Людмила — мечти и дела

После ни даде думата. И започна говорилнята.

Стори ми се, че противно на партийната традиция, дежурни изказвания не бяха подготвени. Поне двама-трима от участниците обаче вероятно предварително бяха информирани по темата — личеше си, че са прочели предния ден нещичко по въпроса. Други разчитаха главно на рутината си да говорят много, без да казват нищо — умение, толерирано у нас при всички режими. Трети търпеливо изчакваха да извлекат своите изказвания от изказванията на преждеговорившите.

Времето се точеше бавно. Празнословието — също. От нямане какво да правя, наблюдавах бегло Людмила. Доста умело криеше отегчението си. Даже се правеше, че слуша внимателно. Влизах й в положението, но нямаше как да й помогна, освен да спестя собственото си изказване. Което и сторих. Накрая съвещанието все пак приключи. С обещание да продължи на следната заран.

— Ти повече не се весна на нашето обсъждане, — забеляза Мила, когато подир няколко вечери се отби у дома.

— За какво да идвам. Не съм културолог.

— И нямаш мнение по въпроса.

— Е, ако е просто до личното ми мнение, скалъпил бях нещо, за в случай, че ме извикаш пред черната дъска.

Посегнах към бюрото и взех един лист, оставен там предния ден:

— Да ти го прочета ли?

— Разбира се. Макар, че по-добре ще е да го прочетеш пред всички.

— Пред всички ще ме е срам. Но пред тебе — може. Нали и двамата не сме културолози.

И зачетох:

„Културата, това е синтезът от достиженията на обществото в неговото материално и духовно развитие, съставящи културните му традиции и служещи за по-нататъшния му прогрес“.

— Само толкова ли?

— Може и в по-друга редакция: „Понятието култура обединява достиженията във всички сфери на човешката дейност, резултат от умствения и физически труд в тяхното единство“.

— И какво още?

— „Съдържанието на културата е творческия съзидателен труд на човека във всички области на живота. Отношението към труда е най-важния белег за нивото на човешкото развитие.“

— Чудесно! — прецени Мила. — Твоите формулировки почти напълно съвпадат с вчерашните на… (Спестявам името).

— Не се учудвам Защото съм ги преписал от същото място, от което ги е преписал и той: „философская Енциклопедия“, том 3, стр. 118.

— Ами нали такава е ползата от енциклопедиите: да ни доставят полезна информация. Какво лошо има в това?

Не ми се спореше. Замълчах.

— Трябва да поставим едно ново начало, да очертаем задачите, да раздвижим тия мозъци, — произнесе уморено тя, недоволна от мълчанието ми.

— Така е. Напълно те разбирам. Но защо да почваме с бъбрене. За бъбренето — мераклии колкото щеш. А има толкова неща за правене.

— Кажи ги.

— Ти по-добре ги знаеш.

— Нищо де. Подсети ме! Кажи поне едно.

— Ами ето! — посочих захвърления на дивана брой на „фигаро литерер“, който бях преглеждал, преди тя да дойде. — Тази година се навършват деветдесет години от раждането на Жюл Паскин. В Германия и Франция датата ще бъде отбелязана с възпоменателни изложби и публикации в печата. А у нас в България, където Паскин се е родил, юбилеят му ще бъде ознаменуван с гробно мълчание.

Мила пожела да научи повече подробности за живописеца, чието име само бе чувала. И след като я осведомих накъсо, запита:

— Какви неща има от него в нашата галерия?

— Никакви.

— Как така „никакви“?

— Е, има една малка картинка. А можеше и нея да я няма. Била е рисувана на картон, оставена без стъкло и рамка, смачкана и захвърлена между купищата боклуци при едно почистване на депата. Добре, че Шмиргела в последния момент забелязал картончето, пратил го в реставрационното ателие и така го спасил от гибел.

Тя изслуша търпеливо абсурдната история, но не каза нищо. Минахме към други теми.

Едва три месеца по-късно подхвърли съвсем без връзка:

— Онзи ден се сетих за Паскин. Ясно е, че сме изтървали датата, но поне да не изтървем и годината. Няма ли да напишеш нещо?

— Говорил съм с Литфронт. Ще им дам една малка статия.

— А не би ли могъл и да откриеш една изложба?

— Каква изложба?

— Ами на Паскин.

Още след предишния ни разговор Людмила се бе обърнала към Френското посолство с молба да ни осигурят няколко работи на художника, за да отбележим юбилея. Съответните френски институти бяха отговорили на молбата ни с ненадейна щедрост и бързина. В Комитета току-що била получена колекция от 90 живописни и графични произведения на Паскин. Така през ноември 1975 в София бе открита първата и за сега единствена у нас изложба на големия майстор.

— Прочетох ти статията, — рече Мила няколко дни по-късно.

Явно, не беше във възторг от прочетеното.

— Искаш да кажеш „бележката“.

— Наистина е само бележка. Мисля, че човекът е заслужил един по-сериозен очерк.

— Заслужил е даже цяла монография. Стига да има кой да я напише.

— Ами ти можеш да я напишеш. Комитетът ще ти осигури всичко необходимо.

— Нищо друго не ми е необходимо, освен време. Всъщност може да вмъкна и тази задача, между два шпионски романа.

— Виждам, че здраво си се засегнал. Писмено ли да ти се извиня, за да приключим с тази тема?

— Ти от шега не разбираш ли?

— Прав си. Не съм шегаджийка. И малко по-късно:

— Горкият Паскин. Няма кой у нас да му напише една монография.

— Не вярвам точно затуй да се е самоубил.

Тя ме погледна недоволно. Наистина не си падаше по шегите. Особено безсолните.

— Наистина, защо ли се е самоубил?

— Ами омръзнал му е животът — и толкова.

— Това не е оправдание.

— Оправдание — пред кого? Пред дядо Господ ли?

— Пред себе си. Нали помниш какво казва Учителят за самоубийците. Искат да се отърват от земните мъки, а си навличат такава ужасна карма, че ще трябва да я изкупват с векове.

И понеже бяхме на едно мнение по въпроса, минахме на друго.

Людмила поддържаше енергията си с ведри надежди и с красиви илюзии, но никога не се откъсваше от реалността. Затуй още през тия месеци, независимо от възвишената идейна риторика в сферата на културологията, тя реализира прагматичните структурни промени в Комитета, съумя да създаде щаб от близки сътрудници, подготви Всенародната програма за естетическо възпитание и осигури приемането й в края на годината от пленума на КК.

Отделен въпрос е доколко едни или други решения бяха сполучливи. По характер и темперамент тя бе враждебна към привичките на родната ни бюрокрация: Да се прехвърлят от заседание в заседание проблемите, без да се свърши накрая каквато и да било. Да се започва с ентусиазъм нещо, за да се изостави още при първите появили се затруднения. Да се видоизменя аргументирано даден проект, докато се преобрази в своята противоположност. Да се имитира дейност е единствената цел да се прикрива бездействието.

Но Людмила не бе чудотворец и понякога бе принудена да примирява високите си изисквания с нивото на реалните възможности. Макар да обичаше да повтаря, че „да искаш, значи да можеш“ практическите резултати не веднъж я убеждаваха, че искането само по себе си още нищо не решава.

Никога не любопитствах за проблемите й на ръководител. Запознат бях единствено с онова, което тя споделяше и от което — откровено казано — рядко се интересувах. Така беше и когато от въпроса за същността на културата екипът мина към проблема за ръководството на културните процеси.

Въпреки, че преди да стане титуляр, Живкова бе работила повече от три години като зам.-председател на Комитета, тя нямаше ясно становище за методите на ръководство. Единственото, което знаеше бе, че в момента те не са задоволителни. Желанието за решителна промяна от една страна и слабата лична подготовка от друга я караха да търси помощта на хора, минаващи за специалисти в тази област. Аз пък нито имах опит, нито изпитвах някакъв афинитет към дебрите на управленческата проблематика, тъй че само слушах нейните разсъждения по въпроса. Пасивността ми при подобни разговори или по-точно монолози се приемаше от Мила като знак на необяснима апатия към готвеното преустройство. При една такава беседа, веднъж забеляза: