Ден нула

Рийд вдигна очи към тавана и се замисли. Пулър зачака търпеливо. Сега не биваше да нарушава концентрацията му. Отпи глътка от чашата си и се намръщи. Кафето му отдавна беше изстинало. Той бавно огледа масите. Повече от половината глави бяха обърнати към тях.

Дори не помръдна, когато видя момчето с татуировката. Дики Строс седеше в противоположния край на салона. Беше в компанията на изключително едър мъж, който носеше риза с дълги ръкави, покриващи евентуалните татуировки. И двамата го наблюдаваха, макар и прикрито. Тоя Дики май отдавна е забравил всичко научено в армията, рече си Пулър и отново се обърна към Рийд, който го гледаше втренчено.

— Не мога да си спомня — извинително промълви той. — Съжалявам. Но онова R си го спомням съвсем ясно.

— Добре, няма значение. Кажете ми нещо за пакета. Голям, малък?

— Беше с размерите на стандартен лист хартия.

— Ясно. А спомняте ли си името на подателя или мястото, откъдето е бил изпратен?

— В момента не, но може би ще успея да разбера.

Пулър извади визитката си и я плъзна по масата.

— Можете да се свържете с мен на всеки от тези телефони или имейли — поясни той, замълча за миг, после попита: — А помните ли какво се случи с пратката, когато побягнахте?

Рийд извърна глава от чинията пред себе си. Изражението му беше такова, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Ами… Трябва да съм я изпуснал някъде…

— В къщата? Навън? Сигурен ли сте, че не е в пощенската кола?

— Не е в нея — поклати глава Рийд, замисли се за момент и добави: — Трябва да е останала в къщата. Спомням си, че когато побягнах, тя вече не беше в ръцете ми. Да, спомням си го съвсем ясно.

— Добре. Все ще изскочи отнякъде. Нещо друго да кажете?

— Не знам. В смисъл, че никога досега не ми се е случвало такова нещо. Не мога да преценя кое е важно и кое не.

— А да сте забелязали нещо необичайно в насрещната къща?

— Къщата на Тредуел?

— Да. Живял е там с Моли Битнър. Познавате ли ги? — В доклада на Коул беше отбелязано изявлението на пощальона, че не познава лично никого в квартала, но Пулър искаше да го чуе със собствените си уши.

— Не — поклати глава Рийд. — Знам го само по име, защото все пак съм пощальон. Получава куп списания за мотоциклети. Има харли, което паркира отпред.

Пулър се размърда в стола си. Не можеше да определи дали човекът насреща му вече е научил за смъртта на Тредуел и Битнър.

— Нещо друго? — попита той.

— Нищо необичайно. Искам да кажа, че аз просто доставям пощата. Проверявам адреса, пускам я в кутията и си тръгвам.

— Разбирам, мистър Рийд. Благодаря, че ми отделихте от времето си. — Той потупа с показалец визитката на масата. — Моля да ми се обадите, когато научите името на изпращача.

Пулър се изправи, а Рийд вдигна глава.

— Светът е пълен с лоши хора — промърмори той.

— Май сте прав, сър.

— Знам го отличен опит.

Пулър спря поглед върху лицето му и зачака.

— Да, знам го от личен опит — повтори Рийд, разкриви устни и с усилие добави: — У дома имам една такава!

Минута по-късно Пулър беше навън. Дики Строс и едрият му приятел го последваха, както и очакваше.

27

Пулър раздрънка връзката ключове в джоба си, облегна се на колата и зачака.

Дики и приятелят му спряха на няколко крачки.

— С какво мога да ви услужа? — попита Пулър.

— Не беше УР, не съм разжалван — подхвърли Дики.

— Хубаво, че ми казваш. Знаеш, че няколко почуквания по клавиатурата са достатъчни, за да направя справка в централния армейски архив. Какво беше всъщност?

— Раздяла по взаимно съгласие.

— Защо?

Дики погледна приятеля си, който не откъсваше очи от лицето на Пулър.

— Лично е. И нямаше нищо лошо.

— Освен това не е твоя работа, по дяволите! — добави горилата.

— И така, с какво мога да ви помогна? — повтори Пулър.

— Чух, че Ерик Тредуел е убит.

— Познаваш ли го?

— Да.

Пулър се загледа в татуировката му.

— Къде ти направиха това?

— Тук, в града.

— И Тредуел има същата.

— Не е съвсем същата. Но аз я използвах като модел за моята.

— Защо?

— А защо не?

— Това не е отговор.

Горилата направи крачка напред. Беше по-висок от Пулър поне с два-три сантиметра и тежеше най-малко десет килограма повече. Приличаше на бивш защитник от отбор по американски футбол. Недостатъчно добър за професионалист, но такъв, който спокойно би могъл да изкара колежа на пълна стипендия.

— Това е отговорът му! — отсече той.

— А ти кой си? — спокойно го огледа Пулър.

— Франк.

— Не говоря с теб, Франк. Говоря с Дики.

— Може би ще размислиш.

— Не виждам причини да го правя.

Франк извади ръце от джобовете си и ги сви в юмруци. Пулър моментално зърна какво държи, въпреки опитите му да го скрие.

— Виждаш ли тия юмруци? — изръмжа Франк и ги вдигна пред тялото си.

— Нищо особено, Франк — отвърна Пулър, отлепи се от колата и му показа празните си ръце. — Нищо особено.

— Знам, че имаш пищов — каза Франк. — Видях го в „Яслата“.

— Няма да ми потрябва.

— Тежа с петнайсет кила повече от теб.

— По-скоро с двайсет и пет.

— Хубаво. Значи разбираш за какво става въпрос.

— Я по-спокойно, момчета — обади се нервно Дики и хвана ръцете на приятеля си. — Недей, Франк. Не си струва.

— Послушай го, Франк — спокойно добави Пулър. — Не искам да те нараня. Но без колебание ще го направя, ако предприемеш каквото си намислил. Въпросът е само доколко сериозно ще пострадаш.

Франк презрително изсумтя.

— Мислиш, че можеш да сриташ когото пожелаеш само защото си военен? — предизвикателно рече той.

— Не, но със сигурност мога да сритам твоя задник.

Франк замахна с дясната си ръка, но Пулър се стрелна напред и темето му се заби в лицето на дебелака. Както можеше да се очаква, черепът му се оказа доста по-твърд от носа на Франк. Сто и трийсет килограмовата горила политна назад с окървавено лице. Със същото движение Пулър сграбчи лявата му ръка и силно я изви зад гърба му. Препъна го с крак и тежкото тяло политна назад. Пулър приклекна заедно с него и подложи длан под главата му, за да омекоти удара в бордюра.

Пръстите му изтръгнаха фишека монети от четвърт долар, който Франк стискаше в шепата си. Хвърли го на тротоара и бавно се изправи. Притиснал с длани окървавения си нос, Франк направи опит да стане на крака, но подметката на Пулър го натисна обратно.

— Не мърдай! — извика той и се обърна към Дики. — Иди в „Яслата“ и донеси торбичка с лед! — Младежът не помръдна. — Веднага! Или искаш да те хвърля през витрината за по-добра начална скорост?

Дики се обърна и хукна към заведението.

— Не биваше да правиш това, копеле мръсно! — простена между окървавените си пръсти Франк.

— И ти не биваше да замахваш с тоя фишек.

— Мисля, че носът ми е счупен.

— Наистина е счупен. Но това не ти е за пръв път. Извит е наляво, с издут хрущял. Подобни травми се получават от защитна маска по време на мач. За съжаление не са ти го наместили както трябва и ти е зараснал накриво. Сега обаче имаш възможност да ти го направят по-добре.

Дики се върна с кубчета лед, увити в кърпа. Пулър извърна глава към ресторанта. Повечето клиенти се бяха струпали пред витрините и ги зяпаха.

Дики му подаде леда.

— Дай го на приятеля си, не на мен — отстъпи крачка назад Пулър.

Франк пое кърпата и я притисна към носа си.

— Какво става тук, по дяволите?

Сам Коул беше свалила страничното стъкло на полицейската кола, спряла безшумно до тротоара. Беше в униформа. Когато слезе, коланът й не издаде никакъв звук.

Очите й се спряха върху Франк, после се изместиха към фишека с монети на тротоара.

— Ще ми обясни ли някой какво става тук? — попита тя, местейки поглед от Пулър към Дики и обратно. — Кой кого нападна?