Преди да се родя и след смртта ми

Както и да е, въпреки желанието на околийския началник градът отпразнува годежа по свой почин по-шумно и по-весело от всеки друг годеж и си отдъхна, за да набере сили за сватбата. Годениците се появяваха из града елегантно облечени и недостъпни в своето щастие. Нямаше на света годеници, които да се разбират така добре и да са тъй очаровани един от друг. Иванчо Кутийката бе усъвършенствал поведението си към Емилия до такава степен, че тя бе поразена от неговия ум и способност да печели симпатиите на обществото. Градът ги наблюдаваше с възхищение, а околийският началник и госпожа Недка често изпитваха угризения, че са си позволявали да смятат Иванчо недостоен за свой зет. И колкото по-лоши слухове се разнасяха за чичо Мартин, толкова по-щастлив се чувстваше околийският началник. Неговите агенти тичаха вече по следите на разбойника.

5.

Хората са по-готови да възнаградят някоя пакост, отколкото някое добро, защото благодарността е бреме, а отмъщението — удоволствие.

Тацит

И всички се завръщаха с изплезени езици и празни ръце, защото чичо Мартин бе успял да стане народен закрилник и благодетел само за няколко месеца, срок, в който дори естрадните певици, филмовите звезди и футболистите не успяват да станат популярни. Той мислеше, че народът не може да живее без народни закрилници, благодетели, лечители, певци и дори без народни лъжци и ако ги няма, трябва да си ги измисли, за да има кой да го жали, да му прави благодеяния и да го възвеличава в читанките и народните песни. Така че първата му работа бе да раздаде ония хиляда и петстотин лева, които бе получил от чифликчията Маврик Николаев.

Още като влезе в селото, в което живееше от няколко месеца, видя един селянин да кара на водопой два мършави вола, толкова мършави и пожълтели от пикоч, сякаш току-що бяха излезли от концлагер. Единият вол се препъна на заледената пъртина, падна на предните си крака и не можа да стане. Селянинът го хвана за опашката и къде с ругатни, къде с молби почна да го вдига, но волът остана да лежи на леда.

— Този приятел няма да дочака зелено — каза чичо Мартин, като се поспря пред селянина. — Направи го на суджук!

— Да го направя, ама със суджук ни се оре, ни се сее — отвърна селянинът. — С масур ще го надувам, на ръце ще го нося и пак няма да му дам да умре, че умре ли, и аз отивам подир него. Хайде сега помогни да го вдигнем на крака.

Вдигнаха вола на крака и го пуснаха да върви, а чичо Мартин каза на селянина да отиде по пладне в кръчмата, да се почерпят и поговорят по една работи. Селянинът нищо не каза и подмина, но по обед дойде в кръчмата и приседна в кьошето. Кръчмата бе пълна с народ, но чичо Мартин го забеляза веднага и го повика на своята маса. Мъжете от селото познаваха чичо Мартин, но не знаеха нищо за него и неволно го държаха под очи. Този млад момък, ни учител, ни бирник, държеше любопитството им нащрек, питаха го какъв е, що е, а той казваше, че е тръгнал да си търси работа по селата. Изчезваше и пак се завръщаше, ходеше с ергените по седенки и сборове, флиртуваше с момите, а с възрастните бе внимателен, весел и шеговит.

Марчо Хапаното, така се казваше селянинът, седна при него притеснен, защото сядаше за пръв път при по-богатите хора, прихлупи калпака над очите си и млъкна. Чичо Мартин наля вино, пиха по чашка и тогава реши, че е настъпил най-благоприятният момент да направи своето благодеяние. Извади пачка от петстотин лева и ги сложи пред Марчо. Всички очи се залепиха за пачката, кръчмата притихна и хората, невиждали толкова суха пара на едно място, сякаш се изплашиха.

— Да си купиш волове! — каза чичо Мартин с жест, какъвто и самият Ротшилд не би си позволил.

Сега мъжете се вкамениха, като че злокобен дух бе влязъл в кръчмата и ги притискаше от всички страни. Марчо Хапаното хълцукна като изненадан от засада и изпод калпака му потекоха мътни струйки пот. Вземи ги — каза чичо Мартин и побутна пачката към него, но Хапаното се дръпна назад и изгъгна: а, да ме ухапеш за ръката! Чичо Мартин започна да го увещава да вземе парите, а сиромахът гледаше с изцъклени очи мръсната маса и мислеше за една голяма купчина пари…

Миналата година бе отишъл на воденицата да смели чувал брашно. Докато чакаха реда си, мливарите седяха на сянка под върбата и си приказваха, както се приказва на воденица. Дойде и Жеко Желязков, най-големият бонвиван сред чифликчиите (селяните го наричаха Жеко Бована), приседна до мливарите, а кучето му, вълча порода, купено от Букурещ, легна в краката му. По едно време Бована повика слугата си и му заповяда да донесе торба и одеяло. Разстели одеялото на тревата, развърза торбата и изсипа един голям куп пари. Аз, каза, ще отида до селото да си свърша една работа и ще се върна след час. Парите оставям тук да ги пази кучето, който може да си вземе от купчината, да си вземе, негови са… Възседна коня и препусна към селото, а кучето застана над купчината пари.

Бована бе човек на „деветдесет и девет акъла“ и както казваха селяните, настроението му зависеше от това, с кой крак ще излезе сутрин от дома си. В най-усилните летни горещини, когато дърво и камък се пукаше от жега, той се появяваше из селото или из полето елегантно облечен, закопчан от главата до петите, с жълти ръкавици и жълта вратовръзка, прищипана със златна карфица, с плъстено бомбе на главата и лачени ботуши на краката. Тогава биваше разположен към всички, щедър и вежлив като дипломат. При среща дори с най-опърпания селянин не чакаше да го поздравят, а сам повдигаше жълтата ръкавица към периферията на бомбето си. Бе отзивчив към нуждите на другите и без да му искат помощ, залепяше десетачка на челото на първия срещнат. Услужваше с храна, притуряше по лев при някакъв пазарлък, с една дума Исус, преоблечен като граф, обикаляше на кон или пеш царството на своите раби. В такива дни селяните знаеха, че е излязъл от дома си с десния крак, и очакваха от него малки добрини, весели закачки и шеги. Но когато излезеше от дома с лекия крак, Бована се превръщаше на своята противоположност — биваше дребнав, търсеше да се заяде с някого, цепеше стотинката надве и си устройваше жестоки шеги с когото му падне. Веднъж при такова настроение бе заповядал на един от слугите си, Киро Влаха, да се спусне в кладенеца на чифлика и да извади срещу десет лева сламената му шапка, която бил изтървал, като се навеждал над кладенеца. Спуснаха Влаха с въже, не намери никаква шапка и почна да вика да го извадят, но Бована заповяда да вържат въжето за макарата на кладенеца и да се оттеглят. Извадиха го след три часа, а през това време Влаха бе висял като прилеп на въжето с прогизнали крака, посинял от влага и страх. Бована нареди да го разтрият и разгреят, държа го два дни в една от собствените си стаи, облече го в нови дрехи, а на третия бутна при него една от своите държанки и заключи вратата отвън. Влаха бе самотник, ни българин, ни влах, спеше в обора и предпочиташе да разговаря с добитъка, отколкото с хората, на всичко отгоре бе ерген на тридесет и пет години и никога не бе се докосвал до жена. Бована заповяда на прислугата да се грижи за заключените, да им поднася по три пъти на ден от най-вкусните ястия и да ги пуска по три пъти до отходното място. Държа ги под ключ шест дни и шест нощи и на седмия ги освободи да си почиват. Селяните разправяха по-късно, че няколко месеца след тази случка Влаха попитал веднъж Бована: „Чорбаджи, кога ще си изтървеш пак шапката в кладенеца?“…

Та мливарите наклякаха около голямата купчина пари и се приготвиха да грабят кой колкото може и както може. Великата съблазън запали лицата им и ги превърна на хищници, а самият хищник стоеше над парите като излят от бронз, но животински чужд на човешките страсти, и така започна най-оригиналната хазартна игра в света. Мина половин час и никой не успя да докопа поне една от стотарките. Вълкът стоеше като на стойка пред дивеч, усещаше всяко движение с обонянието си и ако някой посегнеше към парите, извръщаше едното си ухо към него или го предупреждаваше с върха на опашката си. Не съм играл на рулетка, но съм уверен, че нито в Монте Карло, нито в кое да е казино по света е имало по-голямо напрежение около игралната маса, както навярно не е имало и такова страшно крупие като този вълк. Един от селяните успя да пипне една стотарка, но вълкът мигновено захапа ръкава му и изплю парцала. В това време друг посегна измежду краката му, вълкът се изви като дъга и за малко не откъсна носа му. Колкото по-опасна ставаше играта, толкова повече се разпалваше страстта на мъжете, но толкова по-разярен и страшен ставаше вълкът. Козината му настръхна и в очите му пламна хилядолетният огън на дивия звяр. Една ръка отново успя да докосне банкнотите и да ги разпилее, вълкът изръмжа и ги прибра с крак на купчина, а селяните, като видяха това, се изплашиха и мнозина се отдръпнаха настрани. Вълкът бе зъл, но и умен.