Сянката на Бога

— Ще ми кажеш ли нещо?

— Какво?

— За СИСМИ ли става дума? За мафията? Или й за двете?

Ласитър на свой ред го погледна в очите, поколеба се за момент и си помисли, че е подценил неоправдано Бепи. Накрая каза:

— СИСМИ. — Бепи кимна, а той довърши: — Добре е, че си бил внимателен.

Италианецът сви рамене:

— И сега си тук заради този човек, нали? Ако не е нещо изключително важно, идеята не е добра. Хонорарът може да не си струва.

— Не се безпокой за хонорара.

Бепи помисли. После събра устни.

— Мога ли пак да попитам? Кой е клиентът?

—  Азсъм клиентът. Джуди не ти ли е казала?

— Знаеш каква е. Спомена само, че си щял да ме потърсиш. Нареди ми да чакам на телефона. Не уточни нищо.

— Добре… работата с този Грималди е, че… той промуши сестра ми в сърцето. И преряза гърлото на сина й.

— О-о!… — Бепи примижа и отмести поглед. — Аз… страшно съжалявам. — Помълча известно време и пак го погледна: — И?

— Имам нужда от помощ.

—  Si-iii — също като по телефона, гласът му се извиси на последната сричка, предавайки по трудноописуем начин състояние на предпазлива готовност.

Ласитър наля на двамата вино, отпи и сви рамене:

— Смятам да посетя два от старите адреси на Грималди… Може все нещо да науча. Бих искал да открия сестра му. Ще се нуждая от преводач и… гид.

Бепи отпи от чашата си, помисли и се наведе напред:

— Ще ти помогна.

— Сигурен ли си?

Бепи направи жест, показващ мнението му за опасностите.

— Ако е, както разказваш — поясни той, — и става дума за нещо лично между теб и Грималди, тогава не се страхувам. Ние сме цивилизована страна. Дори мафията… Те все пак не са социопати. Щом ще ти превеждам, значи ще бъда като тапета на стената, нали така?

Ласитър кимна, макар да не беше напълно убеден, после двамата забодоха вилици в чиниите с пръстенчета пържени калмари и задушени зеленчуци.

Рано на другата сутрин тръгнаха с колата на Бепи — „Фолксваген Голф“. Беше стара, но безукорно чиста. Оставяше впечатлението, че е поддържана от професионалист, което обаче малко се разваляше от пластмасовата фигурка на Ленин върху таблото — на мястото, където по би подхождало да има пластмасов Исус, — както и от малката футболна топка, която висеше от огледалото за обратно виждане. Бепи вкара касета в касетофона и зазвуча Верди.

Последва серия резки включвания и излизания от движението, едва не довела до няколко тежки катастрофи, но всичко се размина само с взаимни ругатни и продължително използване на клаксона, който едва се чуваше през грохота на пиковия час. Ласитър му показа трите адреса, с които разполагаше: единия от паспорта на Грималди, другите два — получени от Уди. Бепи ги погледна намръщено.

— Това са два различни свята — каза той. — Къде искаш да отидеш най-напред?

— На текущия… този от паспорта.

Апартаментът се намираше в Тестачио — работнически квартал, надолу по склона на Авентин. Блокът бе шестетажен, без асансьор и с олющена боя по стените. Единствената му украса бе прането, проснато едва ли не на всеки прозорец. Съсухрена старица метеше тротоара с метла от вейки и си мърмореше под нос.

— Не може да е това — изненада се Ласитър.

— Защо да не може? — попита го Бепи, но погледна за всеки случай листчето с адресите.

— Защото този човек кара рейнджроувър. И защото има къща в Швейцария.

— Не знам, номерът е същият — 114.

Ласитър обаче отказваше да повярва.

— Не, това е някаква грешка.

— Остави ме да поговоря с онази старица — каза Бепи, слезе от колата и се приближи до жената, събрал длани и привел глава в умолителна поза. — Scuzzi, bella… — Отне му само минутка, след което се върна. — Не е идвал от два месеца, но наемът е платен. Да се качим. Може да имаме възможност да разгледаме…

Апартаментът на Грималди се оказа на последния етаж. От шахтата на стълбището лъхаше на готвено зеле. Спряха пред вратата, събирайки кураж.

— Не ми харесва — призна Ласитър.

— Кое? — погледна го Бепи.

— Ами това… — Ласитър направи неопределен жест с ръка. — Правил съм го веднъж, беше в Брюксел, и нещата не се развиха никак добре.

— Така ли?

— Да. Започвам да съжалявам, че нямам пистолет.

— Това ли било — усмихна се Бепи и с движение на фокусник извади от кобур на гърба си „Берета“. — Ето, вземи моя.

Ласитър се смая.

— Боже Господи! — прошепна той. — Веднага го прибери! Ти какво… да не се мислиш за Сам Спейд 24?

Бепи сви примирено рамене, пистолетът изчезна също така магически, както се бе появил, а Ласитър почука на вратата — плахо и неуверено, защото не знаеше кой е вътре или какво има там. Тъй като никой не отговори, той почука повторно, вече малко по-силно, а след това и трети път. Накрая отстъпи встрани и остави Бепи да използва своята виза, за да се справи за секунди с евтината ключалка.

— Продължавам да мисля, че сме попаднали на грешно място — промърмори Ласитър.

Ключалката изщрака и вратата се отвори.

Стаята, в която се озоваха, бе безукорно чиста и празна като монашеска килия. Чамовото дюшеме бе гладко и блестящо, сякаш някой съвсем наскоро го бе лъскал със стоманена тел. Стените бяха голи. На едната имаше само старо дървено разпятие с изсъхнало палмово клонче и никакви други украси или картини. Мебелировката бе повече от оскъдна: тясна метална кушетка, очукан скрин за дрехи, желязно бюро, прав стол, умивалник с пукнато огледало над него. Единственият прозорец гледаше към обсипан с боклуци вътрешен двор, а единственият източник на осветление бе 40-ватовата крушка над главите им.

— Я виж — проговори в един момент Бепи, — човекът четял! — Той взе една от книгите, после погледна друга. — А може би само се моли.

Книгите бяха три. Първата бе Библия, толкова изпоцапана от прелистване, че вече не можеше да се затваря добре. Под нея лежеше латински буквар, а под него — религиозна брошура със заглавие „Crociata Diecima.“

— Това пък какво е? — попита Ласитър.

Бепи му подаде брошурата. Под заглавието имаше голям медальон, в който бе загатнат хълм със семпъл кръст на билото. Кръстът хвърляше дълга сянка. В сянката със златни букви бяха изписани думите „Umbra Domini“.Но Ласитър отново посочи към заглавието „Crociata Diecima“.

— Какво означава това?

— Десети кръстоносен поход — преведе Бепи.

— И?

— Не знам. Не съм суеверен.

— Искаш да кажеш религиозен.

—  Е-е-е-е!… — разнесе се откъм вратата и двамата рязко се обърнаха, очаквайки да видят полиция или нещо по-лошо. Вместо това в стаята влетя възрастен мъж, размаха заплашително пръст към тях, сякаш бяха деца, и завика: — Vietato! Vietato! Vergogna! — После изтръгна брошурата от ръцете на Ласитър, хвърли я обратно на бюрото и ги заблъска към вратата, продължавайки да размахва като метроном показалеца си.

— Какво говори този? — попита Ласитър, оставяйки се да бъде избутан към стълбището.

— Казва, че сме лоши. Казва, че трябвало да ни е срам.

Ситуацията бе много конфузна, но когато най-сетне се озоваха на улицата, и двамата се усмихваха.

— Ама той направо ни изрита — каза Ласитър, докато влизаше в колата. — Какво беше това с пръста?

—  Vergogna! — отговори Бепи, включи на скорост и потегли. — Виж го, още е там! Струва ми се, че се опитва да запомни номера на колата ми.

Ласитър се обърна и видя как старецът на тротоара гледа сърдито след тях.

— А какво е vergogna?

— „Срамота!“ — сви рамене Бепи. После провря ръка през отворения прозорец до себе си и помаха за довиждане. — Е? Сега накъде?

Ласитър извади листа от джоба си и го показа на Бепи:

— Виа Барберини.

Този път сградата беше луксозна. Намираше се северно от Вила Боргезе — един от най-скъпите квартали на Рим. Фасадата й бе облицована с кремав мрамор, а всичко останало бе бронз и стъкло. Намериха домоуправителя във фоайето. Пръскаше със спрей папратите, сгушили се край малкия фонтан. И без да го поглежда, Ласитър бе убеден, че езерото на фонтана е пълно с японски шаран.