Школа за магии (Книга първа)

От време на време Лиза поглеждаше към Холис. Тя свали прозореца.

— Усещаш ли миризмата?

— Каква миризма?

— На пръст. В Москва не можеш да подушиш такава миризма.

— Да, не можеш — отговори той.

Лиза гледаше през прозореца, заслушана в тишината на късната есен, поемайки уханието на влажната плодородна земя.

— Това е тя, Сам, Русия. Не Москва или Ленинград. Русия. Погледни ония бели брези там. Виж малките листенца — червени, жълти, златисти. Гледай какво става, когато подухне лек ветрец. Виждаш ли? Какво друго би могло да бъде по` руско от това — мънички, обагрени брезови листенца, полюшващи се на фона на сивото небе, на фона на един самотен пейзаж? Толкова е унило, толкова е красиво, Сам. Кремъл не може да промени това. То е непреходно, вечно. Боже мой, това е тя, Русия!

Холис се обърна към нея и очите им се срещнаха.

Той погледна напред и за пръв път усети присъствието на земята.

Тя продължи, а вълнението й растеше:

— Виж дима, който се вие над комините в онова село ей там. Облаците са се скупчили в късния следобед. Огнищата са запалени, за да прогонят студа. Чаят кипи, картофите и зелето врят. Стопанинът поправя оградата или ралото под дъжда. Черната кал лепне по дебелите му ботуши. Пие му се чай и му се иска да влезе вътре в топлата колиба. Виждам коняри, чувам балалайки, виждам самотни дървени църкви на аления хоризонт… Чувам съвсем ясно как техните камбани огласят тихите поля… — Тя се обърна към него: — Сам, не можем ли да спрем в някое село?

— Мисля, че ще се разочароваш — отговори й той нежно.

— Моля те. Друг път едва ли ще имаме такава възможност.

— Може би по-късно… ако остане време. Обещавам ти.

Тя му се усмихна.

Продължиха пътуването си в мълчание — двама души в една кола, пътуваща на запад срещу залязващото слънце, откъснати от посолството, от града, от света, съвсем сами.

Холис я поглеждаше от време на време. Хрумна му, че Лиза му допада, защото знаеше точно какво харесва.

Минаха покрай малки селца, колхози и държавни стопанства. Бяха почти по средата на пътя за Можайск, когато тя попита:

— Опасно ли ще бъде?

— Много.

— Защо аз?

— Имах чувството, че усещаш, че нещо в тая история вони. Помислих, че ще искаш да разследваш предположенията си.

— Но аз… нямам опит.

— Но нали отдалече надушваш разузнавачите? — Той се усмихна. — Не ти ли се струва твърде вълнуващо.

— Искаш да се хвана на въдицата, полковник. — Тя го мушна в ребрата закачливо. — Та ти дори не знаеше, че подушвам разузнавачите отдалече, когато ми предложи да тръгна с теб.

— Добра забележка. Вече започваш да мислиш като агент от разузнаването, виждаш ли? — Холис погледна часовника си, после спидометъра и огледалото за задно виждане.

— Холис, ти да не си от мъжете, които се опитват да подмамят жените с по-свободни разбирания? — попита тя. — Аз съвсем не съм от жените, които смятат, че слабият пол може да върши всичко, което върши силният пол.

— Това не е нито социологически експеримент, нито въпрос на лични разбирания, госпожице Роудс. Просто смятам, че би могла да ми помогнеш, а в същото време си и добро прикритие.

— Окей.

— И чудесна компания — добави Холис.

— Благодаря.

Жигулито бе една от малкото частни коли по магистралата, но Холис знаеше, че тя привлича много по-малко вниманието, отколкото някой американски форд с дипломатически номер. Знаеше още, че така той и Лиза лесно можеха да минат за Иван и Ирина, излезли на разходка през почивните дни. Руските агенти — Борис, Игор и другите, които дебнат пред вратата на американското посолство, вече са усетили, че Холис отново ги е прецакал. Сигурно много са се ядосали, а от своя страна техните шефове са се ядосали на тях. Всички бяха ядосани. Освен Фишър. Фишър бе мъртъв.

— Сигурно усещаш, че не съм така жизнена и весела, както на обяд — каза тя.

— Ами да узнаеш за смъртта на някого, пък бил той и непознат, е доста разстройващо.

— Да, пък и…

— Малко си напрегната.

— Освен това…

— … си открила, че не съм толкова интересен, колкото си помисли в началото.

— Напротив. Може ли да ти призная нещо? Страхувам се от цялата тая бъркотия. Седях си снощи в кабинета, преди да позвъни Грег Фишър, и си мислех, че нашите две страни тъкмо отново се сближават. Гласност и всичко останало. Нали разбираш?

— Да.

— Казах си: „Моля те, Господи, не позволявай да се повтаря Афганистан, нека да няма повече отвличания на самолети, никакви Ник Даниловци.“

— Това е като молитва да няма повече смърт и данъци.

— Но защо винаги трябва все нещо да има? Тая работа отново ще провали всичко, нали? Отново ще се отзоват дипломатите и от двете страни, отново ще се преустанови културният и научният обмен и ще хукнем пак да се надпреварваме по оня проклет път към ракетните площадки. Нали?

— Това не ме засяга — отговори Холис.

— Но това засяга всички ни, Сам. Нали живееш на тази планета.

— Понякога. Някога се издигах на 1800 метра над нея, поглеждах надолу и си казвах: „Ония хора там долу са абсолютни идиоти.“ После поглеждах нагоре към небето и питах: „Какво си си наумил, Господи?“ После пусках бомбите. Спасявах се от ракетите и „МИГ“-овете и се прибирах у дома да си пийна биричка. Не изпадах нито в цинизъм, нито в угризения. Просто се съсредоточавах върху незначителния проблем да си пусна бомбите и да си изпия бирата. Точно така е и сега.

— Но си разговарял с Бога. Питал си го за неговите планове.

— Той никога не ми отговаряше. — Холис продължи: — Все пак, за твое сведение, светът все още върви към разведряване. Всички мислят за мир. Всичко ще се промени, без да забележим.

Тя извади пакет „Кент“ от чантата си.

— Имаш ли нещо против?

— Не.

— Искаш ли?

— Не. Свали малко прозореца.

Тя смъкна стъклото и запали цигара.

Холис се отклони от магистралата по селски път и продължи с голяма скорост. Жигулито подскачаше по него и настрани хвърчаха камъчета.

— Защо отби от магистралата? — попита тя.

С карта в ръка Холис сви рязко наляво по друг път, после — надясно.

— За щастие преди няколко години британец направил карта на малките странични пътища отстрани на магистралата около Москва — каза той. — Този маршрут минава встрани от Можайск. На картата няма имена, само знаци. Трябва да търсиш умряла крава.

Тя се усмихна въпреки растящото си безпокойство.

— Нарушаваш пътния лист.

— Все още нищо не си видяла.

— Предполагам, че отиваме в Бородино.

— Точно така. — Холис продължаваше да кара по изровените селски пътища. Всеки път, когато се разминаваха с някой случаен камион или трактор, той махваше с ръка. — Тоя проклет съединител така заяжда, но колата добре се справя. Жигулитата са всъщност фиати. Затова вървят добре по черните пътища.

Пресякоха беларуската железопътна линия и малко след това Холис забеляза електрическите стълбове отстрани на стария път от Минск за Москва. В далечината се виждаше Можайск.

— Е, почти стигнахме. Чудя се дали Борис и Игор не крачат нагоре-надолу по главната улица в очакване да се появим.

— Кои са Борис и Игор?

— Очите и ушите на КГБ около нашето посолство.

— О-о!

Холис прекоси главното шосе и продължи по черните пътища. След 15 минути стигнаха до пътя с тополите за Бородино и свиха по него. Солис видя отпред каменните колони и издигащите се врати, които водеха към някогашните бойни полета. Те бяха затворени, а когато се приближиха, забелязаха, че са заключени и с катинар.

— Мисля, че по това време на годината исторически обекти от тоя род се затварят рано — каза Лиза.

— На това разчитах. — Холис отби колата между две тополи и я вкара в канавката. Караше по нея, а после отново излезе на пътя и се насочи към музея. — Никога ли не си идвала тук?

— Нали ти казах, че изобщо не съм излизала от Москва… освен на почивка в нашата финска дача.

Холис кимна. Финската дача, наречена така заради архитектурата и сауните, бе сграда, построена съвсем наскоро на река Клязма, на един час път с кола северно от Москва. Тя бе предназначена за служителите на американското посолство. Наблизо до нея се намираше и дачата на посланика, в която почиваха и по-високопоставени лица, близки до ранга му. Една покана да прекараш уикенда във вилата на посланика бе едва ли не наказание. Но финската дача бързо спечели добра репутация, а семейни там не ходеха. Една нощ през прозореца на спалнята си в дачата на посланика Холис се бе заслушал във веселите гласове на мъжете и жените и в плясъка на водата в топлите басейни, долитащи откъм финската дача сред гората. Катрин, която тогава бе с него, бе казала: „Защо на тях им се разрешава да се забавляват толкова свободно, а ние тук трябва да пием шери с някакви нищожества, които си придават важности?“ Само след месец тя замина „на пазар“ в Лондон.