Последната кашмирска роза

Джо се обърна към Нанси:

— Ще отидем ли? Не сме твърде изтощени за една малка разходка, нали?

Нанси го стрелна с поглед и те се отправиха в нарастващата горещина на запад покрай Еспланадата към червените тухли и готическото великолепие на съдебната сграда.

Лесно беше да се разпознае бащата на Наурунг сред драскащите на хартия или пишещите на машина хора, насядали под аркадата. Сикхската чалма го отличаваше от останалите, а като се приемеше единствено разликата в годините, Наурунг-старши изглеждаше точно като сина си. Той беше зает. Джо спря за момент и го загледа. Клиентът на стареца, който бе клекнал на пети пред пъргавата нова пишеща машина „Ремингтън“, се надвеси над него и зашепна бързо и словоохотливо. Наурунг слушаше и отговаряше, очевидно перифразирайки онова, което току-що беше чул, и след това написваше одобрения вариант. Стигайки до края на писмото, той извади листа от машината, прочете каквото бе написал и го подаде на своя клиент. Прие любезно сърдечните благодарности и шепа монети и преди следващият клиент да успее да пристъпи напред, Наурунг поздрави баща си и заведе Джо и Нанси при него. Той отправи встъпителните думи на английски и старецът се обърна към тях на същия език.

— За мен е чест, че полицаят сахиб от Скотланд Ярд ме посещава на скромното ми работно място.

— Поласкан съм — отвърна Джо, — че прочутият, оттеглил се в пенсия офицер от полицията оставя настрана важните дела и отделя от времето си, за да разясни миналото пред един лондонски полицай, но синът ви е на мнение, а също и аз, че може би има някои неща, които би било разумно да споделим с вас.

— И аз така смятам. Но това място не е подходящо за подобни разговори. Ако ми дадете няколко минути, след малко ще бъда на ваше разположение.

Наурунг-старши затвори и заключи пишещата си машина. Обърна се към мъжа, който стоеше вляво, и му каза нещо.

— Той е неук и скромен, но е честен човек и аз ще оставя пишещата машина и мястото си на неговите грижи. А сега може би сахиб и мемсахиб ще ме последват?

Вървейки с Джо, докато синът му и Нанси изостанаха назад, старецът ги поведе на север, сви зад два ъгъла и мина по задна уличка и по едни стъпала, над които имаше надпис на хинди.

— Това — обясни той — е сикхско заведение и го държат мои приятели и роднини. Тук ще си поговорим насаме — той ги поведе по тесни стъпала, влязоха в просторна стая, от която сводести прозорци водеха към балкон, а там донесоха чай и сладки. Джо разбра, че ги бяха очаквали. Седнаха с Нанси на масата, а срещу тях седна бащата на Наурунг. Самият Наурунг застана като часови до баща си, а старецът слушаше с най-голямо внимание това, което Джо му разказваше, но на моменти ставаше ясно, че той изгубва нишката и когато това се случваше, Нанси се намесваше като преводач, а от време на време Наурунг също превеждаше. Разговорът продължи на английски, а тук-там и на хинди.

— Синът ми разказа всичко, което знае за вашето разследване, и аз го прибавям към фактите по тези случаи, които съм разкрил от собствен опит при съвместната ми работа с Бълстроуд сахиб в Паникхат — поде старецът. На Джо му се стори, че при споменаването на името Бълстроуд забеляза едва доловимо изражение, изражение, което доста пъти бе виждал на лицето на младия Наурунг. Неприязън? Не — презрение. — Усещам, че има тревожно усложнение — добави Наурунг-старши.

Нанси се озадачи от последното изречение и след кратко обмисляне Наурунг додаде:

— Ще ви обясня. По моему на пръв поглед в Бенгал всичко е спокойно. През войната се печелеха пари и хората — макар не всички — се замогнаха, но големият човек — вашият чичо — не е глупак. Той поглежда зад това, което се вижда на повърхността. Не покани известен полицейски инспектор… — старецът се поклони на Джо. — Не ви покани вас, сър, напразно, или просто — извинете ме, — просто за да поглези племенницата си. Доста неща помни. Обръща поглед в миналото, но мисли и за бъдещето. Образованите хора в Бенгал с негодувание приеха решението столицата на Индия да бъде преместена от Калкута в Делхи. Надигат се възмущения и срещу войната. Англичаните непрекъснато говорят за храбростта на индийските бойци във Франция и славни легенди се носят. Ние знаем, че голяма част от „смелия“ отряд, който замина за Франция, не се върна. Ако не ми вярвате, вижте списъка с жертвите от Кавалерията на Бейтмън. Смята се, че животът на доста индийци е бил пропилян. — Той спря и погледна Джо въпросително.

— Аз бях във Франция — каза полицаят — и доста британски войници, които се връщаха от фронта, в това число и аз, споделяха същото мнение. Немците казваха за британската армия, че е „армия от лъвове, предвождани от магарета“. Съгласен съм. Но то не се отнася единствено за индийските войски. В началото на войната имах шестима братовчеди, а сега — само един.

— Много сикхи твърдят същото — каза старецът и продължи, — но нашата религия повелява да умираме лице в лице с врага и да служим на нашия крал. Сикхите наистина не се оплакват, но останалите питаят доста враждебни чувства към британците заради това, че са въвлекли индийския народ в битка, която не е негова. Но иначе… — той направи кратка пауза, за да подчертае смисъла на следващите си думи: — … иначе хората смятат, че британците са хитри и умни и вземат мерки за разделянето на хиндуистите и мюсюлманите. И аз съм на това мнение. И открито се говори, че това решение да се разделят хиндуистите и мюсюлманите е продиктувано от политиката „разделяй и владей“.

Джо най-малко искаше да разбунва змийското гнездо на индийската политика, но Наурунгови изглеждаха толкова настойчиви в желанието си да предотвратят катастрофа, която ясно съзираха на хоризонта, че той положи усилия да слуша внимателно. Дали Наурунгови не разкриваха пазената в тайна причина, поради която чичо Джордж така силно бе желал да го включи в разследването?

Той си взе още една сладка и попита предпазливо:

— Какво искате да кажете? Какво би предизвикало това?

— Искам да кажа, че макар и привидно спокойна, политическата ситуация е взривоопасна и нашият случай с мъртвите мемсахиби може да изиграе пагубна роля. Не забравяйте, че през 1858 г. именно в Бенгал бе запален фитилът и Британска Индия за малко не бе вдигната във въздуха — той произнесе последните си думи с гордост. — И не забравяйте, че по онова време бурето барут представляваше съмнението — неоснователно може би, но все пак съмнение, — че британците са решили насила да обърнат индийците на английска служба в християнската вяра. Задачата с фитила за британците беше абсолютно незначителна. Бяха раздали на бойците патрони, за които се пусна слух, че са намазани със свинска и кравешка мас. За да зареди пушката си, войникът трябваше да отхапе върха на патрона и по този начин се оскверняваше, независимо дали бе мюсюлманин или хиндуист. Разправят, че това било хитро британско средство да бъде унищожена кастата на индийските полкове. Но британците не бяха хитри — небрежни може би и безразсъдни, ала трагедията се състоеше в това, че фитилът бе запален в Бенгал в горещия период, когато всичко се взривява много лесно. Първите експлозии избухнаха във военните бази като Паникхат тук в Бенгал и Марут близо до Делхи.

Джо си спомни патетичните паметни плочи на по-старите къщи. Спомни си за Кити, потънала в минало, което за нея бе твърде близко.

— Кой ще забрави мемсахиб Чамбърс, млада съпруга, бременна, накълцана на парчета, първата жертва. Първата от стотици англичанки, загинали по ужасен начин в ръцете на метежниците. И понеже жените и децата им бяха понесли такива жестоки мъчения, репресиите на англичаните също бяха ужасни. Обесванията, завързаните за дулото на оръдията индийци, разпръснати на късчета… мрачни времена.

И не е трудно да се върне онзи ужас. Вече е налице същият модел — много опечалени, много подозрения. Подхвърли ли се по пазарите идеята, че има движение за отхвърляне на британското господство, маса народ, най-вече неграмотните, ще се вдигнат. Ситуацията пак е изключително опасна.