Последната кашмирска роза

— Казвате, че Прентис, ъ-ъ, се е върнал към правилата за поведение, които е усвоил в ранните си години… онзи Пущунвали… за да потърси отмъщение от бандитите, отговорни за смъртта на жена му? Тези правила още ли са важни за него, след толкова време?

Кити запали друга цигара и се замисли върху въпроса му.

— О, да, мисля, че са важни. На пръв поглед Гайлс Прентис е пакка 21 кавалерист, изпълнителен до педантичност, студен, високомерен, но винаги съм смятала, че характерът му притежава и друга страна, нещо по-живо, бълбукащо под суровата външност. А пущунският морален кодекс е много — как да кажа — много съблазнителен със своите опростени и мъжки правила.

— Той съдържа ли нещо повече от дълга за отмъщение?

— Да. Но не много. В него е застъпен дългът за мелмастия — тоест гостоприемство. От един пущун се очаква да предложи храна, жилище, закрила, дори да даде живота си, за да защити всеки, който потърси подслон при него. Мнозина британски офицери си взимат охрана. И започват да се възхищават от пущунския начин на живот. А на второ място стои правото на нанавати, което означава „влизане“. Един пущун е длъжен да предложи защита на всеки, който го помоли за това, дори на най-върлия му враг. Дойде ли при него човек, захапал туфа трева, за да покаже, че се подчинява като животните, и с Коран на главата, пущунът не бива да отказва нанавати. Но първото и най-важно задължение е бадал — отмъщение. Отмъщение се извършва за всяко оскърбление, нанесено на пущуна, на семейството или на племето му. Той може да изчака дълги години, преди да го извърши — дори може да забрави причината за него — но е длъжен да отмъсти. Разказват един случай — съвсем скорошен е и знам, че е верен, защото моят братовчед разследваше инцидента, — в който някакъв туземец прострелял на границата съвършено невинен английски офицер. На въпроса защо убил офицера, когото не познавал, туземецът отвърнал, че неговият прадядо бил убит от англичанин и той си отмъстил. „Но след сто години?“, попитал братовчед ми невярващо. „Сто години… да…“, отговорил пущунът. „Може би малко избързах.“ Има истории за стари жилави селяни, които погубват собствените си потомци, щом го изисква моралният кодекс!

— Значи преследвайки бандитите, Прентис е отмъщавал за смъртта на Доли?

— Да. Не бих искала да си го мисля, но допускам, че точно това е направил. Имаше нещо толкова смразяващо в енергията и непреклонността на този човек. Когато потегли на наказателния набег, лицето му бе като гранит, изражението му свирепо като на трите Фурии, взети заедно. А и не е необходимо да имаш пущунски мироглед, за да държиш на своето отмъщение. Мнозина британски офицери го окуражаваха. Горяща къща, горяща мемсахиб, ужасено дете — тези образи събудили страховити спомени, нали си го представяте.

— Спомени от метежа?

— Да. Бях напълно разстроена от гледката на горяща къща, а мисля, че и всички на моята възраст. Аз бях дете на метежа, както се казваше тогава. Родена през 1857 г. в резиденцията в Лакхнау. Знаех всичко за метежа. Нашите приятели говореха много за него, разбира се, и разрушената къща на Прентис ме потресе. Не бях единствената, която изрече: „Пак започва.“ Под подредената повърхност на военния живот винаги съществува страх, че пак ще се повтори. И не забравяйте, господин Сандиландс, че англичанки, съпруги на военни, бяха първите жертви на касапницата.

След войната не изпитвах неприязнено чувство, докато предполагаемото самоубийство на Пеги Съмършам не ми върна спомените и лошото чувство отново не ме споходи, примесено с отмъщение, щом пресметнах и осъзнах, че през последвалите години са извършени още пет убийства все през март и не смятам, че някой друг се е замислял за това до момента, в който Нанси не започна да поставя всичко под съмнение. А сега вие тършувате като сибирска белка или по-скоро обикаляте и душите като копой. Каква е следващата ви стъпка?

— Отивам в Калкута — отговори Джо. — Следващата седмица. Ще се срещна с Харолд Кармайкъл и Филип Форбс. Отивам с Нанси.

— О, така ли?

— Добре — рече Джо, — знам какво имате предвид под „О, така ли?“! Може би трябва да кажа, че ще пътуваме със служебната кола на управителя, а шофьор ще бъде не кой да е, а самият Наурунг!

— Безукорно придружаване! — възкликна Кити, взе малък златен часовник, закачен за диплите на деколтето й, и го погледна с красноречив израз.

Джо се засмя.

— Едно от нещата, които сме научили в полицията, е да разбираме от намеци! Много ви благодаря за всичко и скоро пак ще се видим, надявам се.

— По-скоро отколкото очаквате, инспекторе. Днес следобед, ако желаете. В неделя идват гости на чай. Може да се каже, че съм си „у дома“. Ако се знаеше, че загадъчният и красив полицай сахиб е сред сандвичите с краставички, част от менюто, щяхте да съберете голяма публика. Както и да е, затова сте тук — или поне така съм разбрала — да успокоите положението… да уверите истеричните жени, че всичко е под контрола на Скотланд Ярд. Най-добре е да дойдете. Вземете си шишенцето с амонячната сода за вдишване! Пет часа. Не забравяйте!

— Ще ми бъде приятно — Джо се изправи на крака, поклони се, сложи си фуражката, целуна й ръка и се завъртя на пети.

— О, инспекторе, още нещо… — подвикна Кити след него. — Може би изобщо не е интересно или важно, но забелязах нещо странно…

Джо се усмихна насърчително и я изчака да продължи.

— Розите. Отново се появиха. О, знам, че ще ми кажете, че всяка градина в базата грее от рози и това е така, но аз имам предвид онези в гробищата. Пурпурните кашмирски рози — е, аз така им казвам. Предполагам, че това е дива китайска роза, дошла до Бенгал през Непал и Кашмир, Rosa indica minima, но за пръв път ги видях в Кашмир и за мен така ще си останат — кашмирски рози. Не са особено популярни. Край къщата на Доли растеше един храст, но, разбира се, той бе опожарен. В градината на Клуба има хубав храст, знам, че и Нанси си отглежда един-два, но други не съм срещала. Повечето хора предпочитат по-големите, по-ярките цветове, нали разбирате. Всяка година след смъртта на Джоун на гроба й се появява китка кашмирски рози. Нищо странно, но — дали съм единствената, която го е забелязала? — китка рози се появява редовно, всеки март, на гробовете на Джоун, Шийла и Алиша, въпреки че в базата вече никой не си ги спомня. А тази сутрин в църквата забелязах, че някой е оставил рози и на гроба на Пеги. Какво мислите по този въпрос, инспекторе?

Представата на бенгалските сиви за подобаващ неделен обяд през лятото включваше неизбежната лютива чорба, подправена с гъби, следвана от руло с мармалад. Джо намираше това за крайно неестетично, при все че беше отказал каната червено вино, която му поднесоха, задоволявайки се с халба индийско светло пиво. Страхуваше се, че ако се оттегли и поспи следобед, към което го подтикваше инстинктът, нямаше да успее да се събуди навреме за чая в пет у Кити. Предположи, че би трябвало добросъвестно да отиде. Без много да умува, реши бързо да напусне базата и след като взе понито си, се върна в пощенската станция и си облече бричовете за езда и риза. Щеше да погледне отстрани на базата с надеждата, че ще си избистри съзнанието.

Пое отново към планинската пътека, оказала се фатална за Шийла Форбс. Увереният Бамбук гледаше пренебрежително на извитата пътека, с лекота препускаше в галоп нагоре, като следваше завоите и накрая пристигна до фаталния според Джо завой. „Как ли бих се справил, зачуди се той, ако иззад скалите изскочи гол садху?“ Яздеше без металната част на юздата и не би имал голям контрол върху коня, но, общо взето, прецени, че Бамбук щеше да се покаже неустрашим. А Джо имаше и предимството на двата си силни крака, с които бе обхванал хълбоците на коня, идеалния баланс и дългогодишния опит в язденето. Той се намръщи при вида на прикритието, което осигуряваха скалите, и опипа малкия си камшик за езда, като силно се надяваше да се появи неговият враг.