефството на отдела, той обичаше често да казва: „Какво се чудите? Авакум е мой ученик!“ И тайничко в себе си му завиждаше, макар и без каквато и да било злоба — и за това, че Авакум имаше възможност „да кипи“ в непосредствената оперативна работа, и за това, че съзираше у него усет по-голям от своя — божата дарба, както имаше обичай да се изразява.

Сега същият този Авакум беше представил един рапорт, който просто ревеше от наивност.

„Трябва още от самото начало да призная — четеше може би за десети път полковникът и мръщеше вежди, — че що се отнася до обвиняемия Методи Парашкевов, аз имам значителни резерви. Аз не го амнистирам напълно, не му издавам свидетелство за невинност, но нещо в него подсказва, че той не е лош човек, че такъв човек като него не може да бъде престъпник. Вярно е, че уликите, с които сега разполагаме, са изключително в негова вреда. Ако се съди по тия улики: показанията на старши милиционера, пешкира, хлороформа, фаса от цигарата, който изглежда, че е негов — Методи Парашкевов, най-меко казано, е подследствен обект. Но в начина, по който е извършено престъплението, и специално втората и съществената част от престъплението — разбиването и ограбването на пункта — има нещо загадъчно, мъчно обяснимо, което в известна степен разсейва донякъде увереността, че Методи Парашкевов е действителният престъпник. При среща аз ще обясня устно в какво се състои според мен това «загадъчно» и «мъчно обяснимо».

В малкото време, с което разполагах, аз успях да събера някои бегли сведения за този човек. Те не уличават учителя в нищо лошо. Син е на средно заможни родители, вече покойници. И преди, и след Девети септември няма никакви прояви, от които може да се съди, че е имал или има реакционни разбирания. През годините, когато не е учителствувал, той е изучавал минералогия, допълвал е знанията си по химия. Научил е момчиловци на градинарство и пчеларство. Води съвсем скромен ергенски живот. Притежава доста богата естественоисторическа сбирка. Голям планинар е, обича природата и е страстен ловец.“

Полковникът въздъхна. „Тази характеристика сякаш е писана от археолога, а не от контраразузнавача Авакум!“ — После натисна звънеца и заповяда на дежурния лейтенант да повика двамата капитани.