Юмрукът на бога

С помощта на допълнителни резервоари за гориво иракчаните бяха увеличили обсега й на 620 километра, така че вече можеше да достигне (и достигна) Техеран и Израел. Но полезният й товар бе сведен до някакви си жалки 80 кг. Насочването й, което и без това куцаше, сега стана съвсем непредвидимо. Две от изстреляните срещу Израел ракети не само че не улучиха Тел Авив, ами попаднаха извън неговата територия — в Йордания.

Но като оръжие на терора тя си свърши работата. Макар че взети заедно, всички ракети Ал-Хусайн, паднали в Израел, да имаха по-малък полезен товар от една американска еднотонна бомба, пусната над Ирак, те хвърлиха израелското население в паника.

Америка направи следното: хиляда съюзнически самолети бяха отклонени от определените им задачи над Ирак, за да издирят площадките за изстрелване на ракетите и още по-трудно откриваемите мобилни пускови устройства.

За няколко часа в Израел бяха изпратени батареи американски ракети Пейтриът, за да се опитат да свалят идващите ракети, но преди всичко да убедят Ицхак Шамир да не се намесва във войната.

Освен това САС, а по-късно и американските зелени барети бяха изпратени в западните пустини на Ирак да издирят мобилните пускови устройства и да ги унищожат със своите ракети Милън, или да извикат по радиото бомбардировачи.

Ракетите Пейтриът, възхвалявани като спасители на всичко сътворено на този свят, постигнаха ограничен успех, но грешката не беше в тях. Бяха конструирани да пресрещат самолети, а не ракети, и много набързо бяха пригодени за новата си роля. Така и не стана ясно защо не успяха да прихванат почти нито една ракета.

Всъщност увеличавайки обсега на Скъд и превръщайки ги в Ал-Хусайн, иракчаните бяха направили траекторията им по-висока. Навлизайки при параболичния си полет в атмосферата, новата ракета се нагряваше до червено — нещо, за което Скъд не е била предназначена. При влизането си в земната атмосфера тя просто се разпадаше. Така че над Израел падаха не цели ракети, а парчета отпадъци.

Изпълнявайки задачата си, Пейтриът се вдигаше във въздуха да ги пресрещне и вместо на едно, се натъкваше на десетки парчета метал. Тогава ограниченият й мозък й подсказваше да направи онова, за което я бяха готвили — да се насочи към най-голямото от тях. Това обикновено беше изпразненият горивен резервоар. Бойната глава, която беше много по-малка и се бе отделила при раздробяването, падаше необезпокоявана. Много от тях въобще не се бяха взривили, така че повечето разрушения бяха резултат от падането на металните части, а не от взрива.

Докато така наречените ракети Скъд упражниха ролята на психически терор, ракетите Пейтриът изиграха ролята на психически спасители. И това свърши работа, тъй като представляваше част от решението на проблема.

Освен това Америка и Израел постигнаха сделка, състояща се от три елемента. Първият бе ракети Пейтриът — безплатно. Вторият — доставки от значително подобрените ракети Ароу, когато са готови, до 1994 г. Третата — Израел получи правото да избере до сто допълнителни цели, които въздушните сили на коалицията да унищожат. Избрани бяха цели предимно в Западен Ирак, които имаха отношение към Израел: пътища, мостове, летища — всичко, което сочеше на запад. Поради своето географско положение нито една от тях нямаше нищо общо с освобождаването на Кувейт, който се намира на другия край на полуострова.

Американските и британски изтребители-бомбардировачи, получили задачата да издирват ракетите Скъд, обявиха редица свои попадения и открития, които за най-голямо неудоволствие на генералите Чък Хорнър и Шварцкопф бяха посрещнати с голяма доза скептицизъм от ЦРУ.

Две години след войната Вашингтон официално призна, че нито едно мобилно пусково устройство за ракети Скъд не е било унищожено от въздуха — твърдение, което можеше да вбеси всеки пилот, участвал в тази кампания. Всъщност пилотите бяха до голяма степен отново излъгани от маскировката.

Ако южната иракска пустиня е еднообразна тепсия, западната и северозападната са скалисти, хълмисти и прорязани от хиляда клисури и речни корита. Това беше теренът, по който премина Майк Мартин, за да проникне в Багдад. Преди да предприеме ракетната атака, Ирак беше направил десетки макети на мобилните пускови устройства Скъд и ги бе скрил заедно с останалите в гънките на местността.

Това обикновено ставаше през нощта — качваха ламаринена тръба върху стара платформа на камион, а на зазоряване подпалваха варел бензин и отпадъчен памук. Сензорите на самолетите АУАКС засичаха източника на топлина и отбелязваха изстрелване на ракета. Изтребителите-бомбардировачи, насочени към мястото, свършваха останалото и отбелязваха поражение.

Само САС не се хванаха на тази въдица. Макар и шепа хора, те плъпнаха с ландроувъри и мотори из западната пустиня. Укриваха се и наблюдаваха през знойната жега на деня и сковаващия нощен студ. От двеста метра истинската мобилна пускова установка се различава ясно от макета.

Когато извеждаха ракетните установки от каналите и изпод мостовете, където ги криеха от въздушното наблюдение, мълчаливите мъже в скалните пукнатини ги проследяваха с бинокъл. Ако наоколо имаше твърде много иракчани, те тихичко насочваха въздушен удар. Ако можеха да го направят без опасност за живота си, използваха своите гранатомети Милън, които произвеждаха едно гръмко „бум“, когато зарядът им попаднеше в горивния резервоар на истинската Ал-Хусайн.

Скоро стана ясно, че през пустинята преминава граница, ориентирана от север на юг. На запад от тази линия иракските ракети можеха да стигнат Израел, но на изток от нея той оставаше извън обсега им. Работата беше да подплашат иракския персонал така, че да не смее да преминава западно от тази линия, а да стреля на изток от нея и да лъже началниците си. Необходими бяха осем дни, след които ракетните нападения срещу, Израел престанаха. И повече не бяха подновени.

По-късно като разделителна линия бе използван пътят от Багдад до Йордания. На север от нея беше „Скъд-Север“ — терен на американските специални сили, които влизаха там с хеликоптери за далечен полет; а на юг — „Скъд-Юг“, територия на САС. В тези пустини загинаха четирима чудесни мъже. Те свършиха работата, за която бяха изпратени там, където се изпитваше техника за милиарди долари.

В Ден четвърти от въздушната война, 20 януари, 336-а ескадрила, базирана в Ал Харз, не бе сред частите, отклонени към западната пустиня.

Въздушните нападения, предвидени в плана на генерал Хорнър, сега се придвижваха на север. След като почти всички ракетни бази и радарни чинии южно от хоризонталната линия, която минаваше през южната част на Багдад, бяха на практика пометени, идваше времето да се разчисти въздушното пространство на изток, запад и север от столицата.

При наличието на двайсет и четири Игъла в ескадрилата денят 20 януари щеше да бъде доста напрегнат. Командирът подполковник Стив Търнър беше отделил дванайсет самолета за ракетната база. Такова струпване на самолети Игъл се нарича „горила“.

Горилата се водеше от единия от двамата старши командири на ята. Четири от дванайсетте самолета носеха на борда си ракети ХАРМ, предназначени да разрушават радарни инсталации, ориентирайки се по инфрачервените сигнали, излъчвани от радарната чиния. Останалите осем носеха по две дълги, лъскави бомби, облечени в неръждаема стомана и насочвани с помощта на лазер. Те щяха да дойдат след ракетите ХАРМ и да разрушат ракетните батареи едва след като радарите бъдат унищожени и ракетите — ослепени.

Нямаше изгледи нещата да се объркат. Дванайсетте Игъла излетяха в три групи от по четири, подредиха се в рехава ешелонна формация и се издигнаха на височина седем хиляди и петстотин метра. Небето беше кристално синьо, а пустинята ясно жълтееше отдолу.

Метеорологичната прогноза над целта говореше за по-силен вятър, отколкото над Саудитска Арабия, но не се споменаваше за шамал — една от онези вилнеещи прашни бури, които могат за миг да скрият целта.

На юг от границата дванайсетте Игъла бяха посрещнати от своите танкери. После дванайсетте изтребители, заредени с гориво за бойния си полет, се насочиха на север към Ирак. Един АУАКС над Залива им съобщи, че пред тях няма вражески самолети. Ако имаше такива, Игълите носеха, освен бомбите си, два вида ракети въздух-въздух: АИМ-7 и АИМ-9, по-добре известни като Спароу и Сайдуиндър.