Самотата на простите числа

Матия се обърна и намери друга кърпа, същата. На същото място бяха избродирани буквите АДР.

Огледа се наоколо по-внимателно. В чашата, чийто ръб беше покрит с варовик, имаше само една четка за зъби, а отстрани едно кошче, пълно с нахвърляни безразборно неща: кремове, червен ластик, четка с останали по нея косми и две ножички за нокти. Върху поставката под огледалото беше подпряна самобръсначка, миниатюрни парченца тъмни косми все още стояха закачени в острието.

Беше време, когато, седнал на леглото заедно с Аличе, можеше да прекоси стаята й с поглед, да разпознае нещо на етажерката и да си каже: „Това съм й го купил аз.“ Подаръците бяха там, за да свидетелстват за един маршрут, както знаменцата, отбелязващи етапите на пътуване. Съответстваха на отмерения ритъм на Коледите и на рождените дни. Някои от тях още си спомняше: първия диск на „Каунтинг Кроус“, термометър на Галилей с неговите именити колби, плуващи в прозрачна течност, и книга за историята на математиката, която Аличе беше приела с пухтене, но накрая бе прочела. Тя ги пазеше грижливо, като ги поставяше на видно място, за да му е ясно, че са й винаги пред очите. Матия го знаеше. Знаеше всичко, но не успяваше да се помръдне от мястото, където беше. Все едно че, отзовавайки се на повика на Аличе, можеше да се окаже в капан, да се удави вътре и да се загуби завинаги. Бе останал равнодушен и мълчаливо бе чакал да стане твърде късно.

Сега около него нямаше и един предмет, който да разпознае. Погледна собственото си отражение в огледалото, разрошената си коса, малко изкривената яка на ризата си и тогава разбра — в тази баня, в тази къща, както в къщата на родителите му, на всички тези места нямаше вече нищо негово.

Постоя неподвижен, за да свикне с решението, което бе взел, докато не усети, че секундите са изтекли. Сгъна грижливо кърпата и с гърба на ръката си заличи капчиците, които бе оставил върху плота на умивалника.

Излезе от банята и тръгна по коридора. Спря се на прага на хола.

— Сега трябва да вървя — каза.

— Да — отговори Аличе, като че ли се беше приготвила да го изрече.

Възглавниците отново бяха на мястото си върху дивана и голям абажур осветяваше всичко от средата на тавана. Нямаше вече и следа от съзаклятничество. Чаят беше изстинал на масичката и в дъното на чашата се бе събрала тъмна подсладена утайка. Матия си помисли, че това е само къщата на друг човек.

Приближиха се заедно до вратата. Той докосна леко ръката на Аличе, докато минаваше.

— Писмото, което ми прати… — попита. — Имаше нещо, което искаше да ми кажеш.

Аличе се усмихна.

— Не беше нищо.

— Преди каза, че е важно.

— Не, не е.

— За мен ли се отнасяше?

Тя се поколеба за миг.

— Не — отговори. — Отнасяше се само за мен.

Матия кимна. Помисли за потенциал, който се е изчерпил, за невидимите линии на поле, които ги бяха свързвали през въздуха, а сега ги нямаше вече.

— Тогава довиждане — промълви Аличе.

Цялата светлина беше вътре, цялата тъмнина — вън. Матия й отвърна с жест на ръката. Преди да се прибере вътре, тя пак видя тъмния кръг, изрисуван върху дланта му като символ, мистериозен, незаличим и непоправимо затворен.

43.

Самолетът пътуваше през нощта и малкото будни хора, които го забелязаха от земята, не видяха нищо друго, освен купчина примигващи светлини като съзвездие, движещо се по черното и неподвижно небе. Никой от тях не вдигна ръка за поздрав, защото това са детинщини.

Матия се качи на първото от такситата, подредени срещу терминала, и даде адреса на шофьора. Когато минаваха покрай морето, слаба светлина се показваше на хоризонта.

— Stop here, please 14 — каза Матия.

— Here 15?

— Yes.

Плати сметката и слезе от колата, която бързо се отдалечи.

Премина десетина метра по ливадата и се приближи до пейка, която изглеждаше поставена там нарочно, за да може човек да гледа празното пространство пред себе си. Хвърли върху нея чантата си, но не седна.

Краят на слънцето се показваше вече над хоризонта. Матия се опита да си спомни геометричния термин за онази плоска фигура, ограничена от една дъга и един сегмент, но не успя. Слънцето сякаш се движеше по-бързо, отколкото през деня, можеше да се забележи скоростта му, все едно че нямаше търпение да излезе навън. Плъзгащите се по повърхността на водата лъчи бяха червени, оранжеви и жълти и Матия знаеше защо, но този факт не му говореше нищо и не го разсейваше.

Кривата на брега беше плоска и изметена от вятъра и той беше единственият, който я гледаше.

Най-сетне гигантската червена топка се откъсна от морето като нажежен мехур. За миг Матия си помисли за кръговите движения на звездите и планетите, за слънцето, което вечер пада зад гърба му, а сутрин се изкачва отново там отсреща. Всеки ден вътре и извън водата, все едно дали той е там да го гледа или не. Това не беше нищо друго, освен механика, запазване на енергията и на ъгловия момент, сили, които се уравновесяваха, центростремителен и центробежен натиск, нищо повече от траектория, която не можеше да бъде различна от това, което беше.

Постепенно тоналностите избледняха и светлосиньото на утринта започна да изплува от основата на другите цветове, обхващайки първо морето, после небето.

Матия духна на ръцете си, станали неуслужливи от солено-горчивия вятър. После ги скри в якето си. Усети нещо в десния джоб. Извади листче, сгънато на четири. Беше номерът на Надя. Прочете наум поредицата на числата и се усмихна.

Изчака да угасне и последното виолетово пламъче на хоризонта и сред леката мъгла, която вече се разпръсваше, се отправи пеш към дома си.

На родителите му зората щеше да им хареса. Дай Боже, един ден да може да ги доведе да я видят. После да се разходят заедно до пристанището, за да закусят със сандвичи със сьомга. Той ще им обясни как се случва това, как безкрайните дължини на вълната се сливат, за да образуват бялата светлина. Ще им говори за спектри на абсорбция и на емисия и те ще кимат, без да разбират.

Студеният утринен ветрец се промъкваше под якето му, но Матия не му обръщаше внимание. Въздухът миришеше на чисто. Малко по-нататък го чакаха душ, топла чаша чай и един ден като многото, а на него не му трябваше нищо друго.

44.

Същата тази сутрин, няколко часа по-късно Аличе вдигна щорите. Сухият шум на пластмасовите ленти, които се навиваха, беше ободряващ. Видя навън слънцето, вече високо.

Избра един диск измежду пъхнатите до стереото, без да се замисля много. Трябваше й само малко шум, който да прочисти въздуха. Завъртя копчето за звука до първата червена резка. Ако беше тук, Фабио щеше да побеснее. Засмя се, като си помисли за начина, по който щеше да произнесе името й, викайки, за да надвие музиката, и удължавайки прекалено много и то, с брадичка, издадена напред.

Издърпа чаршафите и ги струпа в един ъгъл. От шкафа взе чисти. Гледаше ги как се издуват от въздуха и после падат долу, като образуват леки вълни. Гласът на Деймиън Райе едва забележимо потрепна, преди да запее „Oh coz nothing is lost, it’s just frozen in frost“ 16.

Аличе се изкъпа спокойно. Остана дълго под душа с лице, обърнато към водната струя. После се облече и си сложи лек грим, почти невидим, върху бузите и клепачите.

Когато се приготви, дискът отдавна беше свършил, но тя дори не забеляза. Излезе от къщата и влезе в колата.

На една пряка от магазина смени посоката. Щеше да закъснее малко, но нямаше значение.

Кара до парка, където Матия й бе разказал всичко. Паркира на същото място и загаси мотора. Стори й се, че не се е променило нищо. Спомняше си всичко, с изключение на оградата от лъскаво дърво, която сега обикаляше ливадата.