Школа за магии (Книга първа)

Холис излезе на улица „Ординка“. Опитваше се да измисли такъв маршрут с метрото, който да го отведе обратно в посолството жив.

6.

Сам Холис слезе на станция „Смоленская“ и тръгна по крайбрежната улица, която правеше голям завой покрай Москва река при Калининския мост. Отвъд реката се издигаше внушителният хотел „Украйна“. Тъмна лодка се бе запътила към пристана при улица „Шевченко“. Холис помисли, че есента в Москва съвсем не е красива — наоколо беше влажно и сиво. Но когато паднеше първият сняг, Москва се превръщаше в блестящ бял град, в който шумовете бяха приглушени, а завоите някак омекотени. Слънцето се показваше по-често, а нощем небето се обсипваше с множество звезди, които хвърляха синкави сенки върху заснежения пейзаж долу на земята. Появяваха се хубави кожени палта и жените изглеждаха значително по-добре. Деца влачеха шейните си, а други се пързаляха в парковете със зимни кънки. Като покривало от сибирска белка снегът загръщаше грубите очертания на града.

Холис тръгна нагоре по стръмната улица, отклоняваща се от крайбрежния път. В началото на века кварталът, в който се намираше новото американско посолство, се е наричал Пресня. Тогава той бил мръсно индустриално предградие и благодатна почва за марксистко-ленинската идеология. По време на революцията през 1905 година тукашните работници се сражавали с царската армия и цялата площ наоколо била подложена на усилен артилерийски обстрел, а после — когато революцията била потушена, живеещите в квартала били подложени на жестоки репресии. Сега кварталът се наричаше Красная Пресня. Струваше му се, че имената на половината улици, площади и квартали в Москва започваха с думата „червен“, в резултат на което тя почти бе изгубила смисъла си и в разговорите помежду си московчани често я изпускаха. Повечето сгради в Пресня бяха построени наново, но Холис все още усещаше отминалата трагедия на квартала. Русия е много тъжна страна.

Холис вдигна глава и видя покрива на високата тухлена сграда на посолството. По заповед на посланика всички прозорци светеха. След няколко минути пред него се показаха червените тухлени стени и резиденцията, издигаща се над тях. Улиците бяха безлюдни и ниско по земята се стелеше покривало от гъста мъгла.

Вече се виждаха светлините при главния вход на посолството. То изцяло е нещо като умален Кремъл, помисли Холис. Навярно използваните червени тухли — нещо рядко за Москва, трябваше да навежда руснаците на мисълта за червените тухлени стени на кремълските кули. Това от своя страна пък целеше да ги накара да свържат американското посолство с идеята за сила, мощ, а може би дори с Бога и олтара. Холис смяташе, че изяществото на Медисън Авеню навярно е непонятно за средния съветски гражданин.

На 100 метра от входната врата Холис виждаше будката на съветските милиционери, въпреки че все още не можеше да съзре американската охрана зад вратите. Над стената стърчеше осветеният пилон с американското знаме, полюшвано от лек ветрец.

Той чу, че го застига някаква кола, и по бавните обороти на мотора разбра, че е чайка. Колата се движеше съвсем бавно точно зад него. Шофьорът пришпори мотора и присветна с фаровете. Холис не се обърна.

Колата мина пред него и спря. Холис видя, че наистина бе чайка — черна лимузина с четири врати, любимка на Комитета за държавна сигурност. Вътре имаше трима мъже. Шофьорът остана зад волана, а другите двама излязоха. Бяха облечени с кожени палта и черни панталони и носеха черни кожени ръкавици и шапки с малки периферии. На това Холис му викаше „вечерно облекло“. Той разпозна в тях двамата мъже, които непрекъснато слухтяха около посолството и го бяха проследили един следобед. Ниския и тумбест той бе кръстил Борис, а другия — по-високия и по-добре сложения — Игор.

Холис тръгна към тях с ръце в джобовете. Дясната му ръка бе стиснала здраво ножа през една цепка в якето.

Борис и Игор огледаха Холис от главата до петите.

— Дай ни портфейла и часовника си, иначе ще те направим на пихтия — каза Борис на английски.

— Толкова зле ли плащат в комитета? — отговори Холис.

— Копеле такова, за какво се мислиш? Дай си портфейла! — процеди Борис през зъби.

— Еб вас! — изруга Холис.

Той се обърна и тръгна към посолството. Чу зад себе си стъпките на двамата руснаци. Те се доближиха съвсем.

— За какво си се разбързал? Искаме да си поговорим — каза Игор.

Холис продължи да върви. Хрумна му, че хората на КГБ нямаха никакъв проблем да се превъплътят в ролята на крадци. Вече бе стигнал до стената на посолството и вратата бе само на петдесетина метра от него. Неочаквано върху гърба му се стовари силен удар. Той залитна напред и се строполи по ръце на тротоара. Рязко се претърколи встрани и едва успя да избегне един ритник, после се пльосна в канавката. Игор и Борис се хилеха над него. Игор се обърна към Холис на вулгарен руски:

— Продължавай да пиеш така и съвсем скоро някои педерасти ще те начукат, докато си пиян като дръвник, а на другия ден ще имаш махмурлук в задника вместо в главата.

И двамата мъже се изхилиха.

Холис искаше да извади ножа, но знаеше, че само това чакат. Остана да лежи там, където беше. Борис погледна към входа на посолството, после се взря в Холис.

— Следващия път ще ти цъфна черепа. — Той плю върху Холис, после потупа Игор по гърба и каза: — Дадохме добър урок на това лайно. Да тръгваме.

Обърнаха се и тръгнаха към чайката.

Холис се изправи и изтръска водата и калта от якето и панталона. Забеляза, че дланите му кървят. Чувстваше, че едната му скула бе силно ожулена, а в гърба си усещаше остра болка. Двамата руснаци се качиха в колата и Холис ги чу да се хилят с шофьора, после потеглиха с бясна скорост в обратна посока.

Холис продължи към посолството. Когато се доближи до входа, един млад милиционер, който очевидно бе видял инцидента, излезе от будката и го спря с вдигната длан.

— Паспорт!

— Знаеш добре кой съм — отвърна троснато Холис.

— Паспорт!

— Махай се от пътя ми, глупак такъв.

Милиционерът се изпъна като струна, като чу ругатнята.

— Стой!

Другият милиционер също излезе от будката.

— Какво има?

Дежурен от охраната на посолството се показа на вратата и извика:

— Какво става тука?

Холис видя, че патрулът е въоръжен, което означаваше, че няма право да прекрачва прага навън.

— Отворете вратата! — изкрещя той.

Патрулът отвори вратата. Холис профуча покрай милиционерите и влезе в границите на посолството. Охраната го позна и поздрави, а дежурният сержант попита:

— Добре ли сте, полковник?

— Да, добре съм.

Холис бавно премина двора. В далечината отекнаха камбаните на „Иван Грозни“ и отброиха полунощ. До него смътно долитаха сърдитите гласове на двамата американски патрули и съветските милиционери, които си разменяха любезности. Той влезе в сградата и отиде право в офиса на дежурния.

— О, полковник Холис. Вече бяхме започнали да се притесняваме. Ние… — изправи се Лиза Роудс, като го видя.

— Някакви новини от Бил Бренън?

— Той е тук. В лазарета е. Не зная подробности. Какво се е случило с лицето ви?

— Спънах се и паднах. Сет Алеви върна ли се вече?

— Да. Чака ви в обезопасената стая на шестия етаж.

Холис тръгна към вратата.

— Може ли да дойда и аз?

Той я погледна.

— Сет Алеви каза, че може, ако вие нямате нищо против.

— Така ли? Елате тогава.

По пътя за асансьора и двамата мълчаха. Качиха се заедно.

— Ръцете ви са в кръв.

— Зная.

Тя сви рамене.

— Бил Бренън приятел ли ви е?

— Не. Защо?

— Това бе първото нещо, за което попитахте.

— Отговарях за него.

— Това ми харесва.

Той я погледна. Асансьорът спря на шестия етаж и те тръгнаха по коридора към една по-вътрешна стая. Холис натисна някакъв звънец. Вратата се отвори и се показа Сет Алеви.

— Влезте, моля — той им посочи кръгла дъбова маса, около която имаше десетина стола с хромирани рамки и кожени седалки.