Последната кашмирска роза

— Нейната айя посочва, че за последен път е видяла госпожа Съмършам жива в шест часа.

— Да. Смятам, че е умряла много скоро след това. Невъзможно е да се изчисли по съсирването на кръвта, защото температурата на водата би я размила. Кръвта беше още течна, когато видях жената.

— Забелязахте ли нещо странно в раните, които са причинили смъртта?

— Да, разбира се, че забелязах! — отговори Халоран. — Но както Бълстроуд неведнъж е подчертавал пред мен, моята работа се свежда единствено до установяване на причината на смъртта, а причината на смъртта беше съвсем очевидна — загуба на кръв. Клетото момиче е умряло от загуба на кръв.

— Но не ви ли направи впечатление нещо необичайно в посоката на раните? — настоя Джо. — В сведенията не споменавате за тях.

— Разбира се, че забелязах нещо необичайно. Както и госпожа Дръмънд. Не съм го посочил в сведенията, защото Бълстроуд ми каза да не си губя времето в теоретизиране, но ако сте готов да ме изслушате, ще го споделя с вас. Имаше три аномалии. Първо, нямаше пробни рани.

Джо го погледна въпросително и той обясни по-подробно:

— Ако някой тръгне да си прерязва китките, обикновено той си нанася няколко пробни рани на едната китка — просто за да се почувства сигурен, да прецени колко сила ще му е нужна. И казвам „той“, защото това е мъжки метод. Не се сещам някоя жена да го е правила… Второ, посоката и силата, с която са направени раните, са особени. Човек открива, че едната е направена с по-малко сила от другата. Пеги си е служила с дясната ръка. Струва ми се, че първо си е прерязала лявата китка, после е преместила бръснача в по-слабата ръка и е посегнала на дясната китка. Вторият разрез трябва да е бил по-колеблив при шока от течащата кръв. Посоката също не е обичайна. Покажете ми как бихте го направили — хайде, прережете си китките с това — каза той, подавайки на Джо хартиен нож.

Полицаят направи два разреза през китките си.

— Точно така. При всяка китка посоката е от външната страна към вътрешната. Раните на Пеги бяха от външната към вътрешната страна на лявата китка и от вътрешната към външната страна на дясната. Опитайте така. Невъзможно, нали? Е, едва ли е невъзможно, но е малко вероятно, ако се самоубиваш. Когато слагаш край на живота си, разни измислици как да боравиш с ножа ще са последното нещо, което би ти дошло на ума, бих казал.

— А третото? — попита Джо.

— Използваната сила. Вярно, че Пеги беше здраво момиче, но твърде се съмнявам, че би могла да прояви такава сила. Китките й не бяха просто прерязани — ръцете й бяха почти отрязани.

— Благодаря ви, Халоран — каза Джо, драскайки в бележника си. — И накрая можете ли да ми кажете нещо за отпечатъците по врата й? Те се виждат дори на снимките, които госпожа Дръмънд е направила.

— Отпечатъци от пръсти и палец. В доклада успях да засегна този въпрос, ще го видите. Когато подчертах, че не би могло да е самоубийство, Бълстроуд изтълкува отпечатъците като доказателство, че Съмършам се е опитал да я удуши, преди да й пререже китките.

— По ваша преценка следите съвпадат ли с опита за удушаване?

Халоран повдигна рамене.

— Не, освен ако Съмършам не е уродлив и китките му не са обърнати наопаки. Вижте — каза той, като се изправи на крака и застана зад Джо. — Имаше отпечатъци от палци, оставени преди смъртта тук отзад на раменете и отпечатъци от пръсти отпред в основата на врата — докторът показа хващането. — Човек не би се заел да души жена си по този начин.

— Но точно по този начин човек би държал една гърчеща се жена във вана с вода, докато не умре от загуба на кръв.

— Така е. Ще ви кажа и още нещо, Сандиландс. Ако сте оглеждали стаята, сигурно сте забелязали петната?

Джо кимна.

— Трябваше да ги видите, преди да ги изчистят! Стените бяха целите изпръскани. Очевидно тя се е мятала и е размахвала ръце в агония. Според римската традиция, когато посягаш на живота си, не се държиш така. Седиш си спокойно и чакаш края, изпълнен с възвишени мисли.

— Ако някой те убива обаче, при всички положения крещиш. Ако и двете ръце на убиеца са на гушата ти, нищо не те спира да крещиш. И дотърчават слугите и съпругът ти.

— Не и ако неизвестният извършител ти е запушил устата — каза Халоран. — Това не бихте могли да го разберете от фотографиите, колкото и добър да е обективът „Кодак“ на госпожа Дръмънд! Имаше ожулени места при ъгълчетата на устата й, ожулени места, съответстващи на използваната кърпа за запушване на устата. След деянието кърпата е била отстранена, защото не беше намерена.

— Последен въпрос — рече Джо. — Вие не сте правили пълна аутопсия, както разбирам — чудя се дали сте знаели, че Пеги Съмършам е била бременна?

Халоран се отпусна в стола си, а изненадата му беше явна.

— Мили боже, не! — възкликна. — О, не! Колко противно! Не, тя не беше идвала на консултация при мен. Нормално… жените обикновено изчакват, докато не са абсолютно сигурни. Ужасна вест, Сандиландс! Бълстроуд настояваше да се погребе — тук не разполагаме с трийсет часа преди разлагането както в Лондон и причината е съвсем очевидна… — гласът му заглъхна и той погледна развълнувано през прозореца, потънал в мисли.

— Мисля, че не го е споделяла с никого, освен със съпруга си, така че не е изненадващо — каза спокойно Джо. — И ми се струва, че не е лошо засега да си остане между нас.

— Разбира се. Ясно е защо — съгласи се в миг Халоран. — Вижте какво, Сандиландс, под сурдинка казано, встрани от моите компетенции — клетото момиче е било убито, и двамата го знаем, и аз много се радвам, че някой най-накрая го е разбрал. Носи се слух, че го дължим на Нанси Дръмънд. Прав ли съм? Храбро момиче! Привлякла е благосклонното внимание на губернатора, а сега и вашето. А това означава, че и аз съм заинтригуван, честна дума!

След като му благодари за отделеното време и взаимно изразявайки надеждата, че „някоя вечер можем да се видим в Клуба… винаги ми е приятно да науча клюките от Лондон…“, Джо продължи своята обиколка.

Най-напред Наурунг го заведе до опасната планинска пътека, на която се беше подплашил конят на Шийла Форбс. Джо слезе от коня на мястото, където бе станал инцидентът, и лягайки на земята, надзърна от крайчеца на скалата в пропастта отдолу. Зашеметяваща височина, отбеляза той, без омекотяващ сипей, по който една дебело облечена мемсахиб би могла да подскача доста метри надолу между ръба на урвата и речния бряг. Обрамчена от пепелявите брегове, реката лъкатушеше като тлъст смок и Джо потръпна, щом извика във въображението си сцената отпреди десет години, когато госпожа Форбс е паднала с писъци в тази бездна. Представи си я с тежките предвоенни одежди за езда, как внезапно бива хвърлена от дамското седло и полита с главата надолу към смъртта.

Самото място бе пропито от много стар ужас. Може и да беше упорит полицай, но Джо призна пред себе си, че го избива пот от страх. Внимателно изпълзя назад, стигна до пътеката и се изправи.

Наурунг го погледна и отбеляза:

— Това е адски лошо място. Конете не го обичат.

— Тук и аз не бих спрял за пикник. Какво ще кажеш да разгледаме наоколо.

Той се обърна и хвърли поглед на пътя, който бяха изминали от гарнизона.

— Доста хора минават по тази пътека, както изглежда, но тук, около петдесет ярда от началото, тя се стеснява и група ездачи трябва да се раздели и да продължи в колона по един — той погледна на север. — А след тази чупка, където пътеката върви точно по протежение на пропастта между ръба и онази голяма скала, има още сто ярда — дали са сто? — и тогава имаш възможност да се събереш с приятелите си. Наурунг, подай ми сведенията, моля те! Би било интересно да видим къде точно в колоната се е движила Шийла Форбс. Бълстроуд отбелязал ли го е?

— Не, сахиб, но мисля, че един от свидетелите го споменава.

Джо намери страницата и седна на сянка до скалата да прочете описанията на случката, направени от приятелките й, с които беше яздила.