Томичукалата

Рут опита да се обърне, за да се измъкне от лепкавата сила, но загуби равновесие и отскочи назад пряко волята си, зяпнала от изненада. Все едно че се беше блъснала в гигантски гумен балон.

Краката й за миг се откъснаха от земята, тя полетя и падна на колене, като при това се ожули здравата и си скъса роклята. После се изправи, простена леко от болка и се върна в колата.

Седя вътре поне двайсет минути, та охлузеното малко да я отпусне, като гледаше вяло профучаващите и в двете посоки на шосето коли и камиони. По едно време на велосипеда си с въдица в ръка покрай нея мина и Ашли Рувъл, който я видя и вдигна ръка за поздрав.

— Привет, госпожо Маккосланд — изфъфли бодро той и се усмихна широко.

Във фъфленето му няма нищо странно, отпаднало си рече Рут, като се има предвид, че момчето е останало съвсем без зъби. Тя обаче не успя да потисне хладната тръпка, побила я от следващите думи на Ашли:

— Всички ние много ви обичаме, госпожо Маккосланд…

Тя поседя още малко, после запали, направи обратен завой и пое през знойната тишина обратно към Хейвън. Докато караше по главната улица към дома си, й се струваше, че твърде много хора я заглеждат с някакви лукави искрици в очите си.

Рут вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и видя в него очертанията на часовниковата кула, която се намираше в началото на късата главна улица на градчето.

Стрелките на часовника наближаваха три часа.

Тя спря пред къщата на Уенди Фанин, паркира небрежно и остави двигателя да работи на празни обороти, без да вади контактния ключ. На арматурното табло пред нея глуповато просветваше червена лампичка, а Рут седеше отпуснато на седалката и унесено гледаше в огледалото за обратно виждане. Когато дойде на себе си, часовникът на кулата тъкмо отмерваше шест. Беше загубила три часа… и още един зъб. Пропиляното време го нямаше никакво, но зъбът — резец — се търкаляше в скута й.

12

По-късно куклите й говориха през цялата нощ и Рут си помисли, че нищо от онова, което й казаха, не би могло да се нарече чак пълна лъжа… И това бе най-ужасното от всичко. Тя седеше в противното им зеленикаво присъствие и слушаше лунатичните им разкази.

Те й обясниха, че тя с пълно право смята, че полудява. Ако се направела рентгенова снимка на мозъка й, или на мозъка на кой да е друг жител на Хейвън и после я покажели на произволен невролог, той сигурно начаса би побягнал от ужас. Просто мозъкът й се изменял. „Ставал“.

Зъбите й, пардон — бившите й зъби, също „ставали“. И очите. Нима не вижда, че цветът им се променя? Точно така: вече не са тъмнокафяви, а изсветляват. Онзи ден например в „Хейвън Лънч“ забелязала ли е какво е станало с яркосините очи на Бийч Джърниган? И те се променят и придобиват светлокафяв цвят, досущ като нейните…

„Светлокафяви очи… падащи зъби… Господи, какво става с нас?“

Куклите я гледаха с мънистените си очета и й се усмихваха.

„Не се притеснявай, Рут. Това са само пришълците от космоса, за които от години се правят евтини филмчета и сериали. Разбираш го, нали?“ Нашествието на томичукалата. „Ако искаш да ги видиш тъкмо такива, каквито ги представят в разните му фантастични книги и филми, само погледни в очите на Бийч Джърниган. Или на Уенди. А може и в твоите“.

— Значи ме разяждат отвътре, така ли? — прошепна Рут в летния мрак, докато петъчната нощ преливаше в съботното утро.

А ти какво мислиш, че е „ставането“, Рут? засмяха се куклите и върху съзнанието й още веднъж падна милостиво було.

13

Когато се събуди в събота сутринта, слънцето отдавна бе изгряло, непохватната рисунчица на часовниковата кула на кметството продължаваше да си стои на черната дъска в класната стая, а върху покритото с чаршаф бюро на Ралф имаше над две дузини портативни калкулатори, натъпкани в брезентовата й торба, с която Рут навремето ходеше да събира волни пожертвувания за Дружеството за борба с раковите заболявания. Върху някои от тях дори се виждаха лепенки с надписи. БЕРИНГЪР. ХЕЙЗЪЛ МАККРИЙДИ. ОБЩИНСКА СОБСТВЕНОСТ. ДАНЪЧНА СЛУЖБА. Май съвсем не беше спала тази нощ, а по-скоро бе изпаднала в един от онези празни периоди и през това време бе откраднала калкулаторите на общината.

„Защо ли?“

„Не е твоя работа да питаш, Рут“, прошепнаха й куклите и тя вече с всяка изминала минута и секунда разбираше все по-добре какво беше уплашило толкова малката Едуина Търлоу. „От тебе се иска само да изпратиш сигнала… и да умреш“.

„Интересно каква част от тази идея е моя и до каква степен те ме насилват да го сторя?“

„Няма значение, Рут. Каквото има да се случва, ще се случи, затова го направи, колкото можеш по-скоро. Престани да мислиш. Просто го направи, защото част от тебе също го иска, нали?“

Да. Всъщност го искаше „по-голямата“ част от нея. Дори искаше не само да даде знак на външния свят или нещо подобно, защото това щеше да е едва глазурата от разум върху пищната шоколадова торта на тоталната полуда.

Рут направо искаше да стане част от експлозията.

Картонените цилиндри от тоалетната хартия щяха да насочат силата към часовниковата кула подобно на разрушителна стихия и самата кула щеше да литне като ракета, а взривната вълна щеше да разтърси улиците на осквернения Хейвън и да ги покрие с разруха, точно каквото желаеше Рут. Именно това желание бе част от нейното „ставане“.

14

Същата вечер Буч Дуган й се обади по телефона, за да й каже докъде са стигнали със случая Дейвид Браун. Някои неща се оказали доста необичайни. Хилман, братчето на момчето, бил в болницата, и то в състояние, което силно наподобявало кататония. Дядо му също не бил много по-добре, защото започнал да разправя наляво и надясно как Дейвид Браун не се бил загубил, а направо изчезнал. С други думи искал да каже, че онзи фокус всъщност бил съвсем истински. На всичкото отгоре твърдял, че половината от жителите на Хейвън полудявали, а останалите вече били абсолютно ненормални.

— Старецът дори отиде до Бангор и говори с един тип на име Брайт, репортер от „Дейли Нюз“ — добави Монстър. — От вестника искали факти, а получили пълни щуротии. Тоя старец почва да ми лази по нервите, Рут.

— По-добре му кажи да не се връща — отвърна тя. — Защото иначе няма да може да напусне отново града.

— „Какво?“ — викна Монстър. Гласът му изведнъж заглъхна. — Нещо връзката пропада, Рут. Не те чувам.

— Казах, че утре може да имаме повече късмет. Все още не съм изгубила надежда. — Тя си разтри слепоочието и изгледа куклите, подредени в редица на бюрото на Ралф и навързани с проводници една за друга като адска машина на терорист. — Утре очаквай сигнал.

— „Какво?“ — Гласът на Монстър почти изчезна сред увеличаващите се смущения по линията.

— Дочуване, Буч. Благодаря, че се обади. Ослушвай се за сигнала. Мисля, че ще се чуе чак в Дери. Към три часа.

— „Рут, не те чувам… Обади ми се ти… След малко…“

Тя окачи слушалката на безполезния вече телефон и пак погледна към куклите, после се заслуша в усилващата се врява в главата си и зачака да настъпи нужния час.

15

Неделята се оказа ден като от пощенските картички с изгледи от щата Мейн: ясен, топъл и безоблачен. В един без четвърт Рут Маккосланд, облечена в красива синя лятна рокля, напусна дома си за последен път. Тя излезе, заключи входната врата и се изправи на пръсти, за да окачи ключа на малката кукичка, забита в дървото на рамката. Навремето Ралф постоянно повтаряше, че дори и най-несръчния крадец веднага би намерил ключа, защото това ще е първото място, където би погледнал, но Рут упорстваше и продължаваше да го оставя все там. Къщата им така и не бе обрана никога. В крайна сметка, според Рут, всичко беше въпрос на доверие между нея и родния й град.

Тя тръгна надолу по стълбите и помъкна след себе си старата пътна торба на Ралф, в която бе напъхала куклите.