Текила и синьо дайкири

— Хайде, господин Робинсън — продължи Виктория. — Със сигурност от бреговата охрана са ви казали, че тялото на господин Конклън е било открито сред останките на моторницата ви.

Съдебните заседатели наостриха уши, когато чуха новината. Вече никой не сумтеше и не си гледаше часовника.

— Съжалявам, беше само фигуративно. Не знам какво е правил там.

— Не е ли проверявал как върви строежът на баржата ви в Южната корабостроителница?

Робинсън премигна. Не се присви в кръста, сякаш са го ударили в корема, но очите му премигнаха два пъти.

Дотук Стив беше прав. Беше проучил сателитните снимки. Беше събрал всички парченца от Грифин и Фоулс и й беше подарил таза лъскава нова играчка. Но Виктория все пак трябваше да я увие в шарена хартия и да я върже с красива панделка.

— Госпожице Лорд, както ви казах и в офиса си, след като господин Грифин беше обвинен в убийство, нямах друг избор, освен да откажа поръчката.

— Чудя се дали „отказвам“ е правилната дума — заяви Виктория. — Не сте ли просто _променил_ поръчката?

Робинсън я изучаваше, сякаш питаше: „Колко точно знаеш?“ Тя отвори една папка и я наклони така, че да може да види десетсантиметровите букви: ЮЖНА КОРАБОСТРОИТЕЛНИЦА. Вътре имаше каталог с плажни колекции. Роклите с гол гръб явно пак се връщаха на мода.

— Вярно е, че бяха направени някои промени — предпазливо отвърна Робинсън.

Виктория вдигна картонения статив, който си беше играла да прави в осем сутринта. Увеличени сателитни снимки показваха новострояща се баржа. Равната стоманена платформа беше натрупана догоре с огромните детски кубчета. Поне така изглеждаха от орбита.

— Това ли е баржата, която сте поръчал?

Нова пауза. Можеше да отгатне по изражението му, че търси изход от ситуацията. Начин да премине през протока между лъжесвидетелстването и заговора за убийство.

— Трудно е да се каже, но, да… може и моята да е.

Виктория се разходи пред съдебните заседатели, вдигнала снимките.

— Какво има на палубата, господин Робинсън? Не прилича на тежки машини или на строително оборудване.

— Полуготови стоманени конструкции.

— Стотици на брой, нали така?

— Петстотин и петдесет, мадам.

„Когато притиснеш съдебен заседател, задавай кратки въпроси. Изисквай отговори с «да» и «не» и непрекъснато ускорявай темпото.“

Благодаря ти, Стив!

— Всяка около четирийсет, четирийсет и пет квадратни метра?

— Да, мадам.

— С канали за водопровод, електричество и вентилация?

— Да, мадам.

— Но без кранове, сонди и друга тежкотоварна техника?

— Точно така, мадам.

— Защото това не е работна баржа, нали?

— Не, не е.

— Какво е тогава?

— Ами многофункционално плавателно средство.

Виждаше се как по челото му избиват капчици пот.

И друг път беше карала свидетели да се изпотяват, но тръпката си оставаше. Стив се хвалеше, че веднъж докарал свидетел до инфаркт, но продължил да сипе въпроси дори и когато от бърза помощ изкарали човека на носилка.

— Многофункционално? — Повдигната вежда, саркастичен тон — от Стив ли ги беше копирала? — Да не би целта да е случайно хазарт и туризъм?

— Може и така да го кажете.

Тя повиши тон.

— Вие го казвате, господин Робинсън. Тези стоманени конструкции са полуготови хотелски стаи. Строите плаващ хотел с казино, нали така?

— И какво ако строя? — изстреля в отговор Робинсън. — Аз съм бизнесмен. Не правя нищо незаконно.

„И ако почне да се заяжда, ритни го право в топките.“

— Нищо незаконно — повтори тя, — освен ако не кроите как да натопите Харолд Грифин в убийство, за да откраднете идеята му и да я реализирате в по-малък мащаб.

Уадъл скочи на крака.

— Протестирам! Адвокатът свидетелства! — И той като всички прокурори мразеше изненадите и сега изглеждаше сякаш се беше блъснал в стъклена врата.

— Приема се — отсъди съдията. — Госпожице Лорд, моля, оформяйте обвиненията си като въпроси.

Виктория направи едно кръгче пред съдебните заседатели и се приближи към свидетеля.

— Ако моят клиент построи Океания над рифа, на вашия хотел баржа ще бъде забранен достъпът в района от съображения за сигурност, — нали така, господин Робинсън?

— В непосредствена близост — да.

— Нужен ви е бил от достъп до този риф. Ако Океания бъде построена, вашият хотел загива във водата, нали така?

— Сигурен съм, че би оказало влияние на бизнеса по някакъв начин, но кой може да каже до каква степен?

— Луксозен хотел и казино като Океания биха отнели блясъка на вашия плаващ Уол-Март, нали?

— Въпрос на мнение.

— Вашето мнение е било, че трябва да попречите на Грифин да построи Океания.

— Не! — Робинсън й се усмихна. — Проектите ни бяха напълно различни.

— За да са наясно съдебните заседатели — продължи тя, — нает сте от Хал Грифин да направите платформите за построяването на Океания. Но без да уведомите господин Грифин, тайно започвате разработка на конкурентен проект?

— Както казах и преди малко, аз съм бизнесмен, госпожице Лорд.

Виктория замълча, което даде възможност на съдията да се включи:

— Имате ли други въпроси?

Виктория беше изпуснала парата. Беше установила мотив. Сега Стив трябваше да свърже Робинсън с убийството. Беше готова да си седне, но осъзна, че е нарушила едно от многобройните правила на Стив за кръстосания разпит.

„Винаги завършвай силно.“

— Само още нещо, Ваша чест. — Тя се обърна към свидетеля. — Господин Робинсън, вашата моторница… как е кръстена?

Надяваше се, че фотографът снима в момента. Лицето на Робинсън почервеня от гнева, който се беше насъбрал в него.

— „Насита“ — отвърна Робинсън.

— Фен на „Ролинг Стоунс“ ли сте?

Отново сарказъм. Мразя, когато Стив го прави, но понякога не мога да се въздържа.

— Така се е казвал един от корабите на Хенри Морган — отвърна Робинсън през стиснати зъби.

— Морган Ужасния? — престори се на изненадана.

— Някои го наричат така.

— Не е ли потапял кораби и рушил градове? Плячкосвал, палел и изнасилвал?

— Трябва да разберете историята, госпожице Лорд. В онези дни…

— История или не, Морган Ужасния не е ли бил пират?

— Имал е разрешението на Короната. Смятал се за капер.

— Точно така — отвърна тя и се усмихна с престорена скромност. — А вие се смятате за бизнесмен.

Цялата истина

52

Коридорът към съдебната зала беше външен тесен балкон на четвъртия етаж. Докато чакаше да го извикат да свидетелства, преметнал сакото си през рамо, вадички пот се стичаха по лицето на Стив и се спускаха по врата му. Тропическата жега предизвикваше вълни от болка в черепа му.

Вратата на съдебната зала се отвори с трясък и Лечестър Робинсън излетя навън. Ругаеше на поразия, лицето му беше озъбено. С наведена глава той почти се блъсна в Стив на път към асансьора.

Това е добре. Много добре.

Виктория го беше одрала и беше закачила кожата му да съхне. На нейната възраст той не беше толкова добър. Част от силата й се криеше в това, че не съзнаваше колко е добра. Чувството на несигурност държеше егото й под контрол. Нуждата й да се харесва — болка, която той не споделяше, — я правеше по… ами харесвана.

Имаше и още разлики. Той разполагаше с улични номера, тя — с изтънчени трикове. Той размахваше меч, тя пронизваше с рапира.

_Може би точно затова сме толкова добри заедно. Може би когато това свърши, пак ще станем един отбор. И може би ще продължим да си делим и спалнята заедно със съдебната зала._

Докато Стив обмисляше възможностите, приставът подаде глава през вратата и се провикна като глашатай:

— Господин Со-ло-мон! Стивън Со-ло-мон!

— Аз съм — каза Стив.

Обеща да каже истината, цялата истина и само истината.

Хиляди пъти беше чувал как хората се заклеват, но да положиш сам клетва беше различно. Като адвокат нямаш право да лъжеш безсрамно. Но можеш да се движиш по мъглявата линия между светлината и сянката. Можеш да играеш степ с бастун й цилиндър, да разсейваш и забавляваш. „Да ги шашкаш-лашкаш“, както пееше адвокатът Били Флин. Можеш да придаваш нюанси и да оцветяваш истината. Но когато свидетелстваш, си длъжен да казваш…