Обсадата на Лайтнинг

Кемрън въздъхна. Тази тайнственост и необичайното място на срещата бяха неразбираеми за него. Въпреки това прекоси улицата и отвори единичната остъклена врата на хотела.

Веднага му се повдигна от силния мирис на пури, който идваше от другия край на дългото и тясно преддверие. Вдясно през чифт двойни остъклени врати забеляза всекидневната. Влезе и видя две кушетки и столове в квадратната стаичка. Кемрън се върна в тясното преддверие и мина по дървения под до другия край, където вляво имаше малък асансьор, а вдясно, както изглежда, беше рецепцията.

Той доближи и видя възрастна жена, полегнала на малко легло зад преградата. В метален пепелник до него димеше пура.

— Pardon, madame.

Възрастната дама отвори очи, изсумтя и бавно се надигна. Тя грабна пурата и я остави да виси от крайчеца на устата си. Кемрън усети неприятен мирис на пот; в началото ароматът на пурата го прикриваше, но стана по-осезаем, когато тя доближи.

— Oui? — Гласът й беше дрезгав и недружелюбен, както и външният й вид. Хлътналите й очи изучаваха Кемрън през дима.

— Bon soir, madame. Quelle est la chambre de Madame Guilloux?⁷

— Un moment. — Жената сложи очила и прелисти хотелската регистрация.

— Madame Guilloux n’est pas ici⁸. — Жената му обърна гръб.

— A… pardon, madame…

Тя не му обърна внимание и се върна до леглото си.

— Madame?

— Madame Guilloux n’est pas ici! Fiche-moi la paix!⁹

Кемрън все още си спомняше достатъчно френския, за да разбере, че старицата току-що му беше казала да млъкне. Стисна зъби в отговор на грубата фраза и се канеше да даде воля на най-лошия си френски, когато зърна някого вляво от себе си.

— Закъснявате с пет минути — каза плътен, но много женствен глас на безупречен английски.

Кемрън обърна глава и видя високата елегантна фигура на Мари Гийю. Тя беше в тесни сини дънки и шарена памучна фланелка и държеше вратата на асансьора отворена.

— Там ли възнамерявате да останете, господин…?

Кемрън тръгна към нея.

— Казвам се Кемрън Стоун и подраних с няколко минути, госпожо Гийю.

— Мари, ако обичате. Никога не съм харесвала да ме наричат така, дори когато съпругът ми беше жив. Влезте, да отидем горе, преди някой да ни е видял.

Кемрън се вмъкна в мъничкия асансьор, който едва ги побра. Мари затвори вратата. Почти притиснал тялото си в нейното, Кемрън разтревожен слушаше звуците, които издаваше старият асансьор, преди най-после да потегли нагоре. Стоеше неловко, с лице на сантиметри от нейното. Впери поглед в някаква точка на стената, но чувствуваше, че Мари го наблюдава. Тя го разглеждаше.

— Говорите без акцент — рече той накрая, мъчейки се да вземе инициативата и да не показва, че близостта й го смущава.

— Това е, защото английският ми е майчин език. Аз съм родена и израснала във Флорида, Кемрън. Моминското ми име е Робъртс.

Асансьорът спря на третия етаж. Тя отвори вратата и излезе.

— Оттук.

Кемрън я последва до края на коридора. Тя извади ключ, отключи и отвори.

— Не е лошо за двайсет и пет долара на ден — рече тя, докато отваряше прозорците, които гледаха към улица „Кюжа“.

— Ще трябва да ми простите, но изобщо не съм очаквал, че срещата ще протече така.

Тя седна на едно от двете легла и го изгледа озадачено.

— О, и защо така?

— Ами, преди всичко мястото, пък и вашето отношение. То изобщо не се връзва със скърбящата вдовица, за която четох във вестниците тази сутрин.

— Вие сте този, който трябва да ми прости. Сигурно ви е ясно, че се срещам с вас тук, защото не исках никой да знае, че разговарям с ЦРУ. Може би управлението е изпратило неподходящ човек за случая.

Кемрън се намръщи.

— Вижте, госпожо, казах това, защото ме бяха уведомили, че задачата ми е просто да взема показания от вас. Ако става дума за нещо повече, бих искал да зная веднага.

— Защо? За да си отидете ли? — Тя стана и тръгна към прозорците.

— Не, за да мога да реша дали това място е достатъчно сигурно, а също и да разбера как точно пристигнахте тук. Обстоятелството, че сте облечена като туристка и че сте отседнала в тази кочина, съвсем не означава, че никой не ви е проследил.

Тя се обърна с лице към него.

— Добре, добре. Извинявам се. За миг помислих, че…

— Аз съм дисциплиниран оперативен работник, не някакъв медиум. А сега ми кажете кое беше толкова важно, че да ви накара да използвате спешния шифър с нас. И откъде го имате? Доколкото знаем, вие не сте свързана с управлението.

— От покойния ми съпруг.

Кемрън пак се намръщи.

— Е, тук съм. А сега кажете какво искахте да ни съобщите?

Мари се обърна, облегна се с ръце на подпрозоречната дъска, вдигна брадичка и остави ветрецът да разрошва дългата й черна коса. Много привлекателна жена, констатира Кемрън.

— Става дума за вечерта, преди той да умре — рече тя все още с гръб към него.

— Хм… и какво? — Кемрън седна на леглото и поразхлаби вратовръзката си.

— Беше прекарал една седмица в Куру, мъчейки се да разреши някакви проблеми с изстрелването, и се обади от самолета на път за тук. В гласа му усетих тревога и загриженост.

— Е, с неговата работа. При толкова много отговорност. Би било естествено да…

— Не, не беше това. Клод и аз работехме доста време заедно както тук, така и в Куру. Всъщност, срещнахме се именно при разработката на системата за насочване на „Атена V“. С годините се научихме да работим ефикасно при огромно напрежение, за да спазим строго разчетената програма за изстрелване. Разбира се, той си имаше неприятности с Атена, такива имах и аз, но онази вечер беше нещо друго. Той не бе разстроен или ядосан, не се тревожеше за нещо очаквано. Стори ми се необичайно изнервен. На моменти дори долових мъничко страх в гласа му.

— Вижте, никак не ми е лесно да го кажа, но не виждам защо трябва да се забърква ЦРУ в тази работа.

— Моля, оставете ме да завърша. — Тя се обърна с лице към него. — След като успя да се овладее, той ми каза, че слухът за руския кораб е истина. После ми даде шифъра на ЦРУ, ако нещо…

— Почакайте. Изяснете се. Какъв слух? Какви руснаци?

Мари приглади косата си с ръка, затвори очи за миг и седна на перваза на прозореца.

— Преди няколко месеца руски космически кораб експлодира малко след като влезе в орбита. Тук в Атена чухме, че случайно се е блъснал в един от сателитите ни. Но наш техник от центъра за управление на полетите в Куру видял на един от екраните съобщение за прекратяване на полета в орбита. Тогава никой не обърна особено внимание на това. Нали докато траеше изпробването на „Атена V“, изведохме в орбита няколко сателита, които сега Атена използва за следене на промените в метеорологичните условия преди изстрелването. Понякога някой от тях се смъква на толкова ниска орбита, че става неизползваем. Обикновено го унищожаваме, като включваме двигателите му и го оставяме да изгори при навлизането в плътните слоеве на атмосферата. Като научихме, че руският кораб е експлодирал приблизително по същото време и на същото място заедно с един от нашите сателити, из агенцията се понесоха слухове, че случайно сме взривили техния кораб. Но управителният съвет бързо ги ликвидира без много разследване и приключи официално случая. Клод беше особено изтормозен от това. Искаше му се да разбере дали наистина Атена е сбъркала, но, както изглежда, записите на командите за прекратяване на полета били изтрити от паметта на контролния компютър.

— Добре, какво се опитвате да ми кажете?

— Мисля, че смъртта му не е случайна, както пишат вестниците.

— Искате да кажете, че някой го е убил?

— Така мисля. Клод ми каза, че той и още няколко учени са успели да възстановят част от изтритите данни и според тях руският кораб съвсем не е експлодирал случайно. Направено е съзнателно. И каза, че разполага с доказателства, които уличават висшето ръководство на Атена.

— Как се произнесе френската полиция за смъртта на Клод?