Школа за магии (Книга първа)

— Пред входа ще видите голяма дървена табела с надпис: „Четиридесет години Октомври! Стопанство за зърнени и животински продукти“. Естествено можете да четете на руски, нали?

Холис предположи, че името имаше нещо общо с Великата октомврийска революция, но от думите „червен“, „октомври“, „революция“ и „велик“ можеха да се направят толкова много комбинации, че човек никога не можеше да бъде сигурен.

— Октомврийски животински… какво? — попита Холис.

Лиза едва се сдържа да не прихне.

Буров каза троснато:

— Октомврийски… не, „Четиридесет години Октомври…“

— Какво, по дяволите, означава това?

— Откъде да знам? — отсече Буров. — Вероятно стопанството е било основано в чест на четиридесетгодишнината от Октомврийската революция. — Той изгледа ядосано Холис. — По дяволите, вие сте толкова надменен! Толкова нагъл и самодоволен! Е, един ден ще видим кой… — Буров се опомни и отново възвърна спокойствието си: — Сигурен съм, че лесно ще го намерите. В административната сграда спи едно възрастно семейство. Чукайте по-силно.

— Къде можем да намерим телефон? — попита Лиза.

— В стопанството. Там има и душове, така че ще можете да се измиете от смолата. — Буров докосна с пръст едно лепкаво петно върху ръката й.

Лиза рязко се дръпна.

— Кола под наем, а? — приближи жигулито той и погледна номера.

— Нямаше свободни коли в посолството, затова.

— Дори и така да е, полковник Холис, нямате право да карате тая кола.

— Не вдигайте много пара за нищо, полковник.

— Тая кола много зор е видяла — каза Буров, след като я огледа. — Кал, борови клони… — Той събра шепа борови иглички от покрива и леко ги преся през пръстите си. — Вратите и калниците са смачкани съвсем наскоро. Ще ви одрусат здравата за това. Откъде я наехте?

— Нае я мой подчинен.

— Мога ли да видя документите й?

— Не.

— Не?

— Не. — Холис отвори вратата откъм волана. — Лека нощ, полковник Буров. Лиза отвори другата врата и се качи, но Буров й попречи да я затвори.

— Около Можайск има три интересни забележителности — църквата „Свети Николай“, останките от манастира „Лужецкий“ и Бородино. Ако станете рано, ще успеете да разгледате и трите. Бородино представлява особен интерес за западните туристи заради „Война и мир“ — каза той.

— Не се вълнувам от бойни полета — отговори Холис.

— Така ли? За нас, руснаците, това е вродена страст. Твърде много войни е имало по нашите земи. Продължаваме да мислим, че сме длъжни да дадем урок на другите.

— Според мен и едните, и другите не са научили нищо от Бородино — съвсем недипломатично заяви Холис.

Буров го погледна учудено.

— Трябва да препрочетете историята. Това е била велика победа за Русия.

Холис го гледаше изкосо. Той смяташе, че най-страшният недостатък на съветската система не е нито икономически, нито политически, нито пък военен, а чисто информационен. Съветските власти изопачаваха истината и реалността.

— Ако няма какво повече да добавите, моля ви, затворете вратата на госпожица Роудс — обърна се Холис към Буров.

Буров се отдалечи, без да затвори вратата, и Лиза рязко я дръпна и заключи.

— Да не се изгубите! — провикна се Буров от тротоара. — И карайте внимателно по магистралата. В хладилната камера няма място за още два трупа.

— Защо не ходиш да се чукаш, полковник.

— И ти също, полковник.

След това, добре знаейки правилата на играта, едновременно си отдадоха чест и си пожелаха лека нощ.

11.

Веднага щом се отдалечиха от моргата, Холис забеляза, че ги следва черна чайка. Намали скоростта по тъмните тихи улички на Можайск и чайката направи същото.

— Полковник Буров е проклет кучи син — обади се Лиза.

— Сигурно се е скарал с жена си тая сутрин.

— Дали знаеше за отклонението ни при Бородино, или не?

— Просто направи правилно заключение. Съвсем скоро след като открият двамата простреляни патрули, няма да има никакви съмнения.

— Ще се опита ли да ни убие заради това?

Преди да отговори, Холис помисли малко.

— Не, не заради това.

— А заради онова, което видяхме ли?

— Може би — отговори Холис. — Все едно, нали още в Москва ти казах, че тия хора са непредсказуеми. Нашата най-добра защита е да бъдем още по-непредсказуеми.

— Искаш да кажеш, че не трябва да ходим в онова стопанство?

— Точно така.

— Ще успеем ли да се върнем в Москва?

— Никакви шансове… — Холис отново погледна в огледалото назад. — Както се казва, „имаме си опашка“.

— Тогава да отидем някъде другаде, където да бъдем сами.

Холис се усмихна. Стигнаха до центъра на града, където дървени двуетажни сгради обгръщаха кръгово кръстовище. Уличните лампи светеха, но нямаше други доказателства, че тук живеят хора. Главната улица продължаваше извън града в старото шосе от Минск за Москва и Холис тръгна по него на запад към селското стопанство. Чайката ги следваше. Холис се питаше дали вътре не са Борис и Игор.

Шосето извиваше настрани и се отдалечаваше от Москва река. Съвсем скоро установиха, че се движат по доста тъмен, зле асфалтиран път, сами сред обширните руски поля. Холис не виждаше никакви светлинки, освен фаровете на чайката зад него.

— Коя е по-бърза — чайката или жигулито? — попита Лиза.

— Не питай.

— Нямаш друго оръжие у себе си, нали?

— Тук, на откритото, могат доста лесно да ни убият.

— Не е чак толкова лесно. Може би просто искат да се уверят, че ще стигнем до стопанството без каквито и да е инциденти?

— Може би.

В действителност Холис не можеше да разбере какво точно им готвят. Съжаляваше, че изхвърли пистолета, но според съветските закони той бе криминален престъпник, а криминалните престъпници винаги унищожават доказателствата. И наистина, ако хората в чайката намереха неговия „Токарев“, най-малкото щяха да го обвинят в убийство, дипломатическият му имунитет изобщо нямаше да му помогне. Най-вероятно щяха да го убият. От друга страна, ако сега пистолетът му бе у него, можеше да елиминира ония от чайката.

Лиза прегледа плика, пълен с документи и чекове, които Буров им даде.

— Дори и да са убили онова момче, много са коректни по отношение на закона.

— Само когато им отърва. Усети ли, че полковник Буров се притесняваше за майор Джак Додсън?

— О, да. Майор Додсън е все още на свобода с рублите и картите на Грегъри Фишър.

— Точно така. И ако майор Додсън успее да стигне до посолството, закъдето, предполагам, е тръгнал — добави Холис, — тогава върху вентилатора ще се изсипят тонове лайна и ще се разхвърчат чак до Вашингтон. Само след седмица всички ще си бъдем у дома и тук ще остане само портиерът да изпълнява ролята на шарже д’афер.

Лиза не каза нищо.

На три километра след града Холис и Лиза забелязаха огромна дървена табела, забита на два кола, с името на совхоза. Под него се четеше въодушевено обещание: „Ще се борим да преизпълним плановете на Централния комитет.“

— Е, съдружник, добре дошъл в Мързеливото червено революционно октомврийско ранчо — каза Лиза.

Холис леко се усмихна и зави по чакълестия път, после продължи към стопанството. Вече се различаваха множество голи дървени селскостопански постройки, ръждясали навеси и бетонна сграда на три етажа, за която Холис реши, че е комуната, където живеят селскостопанските работници и техните семейства, бекярите и приходящите работници и механици — всички под един покрив. Апартаментите се състояха от самостоятелни всекидневни и спални, но кухните, трапезариите, тоалетните и баните бяха общи. Според Холис в тия панелни сгради, издигащи се сред кооперативните блокове, имаше нещо от „Смелия нов свят“, имаше нещо неестествено у хората, които ги обитаваха, без да имат собствен двор или градина, у хората изкачващи се пеш по стълбите до квартирите си.

Лиза погледна назад:

— Фаровете на чайката също свиха по тоя път… Току-що светлините на колата изгаснаха.

Холис мина покрай комуната и забеляза малката тухлена постройка, за която Буров ги бе осведомил, че е административната сграда. Един от прозорците светеше. Холис изгаси фаровете, мина покрай сградата и продължи нататък.