Длга целувка за сбогом

Соколов скочи и изпъна напред мършавото си тяло като забито в земята копие.

— Протестирам! Безпочвени твърдения.

Съдията Крейн помълча и се почука с молив по челото. При възражения по време на нашумели процеси той обикновено следеше как реагират журналистите. Сред тях несъмнен водач бе старата Хелън Бюкман от „Хералд“. Но този път лицето й си остана непроницаемо и съдията трябваше да реши сам.

— Във встъпителната си реч говорихте доста свободно, мистър Соколов. Отхвърля се.

Соколов изръмжа и седна. Окуражен от съдийското решение, аз реших да завърша със замах.

— Да, мистър Соколов описа най-подробно коя е Мелани Кориган и какво ще _каже_. Но какви доказателства има? Свидетели на предполагаемото престъпление? Няма. Отпечатъци? Няма. Самопризнание? Няма. Само думите на една жена и прокурорско обвинение, изградено върху предположения, догадки, фантазии и приумици…

— Ваша светлост! — изрева Соколов и се хвърли напред.

— Това възражение ли е? — попита Крейн.

— Да. Изявленията излизат от рамките на встъпителната реч.

— Приема се. Съдебните заседатели да не взимат под внимание последните думи на защитата. Мистър Ласитър, нали знаете докъде може да се простира встъпителната…

Прекъсна го крясък откъм залата. После затръшване на врата. И висок женски глас:

— Не ме пипай с кирливите си ръце! През никакъв детектор няма да минавам. А пък ако ще ме преварваш, смотаняк жалък, дай да видим дали ти стиска. Аз съм с Джейкъб Ласитър.

Съдията Крейн удари с чукчето.

— Мистър Ласитър, при вас ли работи тази дама?

Приставът я стискаше за ръката. Аз пристъпих към подиума и прошепнах на съдията:

— Не е дама. Това е баба ми.

Съдията я огледа скептично.

— Госпожо, имате ли роднински връзки с мистър Ласитър?

— А жабешки задник вода пропуска ли? — провикна се баба на всеослушание.

Съдията обяви пет минути почивка. Кажат ли пет, значи са поне двайсет. Баба Ласитър се изтръгна от лапите на пристава и почна да се привежда в приличен вид. Беше с жълта басмена рокля, обувки на платформа и дебело вълнено яке, дар от някакъв благодарен моряк, посетил преди много години Кий Уест.

— Донесох ти в термоса гореща мидена чорба — каза тя. — Знам как ги охлаждат тия проклети държавни сгради и не искам да хванеш грип. Дано да не съм прекъснала нещо важно.

— Пристигна тъкмо навреме — отвърнах аз. — Съдията се беше заял с мен. Какво толкова стана навън?

Баба размаха юмрук към пристава.

— Искаха да мина през някаква гадна машина, та да видят дали не нося ръчни бомби. Рекох им да се цунат отзад. Тая гадост може да засегне неродените ми деца, да съсипе озоновия слой и да ти вкисне мидената чорба. Още ли я обичаш с мъничко шери?

Потвърдих.

Тя извади манерка и ръсна в термоса няколко капки, колкото за комка. После вирна манерката, пресуши я до дъно, погледна с жив интерес Роджър Солсбъри и попита:

— Ти ли претрепа онуй богато копеле, дето строеше блокове по крайбрежието?

— Не, госпожо — каза Роджър Солсбъри.

— Защо? — заинтересува се тя. — Страх ли те беше?

26

Изследването

Прокуратурата призова първия си свидетел, но Ейб Соколов остана на стола. Бледа и крехка, Дженифър Логан се изправи да разпита помощник-шерифа Джейк Раундтри какво е открил в дома на Роджър Солсбъри. Хитра стратегия. С по-незначителните свидетели щеше да се заеме младата асистентка. За да не стряскат излишно съдебните заседатели с гръмовержеца Соколов.

Залата беше претъпкана. Когато излязохме от кабинета на съдията, баба Ласитър седеше на първия ред и полагаше неимоверни усилия да не заплюе Соколов. В момента отчаяно се нуждаех от морална подкрепа. Крейн току-що бе подкрепил молбата на Соколов касетата да не се признава за доказателство. Заяви в обичайния си лаконичен стил:

— Не сме се събрали да съдим мисис Кориган. Нейните забежки нямат нищо общо с въпроса за вината на подсъдимия.

Напразно крачих напред-назад из тесния кабинет, вмирисан на прашни папки. Напразно размахвах ръце и настоявах протестите ми да се впишат в протокола. Съдията остана непоклатим. По лицето на Соколов играеше хищна усмивка.

Сега Дженифър Логан се взря иззад очилата в помощник-шериф Раундтри и попита за черното куфарче, двете спринцовки и шишенцето с прозрачна течност. Оказа се, че всичко това е било намерено в кабинета на Роджър Пол Ливайн Солсбъри. По-точно — в чекмеджето на бюрото, както сочели показанията на Мелани Кориган.

Когато дойде моят ред, постарах се да бъда кратък.

— Мистър Раундтри, оказа ли доктор Солсбъри някаква съпротива, когато представихте заповедта за обиск?

— Не.

— Любезно ли се държа?

— Да — Какво каза, когато извадихте куфарчето от чекмеджето?

— Мисля, че каза: „Какво е това, по дяволите?“

— Нещо друго?

— Доколкото помня, каза още: „Не мога да повярвам, че тя го е направила“. Нещо от този сорт.

— А каза ли коя е _тя_?

— Не помня такова нещо.

Дженифър Логан призова лаборанта, който беше изследвал течността в шишенцето. Попита го какво е открил.

— Сукцинилхолин. Използва се в хирургията за отпускане на мускулите. Натриевият пентотал приспива пациента, сукцинилхолинът отпуска мускулите и при интубация помага на анестезиолога да стигне до трахеята. Дробовете спират да работят и дишането на пациента се поддържа чрез респиратор.

— А ако няма респиратор?

— Пациентът умира.

— Силно ли е това лекарство?

— Много силно. Нещо като синтетично кураре. Нали знаете, кураре е растителната отрова, която правят южноамериканските индианци. Мажат стрелите си с нея. Ужасна смърт.

— Свидетелят е на ваше разположение — каза Дженифър Логан.

— Нямам въпроси — заявих аз.

Из въображението ми прелитаха облаци отровни стрели.

— Обвинението призовава доктор Хилтън Маккензи — обяви Ейб Соколов.

Заседателите наостриха уши. Появата на Ейб предвещаваше важен свидетел.

Доктор Маккензи беше висок и прав като върлина, с изящни черти и черен перчем, провиснал пред очите му. Още нямаше четиридесет години и личеше, че е израснал с всички предимства, които дават парите, добрият произход и елитното образование. Имаше навика да вири към небесата патрицианската си брадичка, да гледа отгоре надолу през очилата и да говори с тон, предназначен обикновено за невъзпитани домашни животни. Не му липсваше нищо, освен мъничко скромност.

Соколов се зае да обяснява колко е квалифициран. Завършил колеж в Пенсилвания, медицинско образование в Харвард, стаж в Ню Йорк, специализация по патология и тъй нататък. Постъпил на държавна служба като съдебен лекар в Маями, после станал главен съдебен лекар. Когато ми дойдеше редът, щях да го питам от кого се е учил. От Чарлс У. Ригс, разбира се. Да се знае кога техният свидетел е лъскал обувките на моя.

— Доктор Маккензи — изрече Соколов с натежал от почтителност глас, — позволете да предявя веществено доказателство номер три на обвинението и да ви помоля за разяснение.

Маккензи измъкна очилата от нагръдния джоб на сакото си, тържествено ги надяна и огледа документа.

— Това е нашият токсикологичен доклад за изследването на мозъчна и чернодробна тъкан от трупа на Филип Кориган…

— Възразявам — подскочих аз, за да напомня на заседателите, че съществувам. — Неточно твърдение. Липсват доказателства за начина, по който са взети въпросните образци от тъкани.

Соколов се стъписа. После помоли съдията за уточнение. Крейн загърби заседателите, приведе се над масата и тримата заговорихме шепнешком.

— Ваша светлост — каза Соколов, — предположих, че Джейк няма да оспорва произхода на образците, за да спестим на свидетеля известно смущение. Образците са били притежание на доктор Чарлс Ригс и моето чувство за почтеност не ми позволява да заявя официално откъде ги е взел.

Съдията ме погледна. И аз го погледнах.