Юмрукът на бога

Така че всеки ден, когато започваше подготовката на поредната заповед, към първоначално определеното меню от обекти трябваше да се включват и повторни посещения, за да се приключи недовършената работа, ако такава има.

На четвъртия ден от въздушната война, 20 януари, съюзническата авиация все още официално не беше стигнала до разрушаването на промишлени инсталации, определени като производители на оръжия за масово унищожение. Тя все още съсредоточаваше усилията си върху потискане на противовъздушната отбрана.

Тази нощ въз основа на докладите от началниците на разузнаването на ескадрилите полковник Бийти подготвяше списък на полетите за фоторазузнаване за следващия ден.

Към полунощ приключи и първите заповеди вече летяха към различните ескадрили, определени да извършват фоторазузнаване на разсъмване.

— Накрая имаме и това, господин полковник.

До него седеше един офицер от американската флота. Полковникът погледна към целта.

— Какво искаш да кажеш с това Тармия?

— Така пише, господин полковник.

— Добре де, къде, по дяволите, се намира тази Тармия?

— Ето тук, господин полковник.

Полковникът погледна към въздушната карта. Мястото нищо не му говореше.

— Радар, ракети, въздушна база, команден пост?

— Не, господин полковник, индустриално съоръжение.

Полковникът беше уморен. Отдавна беше на крак, а трябваше да продължава така до сутринта.

— За Бога, та ние още не сме стигнали до промишлените. Все пак дай ми списъка.

Прекара поглед по списъка. В него бяха включени всички известни на съюзниците промишлени съоръжения, заети с производство на оръжия за масово унищожение; имаше и заводи, за които се знаеше, че произвеждат снаряди, взривове, превозни средства, резервни части за оръдия и танкове.

В първата категория бяха включени Ал-Каим, Ас-Шаркат, Туайта, Фалуджах, Хилах, Ал-Атир и Ал-Фурат. Полковникът не можеше да знае, че от списъка липсва Рашадия, където иракчаните бяха монтирали своята втора каскада от газоводифузионни центрофуги за добив на пречистен уран — проблем, който специалистите от комитета „Медуза“ не можаха да решат. Този завод, открит много по-късно от експертите на Обединените нации, не беше вкопан в земята, а замаскиран като предприятие за бутилиране на вода.

Нито пък полковник Бийти знаеше, че Ал-Фурат беше мястото, където под земята беше изградена първата ураниева каскада, онази, дето немският д-р Шемлер бе посетил „някъде близо до Туайта“ и че точното й местоположение е издадено от Йерихон.

— Не виждам никаква Тармия.

— Тъй вярно, господин полковник, няма — потвърди офицерът.

— Дай ми координатите.

Никой не можеше да очаква от анализаторите да помнят стотици странно звучащи арабски имена, още повече че в някои случаи едно и също име включваше десет отделни цели, така че всички те бяха получили координати по Глобалната система за позициониране, които ги свеждаха до дванайсет цифри — квадрат с размери петдесет на петдесет метра.

Когато бомбардира огромния завод в Тармия, Дон Уокър отбеляза координатите и те влязоха в доклада за полета му.

— Няма такова нещо — възрази полковникът. — Та той дори не е включен в списъка на обектите. Кой го е забърсал?

— Някакъв пилот от 336-а в Ал Харз. По независещи от него причини пропуснал първите два определени му обекта. Сигурно не е искал да връща бомбите обратно.

— Говедо! — изруга полковникът. — Добре, включи го все пак в Оценката на бомбените поражения. Но с нисък приоритет. Да не хабим филм за него.

Капитан трети ранг Дарън Клири седеше дълбоко неудовлетворен пред уредите за управление на своя самолет Ф-14 Томкет.

Под него огромното туловище на самолетоносача „Рейнджър“ плаваше по посока на вятъра, порейки водата със скорост двайсет и Седем възела.

В северната част на Персийския залив морето беше напълно спокойно на разсъмване и скоро щеше да заискри в яркосиньо. Би трябвало да е приятен ден за млад флотски пилот, управляващ един от най-добрите изтребители в света.

Получил прякора Флотски защитник, двуместният Томкет с два задни стабилизатора, беше станал известен на по-широката публика от филма „Топгън“. Неговата кабина е вероятно най-желаното място в цялата американска бойна авиация и флота. Управлението на такъв самолет в подобен прекрасен ден, само седмица след пристигането си в Персийския залив, би трябвало да накара Дарън Клири да се чувства много щастлив. Страдаше, задето го бяха определили не за боен полет, а за Оценка на бомбените поражения. Да лети и да си щрака снимчици, както се бе оплакал предишната нощ. Отиде да моли началника на оперативния отдел на ескадрилата да му позволи да преследва МИГ-ове, но без резултат.

— Някой трябва да върши и тази работа — бе отговорът, който получи. Подобно на всички съюзнически пилоти по време на войната в залива, заети с установяването на въздушно господство, той се страхуваше, че до няколко дни иракските реактивни самолети ще се изпокрият и по този начин ще изключат всякакъв шанс за въздушен двубой.

А те взеха, че го изпратиха да снима. Как да не се пръснеш от яд!

Зад двамата с навигатора му боботеха реактивните двигатели на „Дженеръл Електрик“, докато палубният екип го закачаше на парния катапулт с нос, сочещ малко под ъгъл осевата линия на „Рейнджър“. Клири чакаше, стиснал лоста за газта в лявата си ръка, а ръчката за управление в дясната. Накрая получи краткото запитване, кимна и лостът за управление отиде в крайно положение напред, така че горивото започна да се впръсква право в соплата отзад и катапултът го изхвърли заедно с трийсет и пет тонния боен самолет, преминавайки от 0 до 150 възел за три секунди.

Сивата стомана на „Рейнджър“ изчезна зад него, отдолу проблясваше само тъмното море, а самолетът дръпна плавно нагоре към грейналото небе.

Полетът щеше да трае четири часа с две зареждания. Имаше да снима дванайсет цели и нямаше да е сам. Във въздуха пред него вече летеше един А-6 Авенджър, в случай че налети на Тройно-А. Освен това имаше и един ЕД-6Б Праулър, въоръжен с ракети ХАРМ, в случай че налети на база с насочвани с радар ракети САМ. Тогава Праулърът щеше да използва своите ракети и да разруши радара, а Авенджърът щеше да пусне насочваните си с лазер бомби и да ликвидира ракетите.

При поява на иракски самолети щяха да го пазят още два Томкет от двете страни на фотографа, а мощните им радари можеха да открият колко пломби има иракският пилот още преди да излети.

Всичкият този метал и техника беше там, за да пази нещо, което се намираше под и зад краката на Дарън Клири — Системата за тактическо въздушно разузнаване.

Окачена малко вдясно от осевата линия на самолета, тя приличаше на ковчег с обтекаеми форми, дълъг пет метра и доста по-сложен от туристически фотоапарат „Пентакс“.

На носа имаше мощна камера с две положения — надолу и напред и право надолу. Зад нея беше разположена панорамна камера, която гледаше навън, встрани и долу. Зад нея пък имаше инфрачервен разузнавателен комплекс, предназначен да отбелязва топлинни сигнали и техните източници. И в допълнение на всичко това пилотът можеше да види на екран пред себе си какво снима, докато все още лети над него.

Дарън Клири се издигна на 4500 метра, срещна се с ескорта си и заедно се насочиха за срещата си с определения им танкер, непосредствено южно от иракската граница.

Необезпокояван от иракска съпротива, той снима единайсетте основни цели, които му бяха определени, а сетне се обърна над Тармия за дванайсетата — от вторичен интерес.

Докато летеше над Тармия, погледна към екрана и промърмори: „Това пък какво е?“ В този момент остатъкът от 750-те му пози свърши.

Сред второ зареждане във въздуха самолетите кацнаха обратно на „Рейнджър“ без инциденти. Палубният персонал свали камерите и ги отнесе във фотолабораторията, където проявиха негатива.

Клири разказа за лишения от проблеми полет, сетне слезе при осветената маса с офицера от разузнаването. Докато негативите се появяваха на осветената повърхност, той обясняваше всяка поза откъде е. Офицерът от разузнаването водеше бележки за доклада, който щеше да бъде прикачен към този на Клири, плюс снимките.