Сянката на Бога

— И?

Детективът сви рамене.

— Използвал е кредитна карта. На името на Хуан Гутиерез. Картата е регистрирана на адрес в Бруквил, Флорида. Помолих местните да погледнат какво има там. Оказа се къща с мебелирани стаи, които се дават под наем, пощата се събира и се хвърля на масата в хола. Някакъв си, който казал, че е Хуан, живял там преди два-три месеца. Много не се задържал в квартирата си. Изобщо рядко се вясвал.

Телефонът му иззвъня и той взе отново слушалката. Ласитър се заслуша за малко, колкото да разбере, че разговорът няма отношение към него, после заразглежда стените на клетката на Риордан. Бяха украсени — ако това беше думата — с детски рисунки. Основно училище „Уилям Тайлър“. Непохватно очертани фигурки със старателно нарисувани пистолети. Летящи по права линия на равни разстояния един от друг куршуми — като перфорация по листата. Тежки мазки червена боя по раните, макар да имаше и няколко, при които кръвта капеше на едри, грижливо оформени капки. Стори му се, че червената водна боя прави кръвта по-брутална от лъскавото червено на специалните ефекти във филмите.

Риордан свърши.

— Докъде бях стигнал?…

— Хуан Гутиерез.

— А, да. Засега смятаме, че мястото в Бруквил е използвано като пощенска кутия. Но още не сме приключили. Намерихме карта ключ в пепелника на наетото превозно средство. Наложи се да пообиколим, но успяхме и — та-ра-рам! — тя е от „Комфорт Ин“, недалеч от шосе 395. Хуан Гутиерез, стая 214. Получихме ордер. В стаята намерихме пътна чанта, карта на Феърфакс и портфейл.

— Портфейл?

— С около две хиляди долара, шофьорска книжка и две визи, всичко на името на Хуан Гутиерез, Бруквил, Флорида. Направихме някои проверки, получихме някои отговори и… хм… мистър Гутиерез май не е мистър Гутиерез.

— Какво означава това?

— Няма минало. Всичко започва преди два-три месеца, сякаш е роден на четиридесет и три години. Има карта за библиотеката, издадена през август. Само че не е взел нито една книга. Има шофьорска книжка — издадена в началото на септември, — но никога дотогава не е имал. Поне не успяхме да я открием. Никога не е купувал кола. Никога не е бил глобяван. А и визите му са специални — каквито дават на банкрутирали и на хора с непогасени заеми.

— Имаш предвид от онези, при които трябва да си внесъл парите предварително.

— Точно така. И по двете има кредитна линия за две хиляди долара. Сумите са внесени…

— През септември.

— Виждам, че схващаш картинката. Имало е време само за един разплащателен цикъл, но и на двете е възстановил баланса без просрочване. С пощенски запис, съвсем акуратно.

— Значи е призрак. — Думата се използваше от детективите, за да се обозначи човек, живеещ под фалшива самоличност.

— Не обикновен, а призрак и половина.

— Какво значи това?

— Че не е откраднал тази самоличност, нито я е купил. Изглежда като създадена от нулата. Освен това номерът на социалната осигуровка е истински и принадлежи на истински Хуан Гутиерез, който живее в Тампа. Онзи Хуан Гутиерез не е шофьор, но е на приблизително същата възраст като Джон Доу. Така че, ако пуснеш номера в компютъра, няма да се усъмниш в нищо.

— Значи Джон Доу добре се е погрижил.

— Абсолютно си прав. Тази идентификация е първокласна. Спира го полицай — няма проблем. Отива да си наеме кола — заповядайте. Иска да лети някъде, но без да плаща в наличност, защото парите в брой будят подозрение и могат да те запомнят, нали така — няма проблем при наличието на визите. Може да отлети до Луната и никой няма да забележи. Разбира се, не казвам, че е желязна, защото не е. Но ако не е задържан и заподозрян в престъпление — нека уточня, сериознопрестъпление, — може да е спокоен. Направо е учудващо.

— И за какво се чудиш?

Риордан го погледна.

— Дали не е професионалист. Което ме подсеща за причината да те повикам. — Риордан се облегна на стола си. — Мисля, че е време да си поговорим за сестра ти.

Ласитър неволно изкриви лице.

— Защо? Няма нищо интересно.

— Позволи ми да не се съглася.

— Позволявам ти, щом настояваш. Виж… в живота на Кати няма нищо, което би обяснило защо някой професионален убиец ще тръгне да й реже гърлото, да й подпалва къщата, да коли сина й…

— Всъщност — прекъсна го Риордан — той не й е прерязал гърлото. Прерязал е гърлото на Брендън. Сестра ти е била намушкана с нож в гърдите.

Ласитър понечи да каже нещо, но се отказа.

Риордан прочисти гърлото си и когато заговори, в гласа му звучеше болка, а очите му гледаха странно. Ласитър изведнъж си го представи като малък. Незаслужено наказано хлапе.

— Погледни на нещата с моите очи, Джо. Ето ме, стоя пред теб… мъча се с този случай заради теб, скъсвам си гъза…

— Заради мен ли? Та това е двойно убийство!

— За твоя информация, водят ни се петдесет и седем неразкрити убийства. А аз хвърлям такива ресурси в едно от тях, което е почтирешено, нали разбираш? И пак за твое сведение, тази сутрин разговарях с доктор Всезнайко, от когото научих, че Джон Доу не върви към оправяне. Дробовете му са отишли на кино. Не казвам, че няма да оживее, но по мнение на някои от моите началници пилея време и пари по случай, който всеки момент може да се саморазреши.

— Значи според теб, ако онзи умре, случаят е решен?

— Да, точно това исках да ти кажа. След като докладът на патолога е недвусмислен, случаят е решен. Ако по дръжката на ножа открием отпечатъците му — значи, ако ДНК-тестът потвърди хипотезата, — ние можем да докажем, че заподозрян „А“ е извършил престъпление „X“, тогава — вдигна ръце във въздуха и ги остави да паднат обратно — ние на това му викаме „решен случай“. А ако на всичкото отгоре заподозряният „А“ вземе та умре, ами по-добро решаване от това здраве му кажи.

Ласитър го изгледа.

— Но няма да разберем защо?

Риордан раздели и събра пръстите си няколко пъти, разнообразявайки движенията със свиване в юмрук и старателно разглеждане на ноктите.

— Защо, защо… Ами, ако няма защо?Човекът си отглеждал хлебарка и тя му казала какво да направи. Надрусал се и идеята му се сторила страхотна.

— Само дето май не е точно така, не мислиш ли?

— Да — съгласи се без колебание Риордан. — Още повече с тази самоличност. — Помълча и след това продължи: — Но исках да кажа съвсем друго, и то е следното: Докато Джон Доу се държи за сламката на живота и аз все още разследвам този случай, трябва ли да избухваш всеки път, когато поискам да ти задам няколко невинни въпроса за сестра ти?

— Прав си. Съжалявам…

Риордан изглеждаше омилостивен. Даже си позволи да пусне тънка усмивчица.

— Добре, разкажи ми за нея.

Ласитър сви рамене. Внезапно се почувства изморен.

— Обичаше да слуша „Прериен компаньон“.

— Какво е това? — попита Риордан, записвайки си името.

Ласитър въздъхна:

— Радиошоу от Минесота. — Риордан внимателно го изгледа. — С това исках да ти кажа… какво всъщност исках да ти кажа? Че сестра ми водеше възможно най-обикновен живот. Беше продуцент в „Нешънъл пъблик рейдио“. Работеше много. Всичко се въртеше около работата и малкия. Социалната й активност се изразяваше в ходене на благотворителни вечери за забавачницата и участия в групата на самотните родители към Унитарната църква. По-голямата част от времето си прекарваше сама. Нямаше врагове.

— Извинявай… но как можеш да си сигурен?

Замисли се. Не вярваше Кати да е крила нещо особено от него, но все пак наистина не можеше да бъде сигурен.

— Бяхме доста близки. Когато родителите ни умряха, аз бях на петнайсет, а Кати — на двайсет.

— О, да. Конгресменът. Помня. Самолетната катастрофа.

— Бяха с хеликоптер.

— Трагедия — машинално каза Риордан. — Значи парите на сестра ти са оттам? Винаги съм се питал как така може да си позволи подобна къща.

— Баща ми успя да пръсне по-голямата част от парите на майка ми, но въпреки това двамата с Кати наследихме около двеста хиляди. Кати живееше икономично. Инвестираше разумно. Когато се появи Брендън, продаде градската къща и се пренесе в предградието.