Преди да се родя и след смртта ми

Неговият внук, т.е. баща ми, беше като него буен и непокорен. Не можеше да се примири с румънското робство и организира малка група от българи за борба срещу произволите на властта. Осъдиха го на няколко години затвор, а чифлика му изгориха. След излизането си от затвора баща ми продаде каквото можеше и една вечер ни преведе през границата в България. Не беше вече така богат, но не и беден…

Някои от съучениците му се усмихваха недоверчиво, но се виждаше, че мнозина са склонни да повярват на разказа му, тъй като не допускаха, че има въображение да го измисли с толкова подробности, които аз пропускам, за да не отегчавам читателя. Той разчиташе на невежеството им, като им каза, че който не му вярва, може да попрелисти историята отпреди Освобождението, нещо, което едва ли някой щеше да стори. Дали все пак му повярваха напълно, не се знае, но оттогава нататък започнаха да се отнасят по-учтиво с него и дори да се съобразяват с мнението му по някои въпроси. Едва тогава, изглежда, се увериха, че вкусът към облеклото и добрите обноски са му вродени.

Той живееше в крайния квартал при един от вуйчовците си, който държеше гостилница. Нямаше деца и обичаше племенника си като син. Хранеше го и обличаше така, че никой не можеше да допусне, че баща му е селски бедняк и не може да го издържа един ден в града.

17.

Чичо Мартин често влизаше в параклиса, сядаше на малкото столче и се заглеждаше в разпятието на Христос. Така обмисляше сегашните и бъдещите си проблеми. Мисълта за Емилия непрекъснато му се натрапваше, защото идеята му да построи параклиса бе свързана само с нея. Малкото време, през което престояха двамата пред разпятието на Христос, бе за него върховно и съдбоносно за отношенията му с Емилия. Много пъти се бе опитвал да си ги изясни докрай и никога не бе успявал. Понякога му се струваше, че едновременно със силните пориви на любов изпитва и известно съмнение към нея. Обясняваше си го с това, че когато има бурно чувство на любов, има съмнение и ревност. Все пак интуицията му внушаваше по странен начин, че Емилия не е всеотдайна докрай, че колкото силна и безразсъдна да е понякога любовта й, не блика само от сърцето й. Две сцени, на пръв поглед без всякаква връзка, бяха се запечатали най-ярко в паметта му, а именно когато Емилия падна в краката му сред полето в порив и екзалтация и когато седеше до него в параклиса и мълчеше.

С времето все по-често си мислеше, че тя бе искала да му покаже дръзновение, за да застане наравно до него, а може би и да го направи свой длъжник. Малко ли е наистина дъщерята не на кого да е, а на околийския началник, да си позволи да люби мъж, поставен извън закона и преследван от баща й? Подобна дързост не са си позволявали дори най-смелите жени от любовните романи. Искала е да се издигне както в неговите очи, така и в очите на хората. Тщеславието я е довело до екстаз, за който по-късно си е дала сметка, че я води като сляпа съдба към незнайно бъдеще. И когато най-после е прозряла това бъдеще, него е видяла мъртъв или затворен, а лъжегоденика си — свободен и преуспяващ.

Само така си обясняваше чичо Мартин мълчанието й в параклиса, който бе построил само за нея и само за нейната изповед в сакралния покой на малката черквица. Тя не намери смелост за откровена изповед и оттогава чичо Мартин реши, че тя никога вече с нищо не може да изкупи неискреността си, тъкмо защото в тоя ден бе решил да промени веднъж завинаги досегашния си живот и да заживее само с нея. Емилия не му се обади цели три месеца, макар че довереният на двамата човек всяка седмица й даваше знак, че е готов да отнесе някаква вест на чичо Мартин или да им уреди среща.

Гордостта на чичо Мартин не му позволяваше да й пише, че му липсва и че страда, като не я вижда. Внушаваше си дори, че я презира, но това не бе истина. Макар да допускаше, че тя вече не е с него, обясняваше си го или по-точно опитваше се да си го обясни, че той е причината да не могат да се срещат както преди, че и да желае, тя не може да свърже живота си с него поради особеното му положение в обществото. Съзнаваше, че така незаслужено я оправдава, и се заричаше да не мисли вече за нея. В същото време търсеше и намираше обяснение за поведението й в онова, което бе прочел в някои книги за жените, като че не лично тя, а самата същност на жените е виновна пред него. „Те са способни да презират един мъж толкова, колкото го обичат, ако той не им принадлежи напълно.“ И още: „Жените нямат идеи. Те знаят да бродират, но и бродерията им е измислена от мъжа. Жената сама по себе си е идея, а никоя идея не разбира себе си.“ И накрай с чувство на облекчение и злорадство си спомняше това, което бе чел за жените в Библията. Даде му я един селски свещеник и през дългите зимни вечери я прочете докрай. Най-много му допадна книгата на Еклесиаст и най-вече ония места, където се говори за жените: „Обърнах се към сърцето си да узная и издиря мъдростта на разума и да позная нечестието на глупостта, невежеството и безумието — и намерих, че по-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й — примка, ръцете й — окови: добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея… Какво още е търсила душата ми и го е намерила? — Мъж намерих един на хиляда, но жена измежду всичките не намерих…“

18.

След като се навърлуваха и обраха каквото можеха от населението, контрашайките предприеха голяма акция срещу разбойниците, колкото да покажат на правителството, че не са киснали само по кръчмите. Чичо Мартин и хората му знаеха за предстоящата акция няколко дни напред и се прибраха на сигурни места. Както бе уговорено, всеки знаеше кой от другарите му къде се намира, за да могат при нужда да се съберат на определено място.

Чичо Мартин имаше много ятаци, но най-верни му бяха братята Петър и Павел Грашеви. Бяха окаяни селски бедняци, когато една вечер чичо Мартин почука на вратата им. Живееха в схлупена къщурка на края на селото заедно с жените и децата си, защото нямаха какво да разделят, за да заживеят отделно. Чичо Мартин се връщаше отнякъде по тъмно, препъна се и си изкълчи крака. Докуца до най-близката къщица, видя един мъж на двора и го помоли да го приеме за малко, докато се уталожи болката му. Мъжът разбра по облеклото му, че е човек градски, и се смути:

— Не сме много за пред чужди хора, ама няма да ни придиряш.

Настаниха го в едната стаичка, а в другата се сместиха двете семейства. Повикаха и чикакчия от селото, стар турчин, който за секунди намести изкълчената кост, заръча на болния да лежи още ден-два, взе си златната пара и си отиде. Чичо Мартин спа цяла нощ с отворени очи, както бе свикнал при необичайни обстоятелства, и стана рано. Домакините настояха да остане още ден-два, както бе заръчал чикакчията, но той си тръгна. Болката в крака бе попреминала и можеше да ходи, макар и бавно. Домакините го нагостиха с каквото дал Господ на изпроводяк и той даде на братята, на жените и децата им по една златна пара. След това щедро възнаграждение Петър и Павел не можеха да го оставят да си ходи пеш с болен крак. Впрегнаха волската каруца и му казаха, че ще го откарат, докъдето поиска. Чичо Мартин пожела да го откарат до Голямата гора и им даде по още една златна пара. Петър и Павел бяха така трогнати от щедростта му, че очите им се напълниха със сълзи.

— Господ здраве да ти дава, бащице, голямо добро ни стори! С тези пари ще си купим малко земица, че осем гърла храним. Ако някогаш ти падне път насам, отбий се и при нас!

Чичо Мартин ги посъветва да не бързат да купуват земя или добитък, защото хората ще помислят, че са откраднали от някого парите, и никому да не казват кой им ги е дал. За да не ги заподозрат в кражба, най-добре е да се заловят за някаква работа, например за дърварство, да спечелят по някой лев и тогава да купуват каквото си искат. Братята послушаха съвета му. Построиха си малка къщичка в края на гората, купиха си инструменти пак с щедрата помощ на чичо Мартин и започнаха да секат дърва. Работата им потръгна още в началото. Товареха дървета за огрев във волската каруца и през есента ги откарваха в града. На следващата година чичо Мартин им помогна да си купят двайсетина овце и да си построят кошара.