Школа за магии (Книга първа)
Школа за магии (Книга първа) читать книгу онлайн
На безлюден път някъде дълбоко в Русия американски турист се натъква на необикновен беглец — бивш американски военнопленник, който разкрива потресаващата тайна за един неподозиран свят. Това е „Школата за магии“ — чудовищна конспирация на КГБ, насочена срещу сърцето на Америка.
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
От време на време Лиза поглеждаше към Холис. Тя свали прозореца.
— Усещаш ли миризмата?
— Каква миризма?
— На пръст. В Москва не можеш да подушиш такава миризма.
— Да, не можеш — отговори той.
Лиза гледаше през прозореца, заслушана в тишината на късната есен, поемайки уханието на влажната плодородна земя.
— Това е тя, Сам, Русия. Не Москва или Ленинград. Русия. Погледни ония бели брези там. Виж малките листенца — червени, жълти, златисти. Гледай какво става, когато подухне лек ветрец. Виждаш ли? Какво друго би могло да бъде по` руско от това — мънички, обагрени брезови листенца, полюшващи се на фона на сивото небе, на фона на един самотен пейзаж? Толкова е унило, толкова е красиво, Сам. Кремъл не може да промени това. То е непреходно, вечно. Боже мой, това е тя, Русия!
Холис се обърна към нея и очите им се срещнаха.
Той погледна напред и за пръв път усети присъствието на земята.
Тя продължи, а вълнението й растеше:
— Виж дима, който се вие над комините в онова село ей там. Облаците са се скупчили в късния следобед. Огнищата са запалени, за да прогонят студа. Чаят кипи, картофите и зелето врят. Стопанинът поправя оградата или ралото под дъжда. Черната кал лепне по дебелите му ботуши. Пие му се чай и му се иска да влезе вътре в топлата колиба. Виждам коняри, чувам балалайки, виждам самотни дървени църкви на аления хоризонт… Чувам съвсем ясно как техните камбани огласят тихите поля… — Тя се обърна към него: — Сам, не можем ли да спрем в някое село?
— Мисля, че ще се разочароваш — отговори й той нежно.
— Моля те. Друг път едва ли ще имаме такава възможност.
— Може би по-късно… ако остане време. Обещавам ти.
Тя му се усмихна.
Продължиха пътуването си в мълчание — двама души в една кола, пътуваща на запад срещу залязващото слънце, откъснати от посолството, от града, от света, съвсем сами.
Холис я поглеждаше от време на време. Хрумна му, че Лиза му допада, защото знаеше точно какво харесва.
Минаха покрай малки селца, колхози и държавни стопанства. Бяха почти по средата на пътя за Можайск, когато тя попита:
— Опасно ли ще бъде?
— Много.
— Защо аз?
— Имах чувството, че усещаш, че нещо в тая история вони. Помислих, че ще искаш да разследваш предположенията си.
— Но аз… нямам опит.
— Но нали отдалече надушваш разузнавачите? — Той се усмихна. — Не ти ли се струва твърде вълнуващо.
— Искаш да се хвана на въдицата, полковник. — Тя го мушна в ребрата закачливо. — Та ти дори не знаеше, че подушвам разузнавачите отдалече, когато ми предложи да тръгна с теб.
— Добра забележка. Вече започваш да мислиш като агент от разузнаването, виждаш ли? — Холис погледна часовника си, после спидометъра и огледалото за задно виждане.
— Холис, ти да не си от мъжете, които се опитват да подмамят жените с по-свободни разбирания? — попита тя. — Аз съвсем не съм от жените, които смятат, че слабият пол може да върши всичко, което върши силният пол.
— Това не е нито социологически експеримент, нито въпрос на лични разбирания, госпожице Роудс. Просто смятам, че би могла да ми помогнеш, а в същото време си и добро прикритие.
— Окей.
— И чудесна компания — добави Холис.
— Благодаря.
Жигулито бе една от малкото частни коли по магистралата, но Холис знаеше, че тя привлича много по-малко вниманието, отколкото някой американски форд с дипломатически номер. Знаеше още, че така той и Лиза лесно можеха да минат за Иван и Ирина, излезли на разходка през почивните дни. Руските агенти — Борис, Игор и другите, които дебнат пред вратата на американското посолство, вече са усетили, че Холис отново ги е прецакал. Сигурно много са се ядосали, а от своя страна техните шефове са се ядосали на тях. Всички бяха ядосани. Освен Фишър. Фишър бе мъртъв.
— Сигурно усещаш, че не съм така жизнена и весела, както на обяд — каза тя.
— Ами да узнаеш за смъртта на някого, пък бил той и непознат, е доста разстройващо.
— Да, пък и…
— Малко си напрегната.
— Освен това…
— … си открила, че не съм толкова интересен, колкото си помисли в началото.
— Напротив. Може ли да ти призная нещо? Страхувам се от цялата тая бъркотия. Седях си снощи в кабинета, преди да позвъни Грег Фишър, и си мислех, че нашите две страни тъкмо отново се сближават. Гласност и всичко останало. Нали разбираш?
— Да.
— Казах си: „Моля те, Господи, не позволявай да се повтаря Афганистан, нека да няма повече отвличания на самолети, никакви Ник Даниловци.“
— Това е като молитва да няма повече смърт и данъци.
— Но защо винаги трябва все нещо да има? Тая работа отново ще провали всичко, нали? Отново ще се отзоват дипломатите и от двете страни, отново ще се преустанови културният и научният обмен и ще хукнем пак да се надпреварваме по оня проклет път към ракетните площадки. Нали?
— Това не ме засяга — отговори Холис.
— Но това засяга всички ни, Сам. Нали живееш на тази планета.
— Понякога. Някога се издигах на 1800 метра над нея, поглеждах надолу и си казвах: „Ония хора там долу са абсолютни идиоти.“ После поглеждах нагоре към небето и питах: „Какво си си наумил, Господи?“ После пусках бомбите. Спасявах се от ракетите и „МИГ“-овете и се прибирах у дома да си пийна биричка. Не изпадах нито в цинизъм, нито в угризения. Просто се съсредоточавах върху незначителния проблем да си пусна бомбите и да си изпия бирата. Точно така е и сега.
— Но си разговарял с Бога. Питал си го за неговите планове.
— Той никога не ми отговаряше. — Холис продължи: — Все пак, за твое сведение, светът все още върви към разведряване. Всички мислят за мир. Всичко ще се промени, без да забележим.
Тя извади пакет „Кент“ от чантата си.
— Имаш ли нещо против?
— Не.
— Искаш ли?
— Не. Свали малко прозореца.
Тя смъкна стъклото и запали цигара.
Холис се отклони от магистралата по селски път и продължи с голяма скорост. Жигулито подскачаше по него и настрани хвърчаха камъчета.
— Защо отби от магистралата? — попита тя.
С карта в ръка Холис сви рязко наляво по друг път, после — надясно.
— За щастие преди няколко години британец направил карта на малките странични пътища отстрани на магистралата около Москва — каза той. — Този маршрут минава встрани от Можайск. На картата няма имена, само знаци. Трябва да търсиш умряла крава.
Тя се усмихна въпреки растящото си безпокойство.
— Нарушаваш пътния лист.
— Все още нищо не си видяла.
— Предполагам, че отиваме в Бородино.
— Точно така. — Холис продължаваше да кара по изровените селски пътища. Всеки път, когато се разминаваха с някой случаен камион или трактор, той махваше с ръка. — Тоя проклет съединител така заяжда, но колата добре се справя. Жигулитата са всъщност фиати. Затова вървят добре по черните пътища.
Пресякоха беларуската железопътна линия и малко след това Холис забеляза електрическите стълбове отстрани на стария път от Минск за Москва. В далечината се виждаше Можайск.
— Е, почти стигнахме. Чудя се дали Борис и Игор не крачат нагоре-надолу по главната улица в очакване да се появим.
— Кои са Борис и Игор?
— Очите и ушите на КГБ около нашето посолство.
— О-о!
Холис прекоси главното шосе и продължи по черните пътища. След 15 минути стигнаха до пътя с тополите за Бородино и свиха по него. Солис видя отпред каменните колони и издигащите се врати, които водеха към някогашните бойни полета. Те бяха затворени, а когато се приближиха, забелязаха, че са заключени и с катинар.
— Мисля, че по това време на годината исторически обекти от тоя род се затварят рано — каза Лиза.
— На това разчитах. — Холис отби колата между две тополи и я вкара в канавката. Караше по нея, а после отново излезе на пътя и се насочи към музея. — Никога ли не си идвала тук?
— Нали ти казах, че изобщо не съм излизала от Москва… освен на почивка в нашата финска дача.
Холис кимна. Финската дача, наречена така заради архитектурата и сауните, бе сграда, построена съвсем наскоро на река Клязма, на един час път с кола северно от Москва. Тя бе предназначена за служителите на американското посолство. Наблизо до нея се намираше и дачата на посланика, в която почиваха и по-високопоставени лица, близки до ранга му. Една покана да прекараш уикенда във вилата на посланика бе едва ли не наказание. Но финската дача бързо спечели добра репутация, а семейни там не ходеха. Една нощ през прозореца на спалнята си в дачата на посланика Холис се бе заслушал във веселите гласове на мъжете и жените и в плясъка на водата в топлите басейни, долитащи откъм финската дача сред гората. Катрин, която тогава бе с него, бе казала: „Защо на тях им се разрешава да се забавляват толкова свободно, а ние тук трябва да пием шери с някакви нищожества, които си придават важности?“ Само след месец тя замина „на пазар“ в Лондон.