Американски психар
Американски психар читать книгу онлайн
„Американски психар“ ни представя две години от живота на двайсет и шест годишния банкер Патрик Бейтмън – високообразован и напълно бездуховен млад човек, ненадминат специалист по модно облекло, редовен посетител на нюйоркските шикозни заведения, любител на изисканите питиета, наркотиците и порнофилмите, фин познавач на попмузиката, прототип на съвременния антигерой, самопровъзгласил се за сериен убиец и антропофаг. След поредната вечер, прекарана в иначе блестящо написани безсмислени ресторантски разговори, Бейтмън се забавлява, като изнасилва млади жени и убива когото свари, след което изяжда част от жертвите си сготвени или натюр. Романът често е схващан като сатира на юпи-културата и това би било възможно тълкуване, ако еротичните сцени и сцените на насилие не бяха повече от нормалното за подобен вид критическа литература и ако описанията им не се отличаваха с гротесков натурализъм, който препраща по-скоро към любимите на Бейтмън порнокасети и към филмите на Тарантино, отколкото към романите на Томас Харис. Впрочем никой от обкръжението на Бейтман не подозира за „страничната му дейност“, а адвокатът му, пред когото той, така да се каже, се изповядва, отказва да му повярва. Читателят също се пита кое е истина и кое плод на отегченото въображение на свръхзадоволения американски финансист. Но както и да си отговори, ще му остане удоволствието от майсторското перо на Елис, от искрящите от хумор диалози и, разбира се, от напрегнатото очакване на развръзката.
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
– Ето ти четвърт долар. Иди да си купиш дъвка, гаден мръсен черньо.
Обръщам се към лаещия пес, изправям се и стъпквам здраво предните му крака, докато се готви да скочи върху мен с оголени зъби. Животното се изтърколва настрани и започва да вие от болка, счупените му лапи увисват неестествено, както е вдигнало крака. Не мога да се сдържа, започвам да се смея и известно време се въртя около тях за да се насладя на сцената. Тръгвам си, когато забелязвам, че приближава едно такси.
Малко по-късно, на две преки оттам, усещам някакъв подем, глад и прилив на енергия, сякаш току-що съм излязъл от спортната зала или съм шмръкнал първите прашинки кокаин, сякаш за първи път съм дръпнал от дима на хубава цигара или глътка шампанско "Кристал". Ужасно съм гладен и трябва да хапна нещо, но не ми се ще да се отбивам в "При Нел", въпреки че е съвсем наблизо. "Индокитай" пък ми се струва неподходящо място за празнуване. Затова решавам да ида там, където би отишъл Ал – в "Макдоналдс" на Юниън Скуеър. Заставам пред щанда и си поръчвам ванилов млечен шейк ("По-гъст го искам", предупреждавам момчето, то кимва мълчаливо и включва някаква машина), вземам чашата и сядам на една маса най-отпред, където предполагам, че би седнал и Ал. Сакото и ръкавите ми са изцапани със ситни пръски кръв. Две келнерки от "Кет Клуб" влизат след мен и сядат в сепаре срещу моето. Усмихват ми се съблазнително, но аз си пасувам и не им обръщам внимание. Ненормална старица, сбръчкана от годините, сяда близо край нас, кимва неопределено с глава и пали нова цигара от фаса на догарящата. Край витрината преминава полицейска кола, а след още два шейка приповдигнатото ми настроение пада. Чувствам се потиснат и уморен, вечерта се оказа не такава, каквато си мислех, и започвам да се псувам, че не отидох в салвадорското бистро с Рийд Томпсън и останалите.Двете келнерки не си тръгват и все още ме заглеждат. Хвърлям едно око на часовника си. Мексиканецът зад щанда се е вторачил в мен, пуши цигара и разглежда петънцата по палтото ми от "Сопрани". Имам чувството,
че ей сега ще каже нещо за тях, но влиза клиент (един от негрите, които преди малко ми предлагаха бял прашец) и застава пред него за поръчка. Мексиканецът трябва да се залавя за работа, смачква цигарата в пепелник, и толкоз.
"Дженезис"
Запален почитател съм на "Дженезис", откакто през осемдесета година чух албума им Duke. Преди това наистина не разбирах музиката им, въпреки че от техния последен албум за седемдесетте – концептуалния And then there were three[13] (намек за напускането на Питър Гейбриъл, който започна неубедителна соло кариера), страшно ми допадна прекрасното парче Follow you, follow те. Иначе всичките им албуми преди Duke ми се струваха прекалено интелектуални и артистични. Именно в Duke, записана за "Атлантик", присъствието на Фил Колинс е по-осезателно и музиката им е по-модерна, ударните инструменти излизат на по-преден план, текстовете на песните са по-конкретни и не толкова мистични (може би защото вече го няма Питър Гейбриъл), а от сложни, противоречиви търсения на нещо изгубено, парчетата им се превръщат в зашеметяващи първокласни поп хитове, каквито харесвам. Самите песни са организирани повече около барабаните на Колинс вместо около баса на Майк Ръдърфорд или клавирната виртуозност на Тони Бенкс. Класически пример за това е Misunderstanding, която не само бе първият голям хит на групата през осемдесетте години, но и очерта стила ѝ за следващите албуми. Другата изпъкваща песен в Duke е Turn it on again, в която се разказва за отрицателното въздействие на телевизията. От друга страна, парчето Heathaze е просто неразбираемо за мен, докато Pleasе don't ask е трогателна балада за разведена жена, която възстановява родителските права над детето си. Едва ли друга рокгрупа е успяла да изрази така дълбоко неприятните емоции около един развод. Duke travels и Duke's end би трябвало да ми говорят нещо, но тъй като текстовете им не са отпечатани на обложката, не се разбира за какво пее Колинс в тях, макар че във второто парче Тони Бенкс свири разкошно на пианото. Единствената слаба песен в албума е Alone tonight, която много напомня едно по-късно суперпарче на групата, Invisible touch, и е всъщност единственият случай, когато Колинс плагиатства от самия себе си.
Abacab бе издадена от "Атлантик" почти веднага след Duke през осемдесет и първа и в нея се чувства благотворното влияние на новия продуцент – Хю Паджам, който налага на групата по-модерно звучене, и въпреки че песните изглеждат недоизпипани, в тях има страхотни попадения, например импровизациите в средата на едноименното парче и духовата секция на групата, наречена "Ърт, Уинд енд Файър" в No reply at all. Текстовете отново разкриват мрачните чувства на хора, които са в конфликт с околния свят или са изгубили връзка с него, но звученето и продукцията са блестящи и живи, независимо от заглавията: No reply at all, Keep it dark, Who dunnit? , Like it or not . Басът на Майк Ръдърфорд се губи някак при смесването, но иначе парчетата са доста стегнати, движени от невероятния ритъм на Колинс. Дори и в най-тъжното парче – Dodo, посветено на изтребването на животни, си личи, че музиката в тази плоча е написана в приповдигнат тон и с леко сърце.
Любимата ми песен е Man on the corner, която е и единствената изцяло на Колинс. Трогателна балада с прекраснана мелодия на синтезатора и разбиващ барабанен ритъм за фон. Музиката много напомня тази в самостоятелните албуми на Фил, но тъй като темата за самотата, параноята и алиенацията е добре позната на "Дженезис", тя събужда в групата обнадеждаващ хуманизъм. Man on the corner изгражда дълбока връзка със самотната фигура на просяк или на бездомен скитник, който просто се шляе насам-натам. Who dunnit съчетава много добре темата за объркания живот с живия фънки-ритъм и това, което прави песента особено вълнуваща, е фактът, че разказвачът в нея всъщност не открива нищо.
Хю Паджам продуцира след това един албум, наречен просто "Дженезис" (записан за "Атлантик" в осемдесет и трета), и въпреки че не е лош, много неща в него ми се струват прекалено производни от други, за да ми допаднат. That's all звучи също като Misunderstanding, Taking it all too hard ми напомня много на Throwing it all away. В него има по-малко джаз и повече рокендрол от осемдесетте години. Паджам е свършил отлична работа като продуцент, но музикалният материал е по-слаб и звучи малко изкуствено. Първата песен е автобиографичната Маma, едновременно странна и затрогваща, макар че не мога да разбера дали изпълнителят пее за действителната си майка или за жена, която обича да нарича "мама". That's all е жалба на един влюбен, чиито чувства са били пренебрегнити и отхвърлени; въпреки отчаянието в текста мелодията е жива, завладяваща и прави песента по-малко потискаща, отколкото би трябвало да бъде. That's all е най-доброто парче от албума, ала вокалът на Фил е най-силен в House by the sea, чийто текст за съжаление е съчинен в стил "поток на съзнанието", така че нищо не се разбира. Може би става дума за израстването и узряването на човека, но не е сигурно. За мен по-интересна е втората, инструменталната част на парчето, където Майк Ръдърфорд показни виртуозно владеене на китарата, а Тони Бенкс включва замечтано соло на синтезатор. Когато в края на песента Фил повтаря третия куплет, човек може да настръхне.
Illegal alien е политически най-оцветената песен, която групата е записвала някога, а на всичко отгоре и най-смешната. Темата би трябвало да е тъжна – историята на мексикански работник, който се опитва да прекоси границата със Съединените щати, но детайлите са много комични: бутилката текила, новите обувки (вероятни откраднати), и всичко звучи съвсем истинско. Фил пес нахакан, писклив псевдомексикански глас и прави песента още по-смешна. Juste a job to do е парчето с най-силен фънки-заряд в албума с жестоки забивания на бас от Бенкс, въпреки че в него се разправя за детектив, който преследва престъпник, на тази мелодия съвсем спокойно би подхождал и текст за ревнив любовник. Silver rainbow е най-лиричната песен в албума. Текстът е напрегнат, сложен, направо убиец. Парчето завършва с приповдигнат весел тон и думите It's gonna get better[14]. Въпреки че за някои текстът изглежда необработен, гласът на Фил е толкова уверен (личи си влиянието на Питър Гейбриъл, който впрочем никога не е записвал толкова изпипан и завладяващ албум), че те кара да повярваш в прекрасните възможности, които те очакват в бъдеще.