Школа за магии (Книга първа)

— Вие, приятелчета, сте се качили дори преди първа класа.

— Това е една от най-дребните ни привилегии — отговори Холис. — А ти как се качи тук толкова бързо?

— Блъсках се, бутах се. Аз съм репортер.

— Завинаги ли се прибирате вкъщи? — попита Лиза.

— Не, помолих за двуседмичен отпуск с лечебна цел.

Холис видя, че долу на пистата имаше двама мъже в кафяви палта, които стояха на снега и разговаряха с други двама въоръжени мъже, облечени в зелените шинели на граничните патрули на КГБ.

— Надявам се, че снеговалежът няма да забави излитането — каза Лиза, като погледна часовника си.

Холис забеляза, че при тях имаше само шест пътници, въпреки че капацитетът на салона беше четиринадесет. Близо до стълбата седнаха мъж и жена на средна възраст, които, доколкото Холис чуваше, говореха с британски акцент, а от другата страна на пътеката в креслата срещу тях се бяха настанили четири немски бизнесмени. Единият от германците говореше с Джо на английски.

Джо отиде в предната част на салона и съобщи, без да използва микрофона:

Ще трябва да изчакаме няколко минути, докато получим разрешение. Излитанията, се забавят поради лошите метеорологични условия. Щом се издигнем във въздуха, ще раздадем безплатните напитки. — Тя се обърна към германците. — Разбрахте ли, господа?

Този, който говореше английски, й кимна и преведе съобщението на другите.

Холис се изправи, отиде в задната част на малкия купол и погледна през прозореца. Автобусът им все още беше там, а Бърт Милс стоеше, облегнат на него. Един от мъжете с кафяви палта се приближи към него заедно с въоръжен граничар и размени с Милс няколко думи. Милс извади дипломатическия си паспорт пред лицето на агента на КГБ. Холис забеляза, шофьорът на автобуса започва да нервничи, защото вероятно никога преди не бе виждал някой да спори с човек на комитета. Милс не знаеше много руски, което вероятно е предимство в тази ситуация, помисли Холис. Той сочеше земята под краката си и Холис имаше чувството, че го чува да казва: „Ще стоя на това шибано място, докато самолетът не излети.“

В крайна сметка агентът на КГБ с кафявото палто каза нещо на шофьора на автобуса и колата потегли, оставяйки Милс на заснежения път на половин километър от сградата на летището. Агентът на КГБ самодоволно се усмихна, обърна се и тръгна към автомобила си. Милс направи многозначителен жест със средния си пръст, след което остана да стои на мястото си с ръце в джобовете. Агентът на КГБ го наблюдаваше от колата. Холис се върна в креслото си.

— Всичко наред ли е? — попита Лиза.

— Да.

— Нервни ли сте, приятелчета? — попита Салерно. — Това не ме учудва.

Холис се зачете в сутрешния „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Салерно четеше евтин детективски роман за някакъв Джо Райкър, а Лиза бе заменила „Таймс“ с „Вог“.

— Ако ще живеем в Щатите, ще ми трябват такива дрехи — каза тя на Холис.

Той хвърли поглед към списанието в ръцете й.

— Може би ще се наложи да живеем накъде другаде.

— Можех да си купя оттук черно самурено палто за десет хиляди и да го продам в Щатите за четиридесет — отбеляза тя.

Холис промърмори нещо иззад вестника си.

— Защо ни бавят?

— Заради времето — Холис чу как двигателите изреваха и после заглъхнаха. Джо излезе от пилотската кабина:

— Разрешиха ни излитане. Моля, затегнете коланите. Изгасете цигарите. — Тя изрецитира правилата за безопасност по време на полета, след което седна в едно от празните кресла.

Докато боингът рулираше към пистата, Холис забеляза, че Бърт Милс му маха, и в отговор също му махна. Тежката машина се изтегли до пистата и зави по нея. Моторите изреваха, самолетът се освободи от спирачките и се втурна по заснежения бетон. Никой не говореше. Боингът се издигна във въздуха и прибра колесника.

— Излетяхме — каза Салерно.

Огромният самолет започна да се издига над белите обли хълмове на северозапад от Москва. Лиза промълви сякаш на себе си „До свиданья!“.

— Прав ти път! Поне за две седмици — изръмжа Салерно.

Лиза наблюдаваше през прозореца засипаната със сняг земна повърхност. На юг видя магистралата Москва — Минск, малките селца, разпилени по оборните поля, и тъмнозелените елхови гори, които покриваха по-голямата част от района. Очите й проследиха течението на Москва река на запад към Можайск и Бородино. Самолетът навлезе в облачния слой и тя се обърна, към спътниците си.

— Вече никога няма да видя тези места.

— Късметлийка — отбеляза Салерно.

— Тя харесва Русия — обади се Холис.

— Лесно е да се каже, когато си живял в прилично жилище и си пазарувал в дипломатически магазин — промърмори Салерно. — Опитайте се да поживеете като руснаците. Веднъж го направих, за да напиша една статия.

— Добре де — каза Лиза, — това всички го знаем. Но можеш да харесваш хората, без да харесваш системата.

— Хората правят системата. В КГБ работят руснаци.

— Говорите като него — и тя посочи Холис.

— Дори не зная за какво разговаряте — каза Холис и прелисти една страница от вестника си.

— За какви руснаци става въпрос?

— Това ми харесва, Сам — разсмя се Салерно, след това погледна към Лиза. — Вижте, Лиза, бил съм кореспондент в половин дузина страни. Видях хубави и лоши неща навсякъде. Но това място е просто безнадеждно.

Лиза отчаяно въздъхна.

— Е, може би ще успеете да ги накарате да преразгледат статута ви на персона нон грата — добави Салерно. — Тук, в Съветския съюз, понякога реабилитират хората по причини, разбираеми само за съответните ведомства.

— Кои са тези съветски ведомства? — каза Холис.

Салерно отново се разсмя.

— Лиза, разбирам, че изпитвате смесени чувства. Но трябва да признаете, че в крайна сметка ви е станало по-леко. Нали? Това място — той посочи с палеца си към прозореца — е изпълнено с напрежение. Заразява ви с параноя. Но веднага щом го напуснете, започвате да дишате свободно. Виждал съм го по време на много полети — туристите и бизнесмените заминават оттук усмихнати и с олекнали сърца. Знаете ли, че пилотът съобщава, когато самолетът навлезе в немско въздушно пространство? Това не ви ли говори нещо?

Холис се прозя. Лиза отново взе списанието.

— Ще ви кажа какво още научих във връзка с Фишър — каза Салерно.

Нито Холис, нито Лиза отговориха.

— Разбрах от родителите му, че се е регистрирал в хотел „Россия“ — продължи Салерно, — така че предполагам, че наистина е стигнал до Москва. И знаете ли какво още? Открих и един английски турист, който си спомни, че е видял колата с американски регистрационен номер, паркирана пред „Россия“.

— И какво мислиш, че означава това, Майк? — попита Холис.

Лиза беше оставила списанието си.

— Не зная точно. Какво мислят хората от посолството?

— Как бих могъл да ти кажа? — отвърна Холис. — За пръв път чувам за всичко това.

— По дяволите, ти прекрасно знаеш, че Фишър е стигнал до „Россия“. Защото според фактите, приятелчета, той се е обадил оттам в посолството. И е говорил с теб, Лиза.

— Откъде знаеш? — попита Лиза.

— Изтича ви информация. Така че кажи ми как вашите хора ще подходят към този въпрос? Какво правят хората на Сет Алеви?

— Сет Алеви е аташе по политическите въпроси и няма нищо общо със случая Фишър — отговори Холис.

— Хайде стига, Сам.

За момент Холис се замисли. Не можеше да си представи как е изтекла информацията за обаждането на Фишър в посолството. За това знаеха само той, Лиза, Алеви, Банкс и посланикът. Въпреки че бе възможно слушалката да е вдигнал пръв един от морските пехотинци.

— Ще обсъдим този въпрос, когато напуснем територията на СССР — каза Холис.

— Намираме се на американски самолет, който лети на двадесет фута височина й продължава да се изкачва — каза Салерно.

— Независимо от това ще почакаме до Франкфурт.

Джо донесе шампанско и всички си взеха по една чаша. Салерно вдигна своята и каза „Наздоровье!“. Те отпиха и Холис отбеляза: