Школа за магии (Книга първа)

— Трябва ли ти това?

— Не. Дръж го у себе си или пък го метни някъде. Както решиш. — Бренън зави към източния вход на хотела.

— Готов ли си?

Холис забеляза, че на малкия паркинг няма никакъв понтиак и тази подробност го обезпокои.

— Готов съм. Добра работа свърши. — Бренън намали пред входа.

— Късмет! — Той пукна един голям балон.

— И на тебе.

Холис скочи в движение и тръшна вратата, а Бренън набра скорост по алеята към изхода. Холис се пъхна в преддверието на хотел „Русия“ и портиерът го спря.

— Пропуск.

— Комитет — отговори Холис, профучавайки край него.

Мъжът буквално подскочи и понечи да отвори вътрешната врата към фоайето, но Холис вече бе влязъл. Отиде право при асансьора и натисна копчето за последния етаж. Комитет. Комитет за държавна сигурност — КГБ. Магическа дума. Ключ за всяка врата. Фактът, че той бе пристигнал с американска кола и бе облечен с американски дрехи, нямаше никакво значение за портиера. Никой друг не би се осмелил да произнесе тази дума.

Асансьорът пристигна. Холис се качи с него на десетия етаж, слезе и се затича към западния край.

Хотел „Русия“ бе един объркан лабиринт от четири отделни крила с повече от три хиляди стаи, които бяха свързани така, че да образуват квадрат около един вътрешен двор. Източното крило бе хотелът на Интурист, западното крило бе само за граждани на Съветския съюз и гости от Източния блок, а в северното и южното крило имаше апартаменти за привилегировани комунисти. Крилата бяха свързани помежду си на няколко етажа, но не и на приземния. Холис знаеше, че трябва да имаш основателна причина, за да минеш от едно крило в друго. Източното си бе източно, западното — западно и повечето туристи от Запад дори не знаеха за съществуването на други гости в хотела. Но тук, на покрива, Изтокът и Западът почти се срещаха в тая построена в полувизантийски стил смахната сграда. Холис стигна до входа на ресторанта и бара, където седеше една от ония вездесъщи навъсени тьотки, охраняващи като че ли всяка врата в Москва. Тя го огледа.

— За бара — каза Холис.

Тя кимна рязко и му посочи вратата. Холис влезе в едно голямо фоайе. Отляво се виждаше черна затворена врата с надпис на английски „БАР“. Пред него имаше две отворени врати, зад които се виждаше претъпканият ресторант. По врявата, наздравиците, смеха и облеклото Холис позна, че повечето от хората бяха руснаци. Надникна вътре. Оркестърът свиреше американска джазова музика и дансингът бе така препълнен, че на танцуващите им бе трудно дори да стоят там. Сватбарска компания бе насядала около голяма кръгла маса и булката — красиво момиче в бяло, бе единственият човек на масата, който все още се държеше изправен. През главата на Холис светкавично премина мисълта, че тя има задни мисли. Холис огледа залата и с облекчение установи, че Фишър не е тук. Един мъж се приближи към него, като въртеше глава.

— Бар — посочи той зад гърба му.

— Спасибо.

Холис мина през черната врата и влезе в бара, където за валута човек можеше да си купи западен твърд алкохол и маркови коктейли. Това бе нощно заведение на капиталистическия упадък, извисяващо се точно над Червения площад.

Холис огледа тъмната зала. Барът бе пълен, но за разлика от руския ресторант пиянското бръщолевене бе по-приглушено и не толкова цинично. Клиентелата се състоеше най-вече от западноевропейци и почти всички бяха гости на хотела. „Русия“ не привличаше много американци и той се чудеше как е попаднал Фишър тук. Сред европейците винаги имаше и по няколко съветски представители на висшите кръгове с достъп до западняците и техните пари. Във всеки бар в Москва, работещ с твърда валута, винаги се намираше и по едно „ухо“ на КГБ, което бе в състояние да подслушва на десет езика.

Холис обиколи залата, но не видя никой, който би могъл да бъде Грегъри Фишър. Това, реши той, никак не с хубаво.

Имаше и бар на самообслужване, където посетителите трябваше сами да си взимат питиетата. Холис си проправи път сред тълпата и се обърна към бармана на перфектен руски:

— Търся приятеля си. Американец. Млад човек със сини дънки и късо черно яке.

Барманът го стрелна с поглед, но не спря да приготвя напитки.

— Американец ли казвате? Не, не съм виждал такъв човек.

Холис излезе от бара и забърза към асансьорите в източното крило. Слезе на седмия етаж. Дежурната го изгледа с любопитство.

— Гость?

— Не. Посетител. — Той се наведе над бюрото и погледна блондинката право в очите: — Фишър.

Тя отклони погледа си.

— Грегъри Фишър. Американец.

Дежурната премести едно шишенце с гланц за устни от едната ръка в другата, после поклати отрицателно глава.

Холис погледна таблото с ключовете зад нея и видя, че ключът за стая седемстотин четирийсет и пет липсва. Отдалечи се, а тя извика след него:

— Не може да отивате натам.

Холис не й обърна внимание. Намери стая седемстотин четирийсет и пет и почука. Отговор не последва. Почука отново, този път — по-силно.

— Кой чука? — обади се глас зад вратата.

— От посолството съм.

— От посолството?

Холис чу превъртане на ключ и вратата се отвори. Шкембест мъж на средна възраст, сънен, по халат, надникна иззад нея.

— Всичко наред ли е?

Холис го погледна, след това огледа и стаята.

— Търся господин Фишър.

Мъжът си въздъхна с облекчение.

— О, помислих, че у дома се е случило нещо. Нещо с жена ми. Казвам се Шилър. Всичко е наред, така ли?

— Да — Холис го гледаше вторачено.

— Чух ви да казвате „посолство“ и нали знаете…

— Току-що ми се обади господин Фишър и ми каза, че е в стая седемстотин четирийсет и пет.

Безпокойството на Шилър се смени с леко раздразнение.

— Е, и? Не е тук, приятелче. Не го познавам. Проверете в четиристотин петдесет и седем. В тая скапана страна всичко е възможно.

И това е, помисли Холис, самата истина. Но все пак предположи:

— Навярно са ви настанили в една стая. Тук го правят понякога.

— Така ли? Господи, що за място е това?

— Дали в гардероба ви няма и нечий чужд багаж?

— По дяволите, не. А, да не би да е с онази група от „Америкън Експрес“? Видяхте ли дребната екскурзоводка от Интурист, която е с тях? За Бога, човек може да я схруска. Навярно вашият приятел сега бистри политиката с нея — той се ухили. — Е, ще се видим в Болшой. — Мъжът затвори вратата.

Холис постоя за малко пред стаята, после отново тръгна към асансьорите. Дежурната бе изчезнала. Холис мина зад бюрото й и отвори чекмеджето с пропуските. Прегледа ги набързо, но не намери такъв с номер седемстотин четирийсет и пет. Как е получил Шилър ключа за стая седемстотин четирийсет и пет, без да си остави пропуска?

Холис слезе с асансьора долу във фоайето, но там нямаше пукната душа. Отиде при регистратурата и натисна звънеца. На вратата зад бюрото се появи регистраторката.

— В коя стая е Грегъри Фишър? — попита Холис на руски.

Момичето поклати глава.

— Няма такъв тук.

— Кой е в стая седемстотин четирийсет и пет?

— Не мога да ви кажа.

— Тук има ли представител на Интурист?

— Не. Утре сутринта в осем. Лека нощ — тя се обърна и изчезна в офиса. Той погледна към изхода и видя, че там стоеше друг портиер. „Наляво и надясно изчезват хора буквално пред очите ми. Странна страна!“

Холис ожесточено мислеше. Хрумнаха му няколко възможности, включително и тази, че всичко това бе провокация на КГБ, примамка да го въвлекат в някаква компрометираща ситуация. Но ако искаха да го пъхнат в капана, имаше много по-прости начини — в избрана от тях утрин, докато тича по крайбрежната „Шевченко“, можеха да го прегазят, ако желаеха смъртта му.

Холис мислеше за гласа на Фишър, за думите му, за неподправения страх в интонацията му. Фишър е реалност. Но той трябваше да докаже, че Фишър е пристигнал до този хотел жив и е попаднал в лапите на КГБ. Ако успееше да го направи, тогава и казаното от Фишър за майор Джак Додсън най-вероятно щеше да се окаже истина.