Томичукалата

И сред цялата тази чуждоземна пустош лежеше неговият дундест четиригодишен брат с късите си панталонки и фанелката с надписа „НАРИЧАТ МЕ ДОКТОР ЛЮБОВ“. Дейвид протягаше ръце към гърлото си и се опитваше да диша безкислородната атмосфера на една планета, която се намираше на милиарди светлинни години от родния дом. Хили виждаше как братчето му се дави и посинява, а по устните и ноктите му вече се образува смъртоносна скреж. После…

Тук обаче паниката най-сетне напълно го облада.

Той захвърли чаршафа, под който трябваше да се намира Дейвид, и прекатури щайгата, прикриваща тайнственото устройство. Почна бясно да рита педала и запищя. Едва след като майка му изтича при него, Хили изведнъж осъзна, че не само пищи, но и крещи несвързано:

— Всичките войничета! — викаше той. — Всичките! Все за тебе! Завинаги! Кълна се!

А после дойде и зловещата фраза:

„— Върни се, Дейвид! Ела си! Моля те!“

— Господи! — ахна Мари. — Какво говори това дете?

Брайънт сграбчи сина си за раменете и го извъртя към себе си.

— Къде е Дейвид? Къде отиде Дейвид?

Но Хили вече бе припаднал и на практика така и не се върна повече в пълно съзнание. Малко след това над стотина мъже и жени, сред които бяха и Боби и Гард, навлязоха в гората от другата страна на шосето и започнаха да търсят Дейвид, братчето на Хили.

Ако го бяха попитали, Хили вероятно би им казал, че според него, те го търсят твърде близо до къщата.

„Прекалено“ близо.

ЧЕТИРИ: БЕНТ И ДЖИНГЪЛС

1

Към осем вечерта на 24 юли, една седмица след изчезването на Дейвид Браун, полицаят Бентън Роудс излизаше от Хейвън, седнал зад волана на служебната кола. Заедно с него беше и Питър Габънс, известен сред колегите си с прякора Джингълс. Мръкваше се и здрачът изпепеляваше всичко наоколо. Придаваше му някаква метафорична саждена окраска, която разбира се нямаше нищо общо с истинското пепелище, занимаващо в момента мисълта на полицаите. Роудс непрекъснато си представяше откъснатата ръка, защото мигновено бе познал чия е тя. Господи!

„Престани да мислиш за това!“ заповяда си той.

„Добре“, кимна съзнанието му и продължи да изтласква на преден план ръката.

— Опитай пак да се свържеш по радиото — гласно рече Роудс. — Предполагам, че смущенията по трасето се дължат на проклетия параболичен отражател, дето наскоро го монтираха в Троя.

— Ясно — кимна Джингълс и взе микрофона. — Патрул 16 вика централата. Чуваш ли ме, Тъг? Приемам.

Той отпусна бутона и двамата се вслушаха. От радиостанцията обаче се чуваха само някакви особени смущения, подобни на далечни гласове на призраци.

— Да пробвам ли пак? — запита Джингълс.

— Няма смисъл. След малко ще излезем от обхвата на отражателя и тогава ще видим.

Движеха се по шосе 3 към Дери. Бент караше с около сто километра в час и беше пуснал бурканите да се въртят. Интересно какво ли ставаше с другите патрулни коли? Досега в района на Хейвън никога не бяха имали проблеми с радиовръзката, дори точно обратното: радиочестотите към и от градчето бяха толкова чисти, че чак изглеждаха някак странно зловещи. Само че тази вечер в Хейвън очевидно ставаха и други странни неща.

„Вярно е“, рече си той. „Пък и човек няма как да сбърка полицейския пръстен, дори и когато е на женска ръка. Сухожилията й висяха като от агнешки бут в месарницата. Боже, каква гледка беше тази откъсната ръка…“

„Стига! Стига толкова, по дяволите!“

„Добре, добре. Бях забравил, че не желая да мисля повече за това. Като някакво парче печено месо, нали? А и цялата тази кръв!“

„Ясно, преставам. Знам, че ще полудея, ако продължавам да мисля за ръката, но не виждам как бих могъл да мисля за нещо друго. Ръката и китката й бяха ужасна гледка, по-жестока от всичко, което съм виждал при пътно-транспортни произшествия, но какво да кажа за останалите неща? Откъснатите глави, очите, краката… Експлозията сигурно е била страхотна…“

— Къде ли е втората патрулна кола? — неспокойно запита Джингълс.

— Не знам.

Но като ги намереха, щеше да им даде да разберат.

„Имам гатанка за вас, момчета“, смяташе да им каже. „Станала е експлозия и мястото е пълно с осакатени тела, но има само един смъртен случай. Как бихте обяснили този факт? Освен това какво ще кажете за обстоятелството, че след експлозията на нафтовата отоплителна инсталация в кметството единствената щета е отнесената от взрива кула с часовника? И най-сетне, защо онзи тип Берингър, председателят на общинските съветници, не можа да идентифицира трупа, след като дори аз знаех чий е? Предавате ли се?“

Беше покрил откъснатата ръка с някакво одеяло. С останалите части и парчета от тела не знаеше какво да прави, пък и те не му се струваха толкова важни. Но, виж, ръката на Рут просто трябваше да я покрие.

Всичко това ставаше на тротоара в центъра на Хейвън, докато оня идиот Алисън — шефът на пожарната команда — стоеше и се хилеше глупаво, сякаш присъстваше на тържествен обяд, а не на оглед на местопроизшествието след експлозия, довела до смъртта на една чудесна жена. Цялата работа беше пълна лудост. Абсолютна.

На Питър Габънс му викаха Джингълс, тъй като имаше дълбок и плътен глас като на актьора Анди Девайн, а Джингълс беше едно от неговите превъплъщения в някакъв стар сериен телевизионен уестърн. Когато Габънс се премести от Джорджия и постъпи на работа в тукашната полиция, диспечерът Тъг Елъндър започна да му вика Джингълс и прякорът му така си и остана. Сега обаче Джингълс изведнъж се обади с висок и задавен глас, който нямаше нищо общо с гласа на филмовия герой:

— Спри за малко, Бент. Повдига ми се.

Роудс бързо отби и спря така, че колата поднесе и почти хлътна в крайпътната канавка. Слава Богу, че Габънс беше първият, който не издържа.

Джингълс изскочи от дясната врата, а Бент го последва от лявата. На фона на синкавата светлина от въртящите се буркани на полицейския автомобил двамата повърнаха всичко, което имаха в стомасите си. После Бент отпаднало се облегна на колата и си избърса устата с опакото на ръката. Откъм треволяка от другата страна се чуваше, че партньорът му продължава да повръща. Той вдигна лице към небето и мислено поблагодари на слабия освежителен ветрец.

— Сега съм малко по-добре — обади се Джингълс. — Благодаря ти, Бент.

Бентън извърна глава към него. Очите на Джингълс изглеждаха като тъмни дупки. Приличаше на човек, който непрекъснато обработва наличната информация и все не успява да стигне до някакъв логичен извод.

— Какво става в Хейвън? — запита Бент.

— Не видя ли? Часовниковата кула на кметството им е литнала като ракета.

— Че как може от експлозия в сутерена на сградата да пострада само кулата?

— Не знам.

— По дяволите! — Бент се опита да плюне, но не можа. — А ти самият вярваш ли в тази версия? Посред юли месец да избухне отоплителна инсталация и да отнесе само кулата?

— Не. Има нещо гнило.

— Точно така. Цялата работа вони до небесата. — Бент помълча малко и добави: — Кажи ми, Джингълс, не усещаш ли, че там става нещо странно?

— Може — предпазливо отвърна Джингълс. — Може и да усещам нещо.

— Какво?

— Не знам — каза Джингълс.

В гласа му се долавяха някакви неравни нотки и той говореше на пресекулки като малко дете, което всеки момент ще се разплаче. Над тях по нощното небе вече блещукаха милиони звезди, а омайната лятна тишина ехтеше от песента на щурците.

— Не знам — продължи Джингълс, — ама се радвам, че се измъкнах оттам…

На него, разбира се, му беше съвсем ясно, че вероятно още на другия ден ще трябва да се върне в Хейвън, за да помогне в разчистването и разследването. Изведнъж той наистина се разплака.

2

След малко те се качиха в колата и продължиха. По небето вече нямаше никакви остатъци от дневна светлина. Слава Богу, рече си Бент, защото хич не му се щеше да вижда лицето на Джингълс… нито искаше Джингълс да вижда неговото.