Самотата на простите числа

— Иха, изглеждаш много достолепен. Искаш ли да се видиш в огледалото?

— Не — каза Матия.

Искаше само да излезе оттам със своите дрехи.

— Снимка — извика Аличе, като плесна с ръце.

Матия я последва отново в нейната стая. Тя взе фотоапарата.

— Няма самоснимачка. Трябва да я направим, без да гледаме.

Придърпа Матия към себе си, като го прегърна през кръста. Той се вдърви и тя щракна. Снимката изскочи навън с бръмчене.

Аличе се отпусна върху леглото точно като булка след прекалено дългото празненство и започна да си вее със снимката.

Матия остана там, където беше, с чуждите дрехи на гърба си и с приятното усещане, че изчезва в тях. Светлината в стаята изведнъж се промени. От жълта стана синя и равномерна, защото и последният отрязък от слънцето се бе скрил зад отсрещната сграда.

— Сега мога ли вече да се преоблека?

Каза го нарочно, за да я накара да разбере, че й бе угаждал достатъчно дълго в тази игра. Аличе изглеждаше погълната от някаква мисъл и едва забележимо повдигна вежди.

— Само още едно нещо — прошепна и отново стана. — Младоженецът пренася булката през прага на ръце.

— Тоест?

— Трябва да ме вдигнеш на ръце и да ме занесеш там. — Аличе посочи коридора. — После си свободен.

Матия кимна. Тя се приближи и протегна ръце към него като момиченце.

— Смелост, геройо мой — каза подигравателно.

Победен, Матия пак сви рамене. Наведе се несръчно, за да я вдигне. Никога не беше носил така някого. Постави едната си ръка зад коленете й, а другата зад гърба й и когато я вдигна, се изуми от лекотата й.

Залитна към коридора. Усещаше дъха на Аличе да преминава през фината тъкан на ризата прекалено близо до тялото му и чуваше как шлейфът се влачи по пода. Когато преминаха през прага, резкият и продължителен шум на нещо, което се къса, го накара да замръзне на мястото си.

— По дяволите! — извика.

Бързо пусна Аличе на земята. Полата се бе закачила за рамката на вратата. Скъсаното беше дълго една педя и приличаше на отворена в ехидна усмивка уста. И двамата стояха и го гледаха малко глупаво.

Матия изчака Аличе да каже нещо, да изпадне в отчаяние и да се заяде с него. Чувстваше, че трябва да се извини, но всъщност тя беше тази, която толкова настояваше за този маскарад. Търсила си го беше.

Тя се взря безизразно в скъсаното парче.

— Много важно — каза най-накрая. — Тъй или иначе вече не трябва на никого.

Вътре и Вън от Водата

(1998)

21.

Простите числа могат да се делят само на едно и на себе си. Стоят си на своите места в безкрайната редица, притиснати като всички останали между две други, но с една крачка напред в сравнение с тях. Те са подозрителни и самотни, затова и Матия ги смяташе за прекрасни. Понякога му се струваше, че са попаднали в поредицата погрешка, че са се заклещили като перли, нанизани в гердан. Друг път си мислеше, че на тях може би им се иска да бъдат като всички останали — нормални числа, но че поради някаква причина не успяват. Тази втора възможност му идваше наум само вечер, в онзи момент на хаотично движение на различни картини, който предхожда съня. Тогава съзнанието е прекалено слабо, за да се самозалъгва.

През първата година от следването си Матия научи, че между простите числа съществуват някои още по-специални. Математиците ги наричат прости близнаци. Това са двойки, които са едно до друго, всъщност почти едно до друго, защото между тях винаги има едно четно число, което не им позволява да се докоснат, например 11 и 13, 17 и 19, 41 и 43. Ако човек търпеливо продължи да брои, ще забележи, че колкото по-нататък отива, толкова по-рядко се срещат. Ще се сблъсква с все по-изолирани прости числа, изгубени в това изпълнено само с тишина и отмереност пространство. Тогава в него ще се прокрадне изнервящо предчувствие, че близостта на двойките до този момент е била само случайност, че истинската им съдба е да останат сами. Накрая, когато вече усеща, че се предава, когато вече няма желание да брои, ще срещне следващите близнаци, преплетени един в друг. Сред математиците съществува мнението, че колкото и напред да се отива, все ще се попада на друга двойка, макар и никой да не знае точно къде се намира тя, докато не я открие.

Матия си мислеше, че и той и Аличе са такива, двама прости близнаци, самотни и изгубени, близки един до друг, но не достатъчно, за да могат да се докоснат наистина. Никога не й го беше казвал. Когато си представяше, че го прави, тънкият слой пот по дланите му се изпаряваше напълно и цели десет минути не беше в състояние да докосва каквото и да било.

Един зимен ден се върна вкъщи, след като беше прекарал следобеда при нея. През цялото време тя не бе правила нищо друго, освен да сменя каналите на телевизора. Матия не обръщаше внимание нито на думите, нито на образите. Десният й крак, опрян на малката масичка в хола, превземаше зрителното му поле, като нахлуваше в него отляво, подобно на змийска глава. Аличе свиваше и прегъваше пръсти с хипнотична равномерност. От това повтарящо се движение в стомаха му се образува твърда и тревожна буца и той се насилваше да държи погледа си закован в една точка колкото може по-дълго, за да не се променя нищо пред очите му.

Вкъщи взе десетина чисти листа от тетрадката с телчета, достатъчно количество, за да може писалката да пише меко по тях, без да драска върху твърдата повърхност на масата. Подравни листовете с ръце, първо отгоре и отдолу, после отстрани. Избра най-пълната писалка от тези на бюрото, махна капачката й и я постави отгоре, за да не я загуби. После, без да брои квадратчетата, започна да пише точно в центъра на листа.

2760889966649. Затвори писалката и я постави отстрани на листа. Две хиляди седемстотин и шейсет милиарда осемстотин осемдесет и девет милиона деветстотин шейсет и шест хиляди шестстотин четирийсет и девет, прочете на глас. После го прошепна, сякаш за да свикне с тази скоропоговорка. Реши, че това ще е неговото число. Беше сигурен, че никой друг на света, никой друг в цялата история на света не е размишлявал върху това число. Вероятно досега никой дори не го е писал на лист и още по-малко произнасял на глас.

След миг колебание слезе два реда надолу и написа 2760889966651. А това е нейното, помисли си. В главата му цифрите приемаха синкавия цвят на крака на Аличе. Оцветен от светлината на телевизора.

Биха могли да са и прости близнаци, си помисли Матия. Ако са…

Замря за миг при тази мисъл и започна да търси делители за двете числа. С 3 беше лесно — достатъчно бе да събере цифрите и разбираше дали числото се дели на 3. Пет поначало беше извън играта. Може би имаше правило и за 7, но Матия не си го спомняше вече и затова започна да дели подред. 11, 13 и така нататък, като сметките ставаха все по-сложни. Докато пробваше с 39, сънят го обори за първи път и писалката му се подхлъзна надолу по страницата. Когато стигна до 47, заряза сметките. Вихърът, който изпълваше стомаха му в къщата на Аличе, се бе разпръснал, разтворил се бе в мускулите му като миризмите във въздуха, и вече не го усещаше. В стаята бяха само той и куп разхвърляни и изпълнени с безполезни деления листове. Часовникът показваше три и петнайсет сутринта.

Матия взе първия от листовете с двете числа, написани в центъра, и се почувства като идиот. Скъса го наполовина и после още наполовина, след това опъна ръбовете така, че да може да ги прокара като острие под нокътя на лявото си кутре.

През четирите години на университета математиката го отведе до най-далечните и магически ъгли на човешката логика. Матия преписваше в стаята си доказателствата на всички теореми, които срещаше, изпълнявайки педантичен ритуал. Даже през летните следобеди държеше спуснати щорите и работеше на изкуствена светлина. Махаше от бюрото всичко, което можеше да го разсее, за да се чувства наистина сам с листа. Пишеше, без да спира. Ако се хванеше да се колебае твърде дълго на някое място или забравеше да подчертае някое решение след знака за равенство, избутваше листа на земята и започваше отново. Когато стигнеше до края на тези страници, изпълнени със символи, букви и числа, написваше „доказано“ и за миг му се струваше, че е подредил едно малко парче от света. Тогава се облягаше на стола и кръстосваше ръце, без да ги трие една в друга.