Бяла смрт

— Можеш ли да угасиш тая лампичка? — извика през рамо.

— Дръж това чудо по-спокойно и ще я угася — извика в отговор Дзавала.

Остин намали скоростта и плъзна джета успоредно на катамарана. Знаеше, че така е лесна мишена за онези на борда, но трябваше да рискува. Дзавала вдигна пушката и натисна спусъка. Оръжието изтрещя. Светлината не угасна и лъчът отново ги откри. С пищящи от първия гърмеж уши, Остин по-скоро почувства, отколкото чу втория изстрел. Светлината изгасна.

Мъжете на борда извадиха фенерчета, мракът бе разсечен от тънки лъчи и Остин чу гърмежите и трясъка на огнестрелно оръжие, но вече се бе отдалечил извън обсега на светлините. Караше джета бавно, за да не оставя издайническа бяла следа. Чуваше плясъка на куршумите във водата. Катамаранът отново потегли.

Остин бе сигурен, че стрелбата не е забавила изпълнението на чудовищната задача на борда, а дори го е ускорила. Знаеше, че ако се опита да приближи катамарана, двамата с Дзавала ще станат на решето. Трескаво се опитваше да измисли нещо — и губеше безценни секунди. Спомни си какво бе казал Бен за катамарана и го осени идея. Сподели замисъла си с Дзавала.

— Започвам да се безпокоя — изсумтя той.

— Не те виня. Зная, че е рисковано.

— Не ме разбра. Планът ми харесва. Точно това ме безпокои.

— Ще ти запиша час при психиатъра на НАМПД, като се върнем. Дотогава виж дали ще успееш да укротиш съпротивата.

Дзавала кимна и насочи пушката към един мъж, който бе проявил неблагоразумието да застане на пътя лъчите на фенерчетата. Разнесе се гръм и силуетът изчезна като тенекиена патица на стрелбище.

Остин даде газ и когато ответният залп разкъса водната повърхност, бе вече далеч. Пушката изгърмя отново и още едно тяло рухна на палубата. Мъжете на борда най-сетне проумяха, че са лесни мишени, и угасиха фенерчетата. Точно на това разчиташе Остин.

Катамаранът започна да набира скорост. Известно време Остин караше успоредно на него, после описа кръг и изостана на около двеста метра. Прикова очи към двойната следа пред себе си, даде газ, насочи джета право към едната страна на кърмата и в последната секунда изключи двигателя.

Носът на джета блъсна кърмата на катамарана с висок кух удар, след това изстърга и се плъзна нагоре по наклонената палуба. Един от екипажа бе чул приближаването на джета и стоеше на кърмата с готов за стрелба автомат. Облият нос на джета го удари в краката. Ясно се чу хрущенето на кост и мъжът отхвърча през половината палуба. Дзавала се претърколи настрани, преди джетът да спре. Остин скочи от седалката и измъкна револвера.

Джетът се бе плъзнал странично и бе спрял напречно на палубата, с което им предлагаше известна защита. Остин бързо се прицели в една движеща се в мрака фигура и натисна спусъка. Не улучи, но пламъкът от изстрела разкри ужасяваща гледка. Хора — не можеше да определи дали са живи, или мъртви — лежаха проснати по лентата на конвейера и бавно се движеха към кърмата — всеки миг щяха да се плъзнат по улея и да потънат в езерото.

Извика на Дзавала да го прикрива. Последваха три бързи последователни пушечни изстрела. Писъците в другия край на баржата показаха, че поне два от куршумите са улучили. Остин прибра револвера, хвърли се към най-близката мъчеща се да се освободи фигура и я издърпа от лентата. По кошмарната конвейерна линия се появи друго, по-дребно тяло, на дете. Остин издърпа и него.

Към него идваха още тела. Запита се колко ли дълго може да ги спасява, но все пак беше решен да опита. Сграбчи следващата жертва за краката. От тежестта й предположи, че е мъж, и изпъшка от напрежение, докато го издърпваше настрани. Ръцете му държаха глезените на следващия, когато лентата спря. Остин се изправи. По лицето му течеше пот; дишаше тежко. Проряза го болка от раната в гърдите. Вдигна поглед и видя към него да се приближава някаква сянка с фенерче в ръка. Револверът мигом се озова в ръката му.

— Не стреляй, амиго — разнесе се познатият глас на партньора му.

Остин свали оръжието.

— Мислех, че ме прикриваш.

— Прикривах те. После нямаше от кого. Пречуках двама и останалите скочиха от кораба. Видях едно червено копче на пулта за управление на конвейера и го натиснах.

Първият, когото Остин бе изтеглил от почти сигурна смърт, издаваше приглушени звуци изпод лепенката на устата си. Остин взе фенерчето и установи, че се взира в сините като тинтява очи на Тери Уелд. Внимателно махна лепенката от устата й, след което й развърза ръцете и краката. Тя каза едно бързо „благодаря“ и освободи момиченцето, което за малко щеше дай направи компания на оня свят. Остин му подаде куклата и детето я грабна и я прегърна.

Заедно бързо освободиха останалите. Райън пусна ослепителната си усмивка и започна да го обсипва със суперлативи. На Остин му бе писнало от този егоистичен екоактивист. Беше бесен, че му се бе изпречил на пътя и че беше рискувал живота на Тери. Още една дума и Райън щеше да полети зад борда.

— Вземи я затвори тая уста — изръмжа Остин.

Райън усети, че спасителят му не е в настроение, и млъкна.

Докато освобождаваха последните пленници, Остин чу мотора на лодка. Грабна револвера си и двамата с Дзавала приклекнаха зад перилата. Чуха как лодката изключва двигателя и се блъска в катамарана. Остин включи фенерчето, видя пребледнелия Бен Найтхоук и му викна:

— Качвай се. Всички са добре.

На лицето на Бен се изписа облекчение. Той се качи на катамарана, следван от братята Агирес. Пабло се беше превил и стискаше лявата си ръка. Ръкавът му беше подгизнал от кръв над лакътя.

— Какво стана? — попита Остин.

Диего се усмихна.

— Няколко пазачи ни видяха да вземаме лодката и ни поискаха наем. Е, платихме малко. Пабло пострада, но ги уби тия свине. — Той се огледа и видя най-малко три трупа. — Виждам, че и вие сте имали малко работа.

— Доста повече, отколкото ми се искаше. — Остин погледна към движещите се светлини на кея. — Май сте разритали гнездо на стършели.

— Много голямо гнездо на стършели — отвърна Пабло и вдигна глава към шума на приближаващ хеликоптер. — Но и ние имаме жила.

Остин видя бързо летяща сянка на фона на синьо-черното небе. Кобрата идваше точно навреме. Полетя като стрела към сушата, приближи комплекса на Баркър, забави и вместо да изсипе очакваната градушка от олово и взрив, полетя в кръг. Търсеше целта си и не можеше да я открие. Камуфлажът на иглуто бе включен и огромната сграда се бе сляла с тъмната гора.

Моментът на колебание бе фатален. Лъчи на прожектори осветиха хеликоптера като немски бомбардировач в небето на Лондон. Щом видя, че е открит, пилотът изстреля ракета към плаца. Прекалено късно. Ракетата улучи плаца и уби неколцина от хората на Баркър, но в същото време към небето се стрелна ивица светлина. При такова малко разстояние самонасочващата се ракета земя-въздух не можеше да пропусне. Последва ослепителен блясък и хеликоптерът рухна в езерото като огнена топка.

Всичко се случи толкова бързо, че наблюдателите от катамарана не можеха да повярват на очите си. Все едно пристигналата на помощ кавалерия да бъде пометена от индианска засада. Дори Остин, който много добре знаеше, че ходът на битката може да се обърне за миг, се смая, но бързо се съвзе. Време за губене нямаше. Фанатичните слуги на Баркър можеха да се доберат до тях за броени минути. Извика Бен и му каза да откара хората на сушата, за да се скрият сред дърветата.

— Виж, съжалявам за всичко това, но отново съм ти длъжник и… — почна Райън.

— Този път ти се размина, но загазиш ли пак, сам се оправяй.

— Може би ще мога да ти се отплатя, като помогна.

— Може би ще можеш да ми се отплатиш, като си разкараш задника оттук. Постарай се Тери и останалите да стигнат до брега.

— А ти какво смяташ да правиш? — попита Тери.

— Мисля да си поприказвам с доктор Баркър — Тунук де.

Тя го изгледа невярващо.

— И кой ми говори за безразсъдство, а? Нали ми обясняваше, че се излагам на ненужна опасност. Баркър и хората му ще те убият.