Черен лед

— Трасиращи снаряди — отбеляза Глин. — Прострелват дистанцията си.

Тя видя как Лойд стисна зъби.

— Мистър Хауъл, ляво на борд — нареди тя, след като още два трасиращи снаряда прелетяха в дъга над морето и този път паднаха по-близо до тях.

Гледаха мълчаливо как ги връхлитат още снаряди, които падаха все по-близо и по-близо. А след това един прелетя над главите им и остави ярка светлина в тъмното небе.

— Хванаха ни във вилка — измърмори Глин. — Сега ще открият огън с истински снаряди в линия по курса ни.

Лойд се обърна към него.

— Ти какво, на спортен коментатор ли се правиш? Трябва ни план, а не коментар. Не мога да повярвам. Триста милиона долара и ето докъде стигнахме!

Бритън заговори тихо, но отчетливо:

— Тишина на мостика! Мистър Хауъл, дясно на борд! Машините — авариен пълен назад!

Тя усещаше как в настъпилата кризисна ситуация мислите й затекоха с кристална яснота. Сякаш някой друг мислеше вместо нея. Погледна Лойд, който бе застанал в центъра на остъкления мостик, преплел силните си пръсти, докато гледаше на юг към безмилостното море. Колко ли трудно му бе да осъзнае, че парите не можеха да купят всичко — понякога дори собствения ти живот? Колко по-различен беше при последния й анализ от мъжа, който сега стоеше пред нея.

Погледът й се отмести към Глин. Усещаше как става все по-зависима от преценките му по начин, който никога не би допуснала преди той да бе сгрешил — преди да бе доказал, че е човек, помисли си тя.

Между двамата мъже лежеше развихреното от бурята море. След като падна нощта, те затъмниха кораба в опит да избегнат попаденията на валенаровите оръдия. Ала огромната южна луна (до пълнолунието оставаше един ден) се бе издигнала в кристално ясното небе, за да осуети надеждите им. На Бритън й изглеждаше така, сякаш им се усмихваше подигравателно. Пантеонерото бе странно метеорологично явление: обикновено то завършваше в ясна нощ с влудяващ, убийствен вятър. На лунната светлина набраздената повърхност на океана придобиваше смъртноблед флуоресцентен цвят. Сюрреалистичният океан продължаваше да изхвърля композиции от гигантски сриващи се вълни покрай тях; те се мержелееха високо над кораба, който навремени потъваше в мрак, по-дълбок от нощта, след това с мощен рев се отърсваше от разпенената бяла вода и отново излизаше на лунната светлина и на смъртоносния вятър.

Внезапен гръм, едва доловим на фона на бурния тътен, разтърси прозорците на мостика. Последваха го нови в премерен ритъм. Бритън видя серията от гейзери, които се сриваха един подир друг върху стената на вълната от север и приближаваха „Ролвааг“ по линията на предишния му курс.

Големият кораб с мъка се изправи и се заклати на вълните. „Завий, кучи сине“, помисли си тя.

Корабът изведнъж подскочи и потрепери. Голям облак зловещ жълт пушек изригна от носа му, стопеният метал се загърчи, стенейки, и потече назад. Мигновено последва силен като гръмотевица пукот. Една от късите мачти на носа подскочи във въздуха, изви се и падна обратно, а вантите й заплющяха по палубата. След това гейзерите заизригваха пред тях и встрани — линията на огъня пресече курса им.

Последва мъртвешки миг тишина.

Бритън се съвзе първа. Вдигна бинокъла и огледа носовата част. Поне един от снарядите бе пронизал бака. Големият кораб се издигна върху поредния гребен; на ярката лунна светлина тя можа да види водата, която се стичаше в разкъсания котвен сандък през назъбена пробойна високо над водолинията.

— Обща тревога! — рече тя. — Мистър Хауъл, изпратете екип за оценка на пораженията на носа. Назначете противопожарна група с пенни пожарогасители и експлозиметри. Искам по главната палуба да бъдат прокарани осигурителни въжета — от носа до кърмата.

— Слушам, госпожо.

Тя погледна почти неволно към Глин.

— Спрете двигателите — прошепна той. — Пуснете се по вятъра. Изключете СЕС. Престорете се, че сме повредени. Това ще го накара да спре засега стрелбата. Дръжте така пет минути, след което отново ще побегнем. Това ще го принуди отново да се пристрелва. Трябва да се доберем до онези ледени острови.

Тя го видя как пристъпи, за да нареди нещо шепнешком на оператора си.

— Мистър Хауъл — рече тя, — стоп машини. Руля — трийсет градуса вляво.

Корабът продължи напред по силата на огромната си инерция и започна бавно да завива.

Погледна Лойд. Лицето му бе посивяло, сякаш стрелбата го бе разтърсила до дъно. Може би смяташе, че ще загине. Може би мислеше какво ли щеше да изпита в студените, черни, дълбоки две мили води. Беше виждала подобни изражения и преди, на други кораби, в други щормове. Гледката никак не беше приятна.

Сведе поглед към екрана на радара. Имаше голям „шум“ от вълните, но се изчистваше всеки път, когато „Ролвааг“ се изкатерваше по гребените. Намираха се на двайсет и пет мили от Ледовата граница и двата ледени острова. Вълнението на борд забавяше чилийския кораб с около един възел, ала той продължаваше постоянно и неумолимо да скъсява дистанцията. Като погледна врящото море, тя се запита как бе възможно разрушителят да оцелее в него.

Изведнъж вратата на мостика се отвори. И там, в рамката й, застана Макфарлън. Той пристъпи крачка напред, следван по петите от Рейчъл.

— Метеоритът — изстреля Макфарлън, опитвайки се да поеме дъх.

Изглеждаше обезумял.

— Какво метеоритът? — попита остро Глин.

— Започна да се освобождава от шейната си.

73.

„Ролвааг“

15:55

Глин изслуша задъхания разказ на Макфарлън, почувства как го обзема непознатото — и неприятно — чувство на изненада. Ала въпреки това се обърна към телефона с обичайните си, пестеливи и спокойни движения.

— Лазарета? Свържете ме с Гарса.

След малко по линията се чу слабият глас на Гарса.

— Да?

— Тук е Глин. Метеоритът чупи заварките си. Изпрати веднага Стоунсайфър и екип в негова помощ. Ти ще го ръководиш.

— Слушам, сър.

— Има още нещо — каза Макфарлън.

Той още не можеше да си поеме дъх. Глин се обърна.

— Камъкът реагира на сол. На сол, а не на докосване. Солта го задейства. Рейчъл и аз загърнахме шейната с покривала. Но какво и да правите, за Бога, не допускайте до него солена вода. И още нещо — той продължава да излъчва силен радиошум. Радиокомуникациите ще бъдат нарушени поне един час.

Глин осмисли чутото, след това вдигна телефонната слушалка и говори отново с Гарса. Тъкмо привършваше, когато от другата страна се чу изпращяване, последвано от носовия, гневен глас на Брамбъл.

— Какви са тези щуротии? Забранявам този човек да напуска лазарета. Има травма на главата, сътресение, свръхразтегната китка и…

— Стига приказки, доктор Брамбъл. Опитът на Гарса ми е необходим, на каквато и да е цена.

— Мистър Глин…

— Съдбата на кораба зависи от това. — Той свали слушалката и погледна към Бритън. — Има ли някакъв начин да се намали крена на кораба при тези вълни?

Бритън поклати глава.

— При толкова тежко вълнение преместването на баласта само ще направи кораба по-неустойчив.

„Ролвааг“ продължи да се носи на юг, яростните вълни натискаха главната палуба под водата, после я надигаха високо към небето, а мощни потоци се изтичаха през шпигатите. Два от контейнерите бяха смити зад борда, а на няколко други бяха разхлабени крепежите.

— Какви бяха тези експлозии, по дяволите? — попита Макфарлън Глин.

— Чилийският кораб ни обстрелва. — Глин погледна първо Макфарлън, а после — и Амира. — Имате ли някаква представа защо солта въздейства на метеорита?

— Не изглежда като химична реакция — отвърна Макфарлън. — Метеоритът изобщо не е пострадал от експлозиите, а съвсем сигурно е, че не е съществувало достатъчно количество сол, за да се генерира такава енергия.

Глин погледна Амира.

— Експлозията бе твърде силна, за да бъде от химичен или каталитичен вид — рече тя.

— Какъв друг вид реакция съществува? Ядрена?

— Малко вероятно. Но мисля, че не гледаме на проблема от вярната гледна точка.