Илинден

Двамата братя излязоха да се поразходят до обед. — Да видиш Софията — рече горделиво Кочо, като да беше цяла София негова и сега искаше да я покаже на своя брат от Турско.

Той беше облечен в по-нов костюм от сливенски шаяк, с бяла риза и яка без връзка, обу лъснати обуща с ластик, сложи нов калпак, някак малък за глаушевската му глава.

— Да беше махнал тоя фес — рече той на Лазара. — Имам аз и друг нов калпак. Ще те помислят за турчин. Рацо, дай другия калпак!

— Не, не — отказа живо Лазар. — Харно ми е така. Нели не съм турчин? — Кой знай защо, но не искаше да се раздели с феса си, и дори каза някак предизвикателно: — Аз пак ще се върна там, защо ще сменям капата си…

Беше светло пролетно утро, слънцето бързо се провираше между разпокъсани, бели облачета, пръснати по цялото небе. Стъпка по стъпка Кочо и Лазар се измъкнаха от калните улици на Ючбунар и излязоха към джамията. Оттук започваше друга София — по-чиста, по-хубава, по-богата. Много от улиците бяха постлани с чист, равен калдъръм, виждаха се нови, големи сгради. Свиха към двореца… Лазар усети как се разтуптя сърцето му, като че ли му предстоеше среща със самия княз на България. Видя и гвардейците, застанали неподвижно пред високата княжеска порта, и сам почувствува сега гордост и умиление, страхопочитание дори към всеки прозорец на тайнствено затихналата и толкова голяма къща. Кочо се запъти нататък. Лазар попита бързо:

— Пущат ли натам?

— Хе! Покрай самия дворец ще минем. Сичко се вижда вътре. Като се роди престолонаследникът, сички минахме през двора. От едната врата през другата, целият народ…

Минаха по „Цар Освободител“. Пъстра празнична тълпа се разхождаше по двете страни на булеварда. Като стигнаха на края му и се разкри оттук широк простор, Кочо замаха с ръка нататък:

— Това сичкото… хей, чак там и там, виждаш ли, ще бъде градина. За разходка, да се разхождат там софиянци.

„Ето истинската София“ — мислеше си Лазар. Каквато си я мислеха всички там, в Преспа. Дворецът, гвардейците пред вратата му и това — да минеш свободно край самата му ограда, през двора му… Тая широка улица, големите нови сгради по нея и това празнично облечено множество от жени, мъже, офицери в блестящи униформи…

Двамата братя свиха към съседните улици. Чисто беше тук или поне тротоарите бяха покрити с плочи. От двете страни на всяка улица се издигаха нови, хубави къщи по на кат и половина или два ката, сред градини и дворове с железни огради или боядисани стобори. Тихо беше тук в празничната утрина. Кочо се спря пред една желязна врата и се изкашля.

— Тука живей Кирил — рече той и побутна тежката врата. Изкашля се пак и се извърна към брат си: — Къщата е на жена му. Харно се нареди той… далеко ще отиде. Хайде да влезем — подкани той, но сякаш не му достигаше смелост.

Минаха един след друг по широка пътека, постлана с плочи, между две ниски стени от окастрена зеленика, Качиха се по пет-шест стъпала. Кочо почука колебливо, Излезе слугинче с надиплен сукман.

— Тука ли си е Кирил… Слугинчето поизгледа ранните гости.

— Няма го. Излезе. Госпожата е тук. — То се по-отдръпна от вратата: — Заповядайте. Сега ще кажа на госпожата.

Въведе ги в гостната стая и веднага изчезна някъде, И тук имаше кръгла маса сред стаята, албуми и фотографии навред, но всичко беше по-богато, по-натруфено — наоколо ниски кресла с тъмночервен плюш, по прозорците тежки, двойни завеси, та въпреки светлото пролетно утро вън — в стаята беше доста тъмно. Двамата братя седнаха близу до вратата. На стената отсреща се ширеше голям, рисуван портрет в широка тъмночервена рамка. Оттам гледаше строго към шестдесетгодишен мъж с ниско надвесени вежди, бели, поокастрени мустаки и двойна гуша, увиснала над бялата му яка с широка черна връзка.

— Баща й — продума Кочо полугласно. Поогледа се и продължи още по-тихо: — До гуша е в пари. Под лихва дава… Двайсет, педесет и кой знай колко на сто. Се со шопите тука, около София. Кожи дере…

Зад вратата се чуха бързи, леки стъпки, шумолене на рокля. Влезе бързо, на пъргави нозе млада жена а кръгло, бледо лице и високо дигнати коси, с широки, опънати рамена. Двамата мъже се приподигнаха на креслата си, тя им подаде редом ръка, но не трепна ни мускул по лицето й, приликата й със стария господин от портрета насреща беше видима.

— Кирил не е тук — каза младата жена и седна леко на едно кресло срещу тях двамата. — Отиде на събрание и сигурно ще закъснее.

На гърдите й проблясваше златна брошка с пъстри камъни, по ръцете й святкаха пръстени. Кочо рече, без да я погледне:

— Това е Лазар. Брат ми Лазар.

— Ах, да… — кимна едва-едва Кочовата снаха и нищо повече не каза, а само попоглеждаше феса на Лазара.

Настана мълчание. Лазар се обърна стеснено към брата си:

— Ами ние да си вървим… щом Кирил… Станаха и двамата, стана и снахата и едвам сега се посъживи:

— Много съжалявам, че Кирил… Аз ще му кажа, че сте дошли. Вие — обърна се тя към Лазара и кимна важно с глава, сякаш откриваше някаква неизвестна истина. — Вие от Македония пристигнахте, нали?

— От Македония — рече Лазар.

Едващо излязоха те на малката площадка, младата госпожа затвори вратата след тях. Мълчаливо слязоха един след друг по стъпалата. Кочо се поогледа, поизкашля се срамежливо и започна:

— Малце е горделива… Богатска щерка. Излязоха на улицата. Кочо — пак за снаха си, в нарастващо раздразнение:

— Не стъпва у нас. Взе ни сина и… Само едно не мога да ти простя, вели на Кирила: че си македонец. Ами! Кучка.

— Как тъй! — отвори широко очи Лазар. — Що като е македонец!

— Ех! — махна презрително с ръка Кочо. — Не ни обичат тука некои. Мислят, че сме дошли на главата им. Ето, снахата ми…

— Гледай ти… — присви устни Лазар с огорчение.

Двамата братя мълчаливо наближаваха улица „Раковски“. Лазар на няколко пъти погледна брата си изкосо. Ето някогашния, преспанския Кочо; облечен в нови, алафранга дрехи и с калпак на главата; позасрами се той поради снахата, омърлуши се.

Изведнаж срещу тях се втурна цяла тълпа възбудени, уплашени мъже, изпълни цялата улица. Лазар и Кочо се заозъртаха изненадани, спряха се там, тълпата мина край тях, между тях, някой извика продрано:

— Долу тиранинът! Долу Стамболов!

— Стойте!… Не бягайте, братя! — викаше друг и сам бягаше нагоре.

Пред двамата братя улицата опустя чак до другия край.

— Що става! — огледа се Лазар слисан.

— Партизани… Викат против Стамболов. Хай да му се не види! Как попаднахме тука…

Иззад ъгъла насреща изскочиха двама конни стражари и завиха по улицата насам, размахвайки голи шашки. В същия миг една врата се отвори и млад, гологлав мъж дръпна Лазара за ръката:

— Скоро влизайте тук!… Ще ви пребият…

Те влязоха и тримата във вратата, младият човек бързо я затвори. Веднага след това конете на стражарите изтропотиха по паважа пред вратата и ясно се чу запъхтяното им дишане.

— Ама каква е тая работа! — подигна пак рамена Лазар. — со саби…

— Ти, чичко, от Македония ли си? — попита непознатият.

— От Македония…

— А тук пък е свободна България — усмихна се горчиво младият човек. — Ако не бях ви дръпнал тук, щяха да ви прегазят с конете…

Още рано следобед дойде в бащината си къща Кирил Глаушев. Прегърна чичо си и беше видимо смутен, но бързо се съвзе. Той бе възприел и бе навикнал да се държи по един определен начин и тъкмо това личеше в държането му — като че ли беше предварително обмислено всяко негово движение, всеки поглед и дори всеки звук в гласа му. Да — той трябваше да бъде винаги спокоен, сдържан, хладен. За едно късо време, след като свърши Висшето училище, той се издигна бързо в средите на консервативната партия, ожени се също тъй сполучливо и сега очакваше партията му да дойде на власт. Със същата сполука бе възприел всички привички и склонности, всички правила и закони на новата си среда, но ето в някои случаи избиваха и през новата му кожа предишните негови привички и склонности. Той се смути пред чичо си Лазара поради жена Си, пък и поради целия си нов живот — имаше нещо в живота му, поради което неговата съвест проявяваше прекалена чувствителност. Но най-сетне нямаше защо и той да бъде бакърджия като баща си и брат си! Ала ето понякога в новия си живот се чувствуваше като препасан с корав корсет и пристегнат до задушаване.