Последната кашмирска роза

— Разбира се — отвърна без колебание Прентис. — Макар че бих казал умерено. Според стандартите в базата. Затова я взимах винаги със себе си, когато ми се налагаше да отсъствам от базата. Оставех ли я сама, се чувстваше самотно, като повечето офицерши. Според мен това може би е допълнителен фактор за нейната смърт.

— Говорейки за смъртни случаи, Прентис, и вие разбирате колко ми е неприятно, че изобщо е нужно да споменавам тази тема, трябва да ви попитам — тъй като вече попитах или възнамерявам да попитам, когато му дойде времето, останалите опечалени съпрузи от сивите конни части — знаехте ли, че някой има причина да убие съпругата ви?

— Естествено, че не! Всички обичаха Дороти. Лесно печелеше симпатиите.

— Сигурно е била добра съпруга на полковник?

— Отлична. Изслушваше проблемите на всекиго, приятно й бе да ги разрешава, независимо колко досадни бяха. На хората това им харесва. Беше свикнала с живота в Индия — животът, който си бе избрала. Много общителна беше. Понякога си пийваше повече джин, отколкото можеше да понесе, но не бе Ема Бовари. За щастие не разчитам само на заплатата си в армията и тя имаше хубави дрехи и чудни бижута, изглеждаше по-добре, от която и да е друга жена в базата и единственото, което желаеше, бе да има добри перспективи — тоест аз да имам добри перспективи. Дороти беше задоволена жена. За мен тя беше като планинско езеро, бистро, привлекателно и винаги отразяващо слънцето.

„И вероятно плитко?“ — Джо се почуди наум.

Изрече на глас:

— Дъщеря ви трябва да е голяма утеха за вас…?

Изражението на Прентис съвсем леко се посмекчи.

— Да. Разбира се. Нямате ли деца, Сандиландс?

— Не. Но си представям радостта. И огорчението — рече сериозно Джо.

Един слуга се появи дискретно на вратата, опитвайки се да привлече вниманието на Прентис.

— Сега се налага да спрем, Сандиландс. Ще ме чакат в конюшните след двайсет минути, а трябва да се изкъпя, преди пак да съм излязъл. Не че конете ще забележат — той се изправи на крака и Джо излезе с него от стаята. — Как се разбирате с Бамбук? Добре. Знаех си, че ще си паснете. И аз съм го яздил преди. Вижте — ако има нещо, което мога да направя за вас, да изнудя някого чрез морален натиск, такъв род неща, обадете се.

Те се здрависаха и Джо излезе на ослепителното слънце със стотици въпроси, жужащи в главата му, и със силното усещане, че полковник Прентис току-що беше дал добър урок на професионалния полицай как се провежда разпит.

Глава 11

Във вторник сутринта закуската на Джо бе прекъсната от тромбата на пакарда на управителя и след като набързо събра карти, бележници, табакера и фотоапарат, той излезе навън и видя Наурунг да стои мирно, а Нанси да седи на задната седалка.

Поздравиха се като стари приятели. Тя протегна ръка, за да се здрависат, а Джо, потъвайки в сивата тапицерия от рипсено кадифе, след миг-два се сети да й пусне ръката.

— Колко луксозна кола — отбеляза той, съглеждайки обстановката с голяма радост и задоволство. — Плъзгащ се прозорец с шлифовано стъкло между нас и шофьора, удобни седалки…

— Да — каза Нанси, — има и малка сребърна фуния за цвете. Напомни ми, ако някъде мернем, да откъснем едно. Хубаво е да пристигнем както подобава при изпълняващия длъжността губернатор.

— Чичо Джардайн? Пак ли ще се виждаме с него! Човекът, който ме напъха в това змийско гнездо!

— Да се виждаме ли? Та ние ще останем при него! Свързах се по телефона и уредих всичко. Не бива да се притесняваш.

— Точно сега е моментът да се притеснявам! Кажи каква ни е програмата.

— Ами за да не губим време, днес следобед съм ти уговорила среща със стария Кармайкъл, а през това време аз ще се отбия при доктор Форбс. После пак ще се срещнем да пием чай в хотел „Гранд Ориентал“ и след това ще идем в резиденцията да прекараме вечерта у чичо.

— Още по-безукорно придружаване — промърмори Джо.

Той отвори разделителния прозорец.

— Добро утро, Наурунг — поздрави.

— Добро утро, сахиб.

— Знаеш ли къде отиваме?

— Разбира се — отвърна Наурунг, — но сметнах, че би било по-добре, ако поема по маршрута на мемсахиб Кармайкъл от 1911 г. Затова ще тръгнем от къщата на Кармайкъл, която хей там — посочи той, — ще стигнем до края на площада и ще завием надясно.

— Какво е това? — попита Джо, когато няколко минути след напускането на базата навлязоха в неравен път. — Нов път?

— Не, това е път през джунглата, който лесничеят прокара с огън. Дамите обичат да яздят по него. Той води до хълма, откъдето се открива чудесна гледка, а мемсахиб Кармайкъл е имала слаби нерви, чувам да разправят хората. Харесвала е този път, четиридесет ярда широк, абсолютно прав и без никакви изненади.

Той продължи напред по изровения път и в един момент рече:

— Ето тук е била убита мемсахиб.

Спря колата и всички излязоха.

— Няма абсолютно нищо за гледане — рече Нанси.

— Точно на това място е намерена — поясни Наурунг. — Тогава тук е имало храсталак и сега тук има храсталак.

Джо седна на стъпалото на колата и се озърна наоколо, опитвайки се да пресъздаде в ума си сцената отпреди единайсет години.

— Ужасна история! — отрони Джо. — Наистина не ми излиза от съзнанието… Какво има, Наурунг?

Индиецът се взираше в земята.

— Какво видя?

Нищо не съм видял, сахиб, замислих се за нещо, винаги съм си го мислил. Ще ви го споделя. На това място е необичайно да срещнеш кобра.

— Необичайно? Как така необичайно?

— Не е била кралска кобра. Понякога тя се среща в джунгли като тази, но в случая е била обикновена индийска кобра — Нага нага. Тя не се среща на открито. Ще попаднете на нея там, където може да си намери любимата храна — плъхове и мишки. А плъховете и мишките живеят близо до домовете на хората в хамбари и градини. Където има мишки и плъхове, има и кобри — но не и тук. Във всяко село ще се натъкнете на кобра. За някои те са свещени животни. Ще видите кобра в селския храм — селските свещеници ги хранят с мляко…

— Какво искаш да кажеш, Наурунг?

— Искам да кажа, че аз си представям по друг начин случката. Пред погледа ми изплува тази жена, която не е добре със здравето, идва дотук и кляка скришом зад храст, понеже съм сигурен, че тук винаги е имало храст. Някой изскача от джунглата с кобра в ръка…

— В ръка? — попита ужасен Джо.

— О, да — продължи Наурунг, — аз не мога да хвана кобра, но мнозина могат. Ако я хванеш точно зад главата, тя ще се гърчи и ще се извива, но за ловеца няма никаква опасност, щом я държи здраво за главата и я пъхне в чувал. Познавам шестима, че и повече индийци, дето го умеят това. Той се приближава до мемсахиб. Тя е поразена, тя е шокирана, тя е ужасена. Той държи змията в ръка и я хвърля срещу нея. Била е ухапана тук — рече Наурунг, сочейки левия си бут. — От тук отровата бързо стига до сърцето. Умира за секунди. Ужасно е, но мисля, че така е станало. А след това, понеже той е много лош човек, стои и я гледа как умира и щом горката жена издъхва, отсича главата на кобрата и изчезва в джунглата. Толкова пъти съм си представял тази сцена. Сега съм тук и смятам, че това е истината.

— Господи! — възкликна Джо. — Мисля, че си прав! Звучи напълно възможно. Не знаех тези неща за кобрите.

— Аз ги знаех — каза Нанси, — но не бях направила връзка с престъплението. Наурунг, трябва да хванем този човек.

— Той е умен — заключи Наурунг. — Много е умен. Сега, след като знаем, че го има, ще го заловим.

— Още нещо Наурунг — вметна Джо. — Чувал ли си за бял човек, за сахиб, който знае как да хване и да държи една кобра?

Наурунг сведе поглед към ботушите си и бавно отвърна:

— Не, никога не съм чувал за такъв човек.

Сепнати, те се качиха отново в колата и се върнаха на главния междуградски път в посока към Калкута. Въпреки че Наурунг енергично натискаше тромбата, бавно напредваха по осеяния с дупки път, задръстен от хора и животни, вдигащи облаци прах, и Джо откри, че по индийските шосета дори и пакардът на управителя даваше път на крави и слонове. Раздрусани и схванати въпреки комфортното подскачане, в късния следобед те зърнаха приятната зелена шир на площада, успокояващата осмоъгълна грамада на Форт Уилям и множеството мачти и комини на кораби по реката отвъд форта. Тръгнаха на север по „Чауранги Роуд“, очите им се заслепиха от яркия блясък на побелелите дворци по пътя и Джо с изненада установи, че след четиридневното си отсъствие в провинцията познатият град му вдъхна спокойствие. Наурунг спря колата.