Длга целувка за сбогом

Не съм от отдела „скъпа редакция“, но все пак се опитах.

— Роджър, според мен Мелани Кориган е родена не за да дарява, а да прибира, каквото й падне. Тъй че, стой по-надалеч от адския й казан.

— Да, в нея има нещо опасно — кимна той. — Кой знае, може то да е част от магията…

Не довърши и се унесе в някакви тайни мисли.

— Е, добре. Значи това е всичко, нали? Играехте си на чичо доктор, а старчето гледаше, снимаше и от време на време идваше да ви прави компания.

— Това е. — Той помълча, загледа се настрани и добави: — Има и още нещо.

— Винаги е така.

— Тя ме помоли да убия мъжа й — каза Роджър.

7

Шльокаво

Очакване. Съдебният процес е също като да снимаш филм или да водиш война — повече чакане, отколкото действие. Най-напред, в осем и половина съдията приема молби и предложения. Двайсет различни дела, четиридесет адвокати, претъпкана приемна, опашка — в коридора, всички се трупат като гладни кокошки.

Хората чакат, безброй минути се влачат едва-едва. В кабинета съдията разговаря по телефона. С кого? На коне ли залага, любовна среща ли уговаря или си урежда предизборната кампания? Кой знае… После някой чиновник закъснява с вещественото доказателство, разболява се дете на съдебен заседател или пък вещото лице — най-често лекар, има спешен случай.

Така беше и сутринта преди Роджър Солсбъри да даде показания. Раздразнението ми нарастваше с всяка секунда. Зяпах мръсните керамични плочки по стените. На нивото на раменете личаха безброй следи от нокти и химикалки. Тежките ъгловати пейки из коридора подлагаха на изпитание задниците и интереса на неколцината любопитни безделници, дошли тук най-вече заради климатичната инсталация. Таванът в съдебната зала беше висок девет метра. Заедно с потъмнелите скамейки и съдийския подиум той придаваше на помещението църковен вид. Но къде ли се бавеше Негово светейшество?

Точно в този момент лъскавото теме на съдията Ленард изникна от вратата зад подиума, която водеше право към кабинета му. Той се навъси и пак изчезна. Отворих куфарчето си и открих бележка от Синди:

Спортна журналистка бръмчи като пчела,

но от мен домашен номер не видя.

Може би иска да ти покаже меда.

Явно ме беше търсила Сюзън Кориган. Може би да ми напомни за пореден път, колко съм тъп. Минаха още няколко минути и най-сетне всички играчи се събраха в залата — съдията, секретарката, заседателите, адвокатите и свидетелите. В пълна готовност. Понякога точно в този момент спират тока или по телефона се обаждат за бомба, но днес благополучно започнахме работа.

Както се бях надявал, Роджър Солсбъри изглеждаше много добре. Предупредих го да не прекалява с облеклото и той бе избрал тъкмо каквото трябва — сив панталон, синьо спортно сако и вратовръзка. По моя идея носеше на колана си пейджър, за да напомни на заседателите, че често работи по спешност и всеки момент могат да го викнат при някой окървавен пациент. Прошарената му коса беше грижливо сресана, лицето — самоуверено, но не и нахално. Изглеждаше като опитен, добросърдечен хирург, който оперира с изключително внимание. Говореше тихо, отмерено, без онази типична снизходителност на мнозина лекари пред съда.

Разпитах го за цялата предистория на случая. Посещенията на Филип Кориган, операцията на коляното, после оплакванията от болки в гърба и крака. Болките възниквали дори при кашлица. Обичайните тестове — рефлекс на глезена, рефлекс на коляното, повдигане на краката. Солсбъри установил намалена чувствителност, миелограмата потвърдила това. И накрая диагнозата: остра дискова херния между третия и четвъртия лумбален прешлен.

— Имаше ли нещо необичайно в операцията? — попитах аз.

— Не, беше съвсем стандартна — каза Солсбъри.

Това ми хареса. Какъв човек само — реже жива плът, отстранява болните тъкани, после зашива всичко. И за него това е стандарт. Нищо чудно, че изпитваме страхопочитание към лекарите.

— Започнах разреза от първия лумбален прешлен, малко над кръста — продължи той. — Всичко беше нормално.

Слязох надолу през подкожната и мастната тъкан. Прерязаните кръвоносни съдове биваха клампирани и обгаряни. Открих пространството между третия и четвъртия лумбален прешлен. Без проблеми отстраних лигаментум флавум, а също така горната част на четвъртия и долната част на третия прешлен.

Разпитах го стъпка по стъпка, за да усетят заседателите, че този лекар си знае работата. Бил е там, по дяволите. Не Дан Сефало. Не Уоткинс. Солсбъри е бил там. Сега Солсбъри беше учител и заседателите слушаха като ученици всяка негова дума. Може би не всички успяваха да си представят движението на скалпела, но това нямаше значение. Роджър Солсбъри си разбираше от занаята, знаеше безкрайно повече от съдебните заседатели — шеф на туристическа агенция, две домакини, студентка и двама пенсионирани бизнесмени. Исках да им внуша една съвсем простичка мисъл: _Кои сме ние, та да съдим този човек?_

— Отстраних дисковата материя, нуклеус пулпозус. — Роджър Солсбъри посочи схемата, която бяхме увеличили до размерите на филмов плакат. — При дискова херния тя е като пастата за зъби. Изстиска ли се веднъж, няма връщане.

Отлично сравнение. И как да не е отлично, като го тренирахме от месеци.

— Какво направихте след това? — запитах аз.

— Отстраних с форцепса остатъчния дисков материал. — Имаше ли нещо необичайно до този момент?

— Нито дотогава, нито по-късно — спокойно изрече той.

— Операцията мина без произшествия. 1 — Какви бяха жизнените показатели на пациента? — Всичко в нормата. Кръвно налягане, пулс и дишане.

По-късно щяхме да потвърдим това и с писмените показания на анестезиолога.

— Изслушахте ли изявленията на доктор Уоткинс относно форцепса?

— Изслушах ги.

— Случи ли се нещо необичайно с форцепса?

— Не, не е напускал пространството между прешлените и в никакъв случай не е доближавал аортата. Пациентът понесе операцията нормално във всяко едно отношение.

— Кога видяхте Филип Кориган за последен път?

— Посетих го в интензивното отделение и по-късно в личната му болнична стая.

— Какво бе състоянието му?

— Нормално. Никакви признаци за подуване на корема, нормално кръвно налягане, хемоглобин и хематокрит. Никакви симптоми на кръвоизлив или аневризъм.

Задържах го още няколко минути, за да разкаже колко бил изненадан на следващата сутрин, когато узнал, че аортата на Кориган се е спукала през нощта. В гласа му звучеше съвсем искрено съжаление за смъртта на пациента. Аз кимнах сериозно и също тъй искрено — за да постигна подобна искреност ми трябваха три години в правния факултет, десетина години практика и няколко филма с Джими Стюарт. После седнах и на моето място застана Дан Сефало.

Предстоеше му трудна задача. Беше разпитал целия персонал на ортопедията и всички единодушно потвърждаваха отличното състояние на Кориган след операцията. Аневризмът не бе станал в хирургичното отделение. Сега Сефало трябваше да убеди заседателите, че Солсбъри е закачил предната част на аортата, предизвиквайки по този начин разкъсването й десет часа по-късно. Излишно бе да пита Солсбъри дали има такова нещо. Щеше да чуе категорично „не“. Значи трябваше пак да повика Уоткинс за контрасвидетелство. Но за това имаше време. Сега заседателите гледаха Сефало и се чудеха как ще отвърне на удара.

Днес той изглеждаше още по-зле от обикновено. Всички редовни посетители на съда знаеха, че облеклото му е чиста измама, породена от едно старо дело. Преди много години, нейде из пущинаците на област Окичоби, той се явил с копринен костюм да защитава някакъв мъж, обвинен в кражба на плодове от портокалова плантация — по ония места това се смята за злодеяние, като конекрадството в Дивия запад. Прокурорът бил местен човек и в заключителната си реч попитал съдебните заседатели на кого ще повярват — на него или на тоя наперен адвокат с лъскавия костюм. Естествено, повярвали на своя човек.