Черен лед
Черен лед читать книгу онлайн
Далеч на юг от бреговете на Чили, където смразяващото дихание на Антарктика сковава скали, вода и небе в ужасяваща пустиня, един безмълвен и тайнствен пришълец от космоса, долетял преди милиони години, се превръща в най-невероятното предизвикателство пред съвременната наука.
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Изгубихме сигнала на радиобуя на лодка номер три, сър — докладва офицерът, който стоеше на носа на лодката.
Макфарлън усети как главата му се отпусна върху гърдите. Кой бе в тази лодка? Гарса? Стоунсайфър? Мозъкът му отказваше да работи повече. Част от него се надяваше те да потънат също тъй бързо; копнееше за бърз край на тази агония. Водата на дъното на лодката ставаше все по-дълбока. Той смътно осъзна, че потъваха.
А сетне вълните започнаха да утихват. Лодката все още се люлееше и подскачаше, но безкрайната процесия от водни планини под тях престана и вятърът постихна.
— Намираме се откъм подветрената страна на острова — рече Хауъл.
Косата му бе сплъстена на тънки кичури, униформата под щормовото облекло — прогизнала. Кръвта се смесваше с вода в розови ручейчета, които се стичаха по лицето му. Ала въпреки това, когато заговори, дрезгавият му глас бе твърд. Отново вдигна радиостанцията.
— Внимание всички! И двете лодки поемат бързо вода. Няма да останат дълго на вода. Имаме само един избор — да се прехвърлим с колкото е възможно повече припаси на ледения остров. Ясно ли е?
Малцина в лодката повдигнаха глави; това сякаш не интересуваше повечето от тях. Слабият лъч на лодъчния буй пробяга по ледения блок.
— Пред нас има малка ледена издатина. Ще насочим лодките право към нея. Люис на носа ще подаде на всекиго част от запасите и ще ви извежда по двама. Ако паднете във водата, измъквайте се веднага — студът ще ви убие до пет минути. Хайде сега, разпределете се по двойки.
Макфарлън притегли Рейчъл към себе си, след това се обърна и погледна Лойд. Този път той отвърна на погледа му — очите му бяха тъмни, кухи, обсебени.
— Какво направих? — прошепна дрезгаво той. — О, Боже мой, какво направих?
85.
Протокът Дрейк
26 юли, 11:00
Над ледения остров се зазори.
Макфарлън, който ту се унасяше в дрямка, ту се разбуждаше, дойде бавно на себе си. Най-сетне вдигна глава и ледът, сковал палтото му, изпращя. Около него оцелелите се бяха сгушили в малки групички, за да се топлят. Някои лежаха по гръб, лицата им бяха покрити със скреж, а очите — широко отворени и замръзнали. Други бяха наполовина изправени, на колене, но не мърдаха. „Сигурно са мъртви“, помисли си Макфарлън унесено, като на сън. Стотина души бяха тръгнали на път. А сега виждаше само около двайсетина.
Рейчъл лежеше пред него със затворени очи. Той с мъка се изправи седнал — снегът се плъзгаше под крайниците му. Вятърът бе стихнал, обгръщаше ги мъртвешка неподвижност, подчертавана от рева на прибоя под тях, който ръфаше бреговете на острова.
Пред него се простираше плато от тюркоазен лед, насечен от поточета, които се вдълбочаваха до дерета по криволичещия си път към краищата на острова. Хоризонтът на изток бе обагрен от кървавочервена линия, начупена от диханието на морето. В далечината хоризонтът бе осеян със сини и зелени айсберги, стотици на брой, досущ като скъпоценни камъни, неподвижни върху вълните, с блестящи на утринното слънце върхове. Това бе безкраен пейзаж от вода и лед.
Усещаше се ужасно сънлив. Странното бе, че вече не му беше студено. С мъка се опита да се разбуди. И сега бавно-бавно картината отново изплува пред очите му: слизането на острова, изкатерването в мрака по пукнатината до върха, окаяните опити да запалят огън, постепенното потъване в летаргия. Съществуваше и времето преди това — преди всичко това — но точно сега той не искаше да мисли за него. Точно сега светът му се бе свил до границите на този странен остров.
Тук, на върха му, нямаше усещането за движение. Бе твърд като суша. Голямата процесия от огромни вълни на изток бе вече по-кротка. След чернотата на нощта и сивото на бурята, всичко изглеждаше обагрено в пастелни цветове; синият лед, розовото море, оранжево-червеното море. Беше красиво, необикновено, извънземно.
Опита се да се изправи, но краката му не го послушаха и успя само да се вдигне на коляно, след което отново се свлече. Изтощението му бе толкова голямо, че му струва неимоверни усилия да не се просне отново на леда. Замъгленото му съзнание установи, че това не се дължи само на изтощение, а на преохлаждане.
Трябваше да се изправят, да се движат. Той трябваше да ги вдигне.
Обърна се към Рейчъл и я разтърси грубо. Полузатворените й очи се извърнаха към него. Устните й бяха сини, а бялата й коса бе полепнала с лед.
— Рейчъл? — наведе се той към нея. Сега можеше да чува думите й — съскащи, призрачни.
— Метеоритът… — прошепна тя.
— Отиде на дъното — каза Макфарлън. — Не мисли сега за него. Всичко свърши.
Тя леко поклати глава.
— Не… не е онова, което мислиш…
Затвори очи и той отново я разтърси.
— Толкова ми се спи…
— Рейчъл, не заспивай. Какво казваше?
Тя бръщолевеше нещо несвързано, но той разбра, че бе важно да я кара да говори, да не заспива. Отново я разтърси.
— Метеоритът, Рейчъл. Какво каза за него?
Тя полуотвори очи, сведе поглед надолу. Макфарлън проследи погледа й; нямаше нищо. Ръката й леко помръдна.
— Там… — рече тя и продължи да гледа надолу.
Макфарлън взе ръката й. Измъкна мократа, почти замръзнала ръкавица. Ръката й измръзваше, връхчетата на пръстите й бяха побелели. Той се опита да ги разтрие и ръката й се отпусна. Държеше фъстък.
— Гладна ли си? — попита Макфарлън, след като шушулката се изтърколи на снега.
Рейчъл отново затвори очи. Той се опита да я събуди, но не можа. Притисна се към нея, но тялото й бе тежко и студено. Обърна се да потърси помощ и видя Лойд, който лежеше на леда до тях.
— Лойд? — прошепна.
— Да — долетя до него слабия, пресипнал глас.
— Трябва да се раздвижим.
Макфарлън установи, че не му достигаше въздух.
— Не ме интересува.
Макфарлън се обърна да разтърси отново Рейчъл, но вече едва можеше да помръдне ръка, камо ли да приложи сила. Тя бе неподвижна. Тази загуба бе повече, отколкото можеше да понесе. Огледа свитите, неподвижни форми, които блестяха под ледената си покривка. Ето го Брамбъл, лекарят, с книга, нелепо свита под мишницата му. Ето и Гарса, белите бинтове на главата му бяха поръбени със скреж. Ето го Хауъл. И още две, може би три дузини хора. Никой не помръдваше. И той изведнъж усети, че не му е все едно. Искаше да закрещи, да стане и да зарита и заблъска с юмруци хората, за да се изправят, ала не можа да намери сили дори да проговори. Бяха толкова много: не можеше да ги стопли всичките. Не можеше да стопли дори себе си.
Главата му се замая от странното, мъгливо усещане, което го обезсили напълно. „Всички ще умрем тук — помисли си той — но това няма значение.“ Погледна Рейчъл, опитваше се да разсее замайването си. Очите й сега бяха полуотворени, обърнати нагоре, виждаше се само бялото. Лицето й бе сиво. И той щеше да отиде при нея. Няма значение. Самотна снежинка се спусна от небето и докосна устните й. Мина много време, докато се стопи.
Замайването се появи отново и сега бе хубаво — все едно отново спеше в обятията на мама — и той му се отдаде напълно. Докато потъваше във възхитителен сън, гласът на Рейчъл продължи да звучи в главата му: „Не е онова, което мислиш. Не е, което мислиш.“
А след това този глас се промени: стана по-висок, по-тенекиен като звук:
— Южна Джорджия „Браво“… Виждаме ги… Подхождаме за вдигането им…
Отгоре се появи светлина. Чу се трополене, ритмично думкане. Гласове, радиостанция… Той се съпротивляваше. „Не, не, оставете ме да спя! Оставете ме на мира!“
И тогава се появи болката.
86.
Остров Южна Джорджия
29 юли, 12:20
Палмър Лойд лежеше на шпертплатовата койка в бараката-лазарет на британската научна станция. Гледаше тавана: безброй кръгове тъмно и светло дърво, форми, които през последните дни очите му бяха оглеждали хиляди пъти. Усети мириса на изстиналата храна, която стоеше до него от обяд. Чу шума на вятъра отвъд малкото прозорче, което надничаше към сините глетчери, сините планини и сините ледници на острова.
