Мадам Бовари

Той беше сам в таванската си квартира, зает да имитира на дърво едно от ония неопределими украшения от слонова кост, които се състоят от полумесеци, от издълбани едно в друго кълба, прави като обелиски и неслужещи за нищо; и той почваше последния къс, завършваше вече. В полумрака на работилницата жълтеникав прах отхвръкваше от машината като снопче искри изпод подковите на галопиращ кон; двете колела се въртяха, бръмчаха; Бине се усмихваше, навел брада, с разтворени ноздри и сякаш потънал най-сетне в онова пълно щастие, което се изпитва несъмнено само при обикновените занятия, когато умът се забавлява с леснопостигнати трудности и се удовлетворява от това осъществяване, отвъд което няма вече какво да се мечтае.

— Ах, ето я! — рече госпожа Тюваш.

Но поради струга беше почти невъзможно да чуят какво казва тя.

Най-сетне на дамите им се стори, че долавят думата франкове и стрина Тюваш пошепна съвсем тихо:

— Моли го да отсрочи плащането на данъците.

— Уж де! — поде другата.

Видяха, че тя се разхожда надлъж и нашир, като разглеждаше по стените халките за салфетки, свещниците, топките за перила, докато Бине си гладеше брадата със задоволство.

— Да не е дошла да му поръча нещо? — каза госпожа Тюваш.

— Но той не продава нищо! — забеляза съседката й.

Бирникът изглеждаше, че слуша, като в същото време блещеше очи, сякаш не разбираше. Тя продължаваше някак нежно, умолително. Приближи до него; гърдите й се вълнуваха; вече не приказваха.

— Дали не го задиря? — рече госпожа Тюваш.

Бине се бе изчервил до уши. Тя хвана ръцете му.

— А, това е вече прекалено.

И несъмнено тя му предлагаше нещо отвратително, защото бирникът — той все пак беше храбър, беше се бил при Бауцен и при Люцен, беше участвал във войната за Франция и дори беше представен за кръст — изведнъж се дръпна назад, сякаш бе видял змия, възкликвайки:

— Госпожо! Мислите ли какво говорите?…

— Такива жени трябва да се бият с камшик! — рече госпожа Тюваш.

— Но де е тя? — поде госпожа Карон.

Защото през това време тя беше изчезнала; сетне като видяха, че тя пое по Големия път и зави вдясно, като че отиваше към гробището, те се забъркаха в догадки.

— Стрино Роле — каза тя, като пристигна у дойката, — задушавам се, разкопчайте ме!

Тя падна на леглото; ридаеше. Стрина Роле я зави с една фуста и се изправи до нея. Сетне, понеже тя не отговаряше, добрата жена взе чекръка си и почна да навива лен.

— О, спрете! — промълви тя, като мислеше, че чува струга на Бине.

„Какво я мъчи? — питаше се дойката. — Защо е дошла тук?“

Тя беше побегнала тук, тласкана от някакъв страх, който я гонеше от дома й.

Легнала възнак неподвижна и с втренчени очи, тя смътно различаваше предметите, макар че насилваше вниманието си с идиотско упорство. Тя гледаше олющените места по стените, две димящи една до друга главни и един продълговат паяк, който лазеше над главата й в цепнатината на гредата. Най-сетне събра мислите си. Припомняше си… Един ден с Леон… О, колко далеч беше това време!… Слънцето блестеше по реката, пълзящите лози благоухаеха… Тогава, понесена от спомена си като от кипящ поток, тя скоро успя да си припомни вчерашния ден.

— Колко е часът? — попита тя.

Стрина Роле излезе, вдигна пръстите на дясната си ръка към най-силното слънце и бавно се върна, като каза:

— Наближава три часът.

— Ах, благодаря, благодаря.

Защото той щеше да дойде. Сигурно! Той е намерил пари. Но той ще отиде може би оттатък, без да подозира, че тя е тук; и тя поръча на дойката да се затече до вкъщи, за да го доведе.

— Бързайте!

— Но, мила госпожо, отивам, отивам!

И тя се учудваше сега, че не е помислила за него още в началото; вчера той бе дал дума, той нямаше да я наруши; и се виждаше вече у Льорьо, като слага на писалищната му маса три банкноти. Сетне ще трябва да измисли някаква история, за да обясни всичко на Бовари. Каква?

Но дойката се бавеше. И тъй като в къщурката нямаше никакъв часовник, Ема се боеше, че може би преувеличава продължителността на времето. Тя почна да се разхожда бавно, обикаляйки из градината; тръгна по пътеката край живия плет и бързо се върна, като се надяваше, че жената е минала по друг път. Най-после, уморена от чакане, обхваната от подозрение, което отхвърляше, не знаейки вече откога е тук — от цял век или от една минута, — седна в един ъгъл и затвори очи, запуши ушите си. Вратникът скръцна; тя скочи; преди да заговори, стрина Роле й каза:

— У вас няма никой!

— Как?

— О! Никой! И господарят плаче. Той ви вика. Търсят ви.

Ема не отговори нищо. Тя се задъхваше, като въртеше очи наоколо си, а селянката, уплашена от лицето й, се дърпаше инстинктивно назад, мислейки, че е луда. Изведнъж тя се плесна по челото, извика, защото споменът за Родолф като ярка мълния в тъмна нощ премина в душата й. Той беше тъй добър, тъй деликатен, тъй великодушен! А от друга страна, ако би се поколебал да й направи тая услуга, тя щеше да съумее да го принуди, припомняйки му само в едно мигновение тяхната загубена любов. И тя тръгна към Юшет, без да съзнава, че тичаше да предложи сама онова, което преди малко я бе тъй силно възмутило, и без ни най-малко да съзира в това проституиране.

Отивайки, тя се питаше: „Какво ще кажа? Отде да почна?“ И колкото по̀ приближаваше, познаваше храсталаците, дървесата, морските тръстики на хълма, замъка. Тя отново потъна в усещанията на своята първа нежност и нейното клето, свито сърце се отпускаше сега като влюбено. Топъл ветрец лъхаше лицето й; топящият се сняг падаше от пъпките върху тревата капка по капка.

Както някога тя влезе през малката вратичка на парка, сетне стигна до парадния двор, отделен с двоен ред гъсти липи. Те люлееха със свистене дългите си клони. От колибките си всички кучета се разлаяха и големият шум на гласовете им кънтеше, но никой не излезе.

Тя се изкачи по широката права стълба с дървени перила, която водеше към постлания с прашни плочи коридор, дето се редяха една след друга много стаи, както в манастирите или странноприемниците. Неговата беше накрая, съвсем в дъното, вляво. Когато щеше да сложи ръка на дръжката, силите й изведнъж я изоставиха. Боеше се да не го завари, почти си пожелаваше да не е там, макар че той беше единствената й надежда, последната й възможност за спасение. Тя се съвзе една минута и като подсили смелостта си с чувството на неотложната необходимост, влезе.

Той беше пред камината, обтегнал нозе върху решетката, и пушеше лула.

— Я гледай! Вие! — каза той, като стана веднага.

— Да, аз съм!… Бих искала, Родолф, да ви помоля за един съвет.

И въпреки всичките й усилия беше й невъзможно да отвори устата си.

— Вие не сте се променили, вие сте все така прелестна!

— О — рече тя горчиво, — тъжни прелести са те, приятелю, щом вие ги пренебрегнахте.

Тогаз той почна да обяснява поведението си, извинявайки се с неясни изрази, защото не можеше да измисли нещо по-убедително.

Тя се поддаде на думите му и още повече на гласа му и на това, че го вижда; и то толкова силно, че се престори, а може би и наистина повярва в предлога за тяхната раздяла; то било някаква тайна, от която зависела честта и дори животът на някакво трето лице.

— Както и да е! — рече тя, като го гледаше тъжно. — Аз много страдах!

Той отговори с философски тон:

— Такъв е животът!

— За вас поне — каза Ема — по-добър ли беше вашият живот след нашата раздяла?

— О, ни добър… ни лош.

— Може би щеше да е по-добре съвсем да не се разделяме?

— Да… може би!

— Мислиш ли? — каза тя, като се приближаваше към него.

И въздъхна:

— О, Родолф! Ако знаеше!… Аз много те обичах!

И тъкмо тогава тя хвана ръката му и известно време те останаха с преплетени пръсти както първия ден, на събора! От някаква проява на гордост той упорстваше да не се разнежи. Но като се отпусна на гърдите му, тя каза: