Танго

Една голяма проектантска организация вече работеше по увеселителните влакчета и другите атракции и дори му бе изпратила примерни имена: "Лов на бизони", "Военно парти", "Лошо лекарство". Имената му харесваха, заедно с още две предложения, които консултантите бяха направили: "Лабиринтът на земята на мистериите: забавление за всички възрасти" и "Параклисът на пионерите", където щяха да се извършват бързи бракосъчетания, стига някои закони на щата да можеха да се окастрят оттук-оттам. Възможностите се простираха пред нега като самите плата, като в тях се включваха и разиграването на фалшиви индиански атаки и построяването на мотел за посетителите. Щеше да го нарече "Вигвамът". Отделните му секции щяха да бъдат излети от цимент под формата на индиански колиби. Щеше да направи подземен ресторант и да го нарече "Церемониален параклис". Логото на мотела щеше да бъде "Отседни в индианска колиба, вечеряй под земята".

Всичко се навързваше чудесно. Магазинче за сувенири, наречено "Скривалището на Джеронимо: бижута и мокасини за цялото семейство". Един от подчинените му му напомни, че Джеронимо е бил апах, не суикс и е действал на югозапад.

Дарджън го бе изгледал накриво – липсваше му търпение за подобни детайли – и му беше казал:

– Е, какво толкова, по дяволите! Тогава ще го кръстим по друг начин. Няма значение. Мислиш ли, че туристите имат някаква представа или пък че им пука?

Имаше и още нещо. Рей Дарджън бе открил, че търговията с индиански артефакти процъфтява, независимо дали са законно придобити, или не, и затова влезе във връзка с отделни музеи и частни колекционери, които проявяваха интерес към дискретно закупуване на находки от разкопките в терена на Дарджън. Артефактите плюс тематичният парк, плюс земята, която той и съдружниците му купуваха и която се намираше от двете страни на предполагаемия маршрут на магистралата, можеха в крайна сметка да превърнат Пътя на високопланинските плата в негова лична златна мина. Както винаги, щеше да подчини нещата на волята на своето сребролюбие. Именно такъв тип мислене бе превърнало тази държава в онова, което бе и продължаваше да бъде. Така виждаше нещата Рей Дарджън.

И тогава, ТОГАВА, точно когато изглеждаше, че в тази негова собственост се крие друг тип злато, се беше появил някакъв външен агитатор на име Карлайл Макмилън и с помощта на неколцина други се бе опълчил срещу строителството на магистралата. Първата работа на Дарджън бе да се види с Ралф Гейгъл, президент на местния колеж.

– Ралф, този твой учител по биология или какъвто е там – мисля, че се казваше Мур – трябва да си промени мнението за магистралата. Кажи му, че по света има много птици, с които може да се занимава. Можеш също така да му кажеш, че съм член на борда на директорите на банката, от която се опитва да вземе заем, за да изпрати майка си в старчески дом. Гледай да не забравиш да му кажеш това, Ралф. Хей, май вече е време да ти отпуснем парите за онази нова сграда, нали?

– Така е, Рей. Всъщност исках да си поговорим за кампанията по събиране на средства. И не се тревожи. Ще си поговоря приятелски с Мур. Между другото, в нашия факултет няма назначения на постоянна длъжност, както в щатските университети например.

– Добре. Знаех, че мога да разчитам на теб, Ралф. Ако жените ни продължат да пътуват до столицата за да си купуват скъпи рокли за турнирите им по бридж, ще трябва да се погрижим да увеличим доходите си тук. Човек трябва да намери начин да покрива разходите си, нали така?

Рей Дарджън се изправи и разтърси ръката на Ралф Гейгъл.

– Уведоми ме какво точно ти е необходимо за фондовете и ще накарам секретарката ми да ти изпрати чек.

Два дни по-късно, когато сенатор Харлан Стърк пристигна във Фолс Сити за ежемесечната си среща със своите избиратели, по-голямата част от времето му бе посветено на един-единствен от тях, Рей Дарджън.

– Успокой се, Рей. Тези неща отнемат време. Знаеш, че съществуват закони и процедури, нали?

– Сенаторе, не ме интересуват нито законите, нито процедурите. Единственото, от което се интересувам, е бизнесът. Знаеш ли колко пари съм вложил там, където предстои да се построи магистралата? Достатъчно, за да те задържат на власт още доста дълго време. Приносът ми към последната ти кампания беше някъде над двайсет хиляди долара, а аз не се лишавам от такава сума пари само защото съм заинтересуван демокрацията да работи още по-добре. Знаеш го, знам го и аз. Сега нашият приятел Бил Фланиган ми казва, че сенатор Джак Уиймс, който е отговорен за този проект, е събрал инженери, за да видят дали маршрутът не може да бъде променен, за да се заобиколят някакви си двайсетина птици. Харлан, искам да ми гарантираш, че промяна на маршрута няма да има. Очаквам да го чуя от теб някъде в началото на следващата седмица.

Главният инженер внимателно проучи молбата на Уиймс за една евентуална промяна на маршрута на магистралата.

– Сенатор Уиймс, огледахме още веднъж маршрута, предложен за Пътя на високопланинските плата. Излиза, че можем да пропуснем района, в който живеят птиците, причиняващи проблема. Но голямото шосе е цяла система – промениш ли една част, променят се и много други неща. Това означава, че ще трябва да преместим магистралата на около шейсет километра от Ливърмор и Фолс Сити, което случайно съвпада с нашето първоначално заключение, че така маршрутът ще е много по-ефективен както по отношение на разходите по строителството, така и на времето за придвижване на автомобилите и другите транспортни средства. Настоящият маршрут налага едно отклонение само за да се включат Ливърмор и Фолс Сити. Да разработим ли алтернативен вариант, в който се заобикалят птиците?

– Не. Моят добър приятел сенатор Стърк възразява срещу подобна промяна. Да го оставим така засега. – Джак Уиймс прекъсна разговора и се обърна към един от сътрудниците си: – Свържи ме с Харлан Стърк.

– Сенатор Стърк е във Флорида. Остави телефонен номер, но каза, че може да ни е трудно да се свържем с него. Искате ли да опитам?

– Не. Ще говоря с Кал Ейкърс от Търговската камара.

Отсреща се чу гласът на Ейкърс:

– Добър ден, сенаторе. Какво става?

– Не мога да се свържа с Харлан, затова се обаждам на теб. Можеш да кажеш на вашите приятелчета от Дивия запад, че сме се отказали от идеята за промяна на маршрута на пътя. Но също така искам да им предадеш, че поначало намирането на средства за този проект беше деликатна работа, а сега някои от членовете на Отдела за обществените сгради, както и на Комитета по транспорта, започват да се колебаят в подкрепата си. Ако приятелчетата ти не внимават, няма да има никаква магистрала.

– Добре. Току-що говорих с Бил Фланиган. Изглежда, че е имало актове на насилие или заплахи към онзи Карлайл Макмилън. Фланиган се опитва да разбере какво става.

– За бога, Кал, тези хора нямат ли представа как трябва да се действа? Нищо чудно, че западат.

– Затегни си колана, сенаторе. Става дори още по-интересно, ако това е точната дума. Някога да си чувал за организация 033? Съкратено от Обединение на защитниците на Земята или нещо от този род. Е, и аз не бях чувал, докато не ми се обади Фланиган. Това е радикал на природозащитна група някъде от запад, която няма търпение да се включи в цялата тази суматоха. Преди два дни трима от тях отишли със стар бус в Саламандър и започнали да ровят. Говори се, че имат намерение да вдигнат във въздуха водонапорната кула на Саламандър, ако магистралата премине през ареала на ястребите на Тимерман. И това е само началото. Чух, че единият от тях казал, че могат да го направят и без да чакат, просто за да привлекат вниманието на хората върху онова, което се случвало в района.

Водач на тази група е мъж на име Ридик, който е заподозрян в разливането на варели с моторно масло около къщата на един от директорите на една тексаска нефтена компания, докато човекът си плувал спокойно в басейна. Когато приключил, навсякъде било покрито с масло; масло имало включително върху директора и жена му. Но Ридик не е дошъл в Йеркс Каунти заедно с представителите на 033, поне в момента не работи заедно с тях. От онова, което чувам, разбирам, че той е бил въвлечен и в други престъпления. Говори се, че е наистина зъл човек.