Длгият изгрев на Ена

Въпреки всичко Ротанов прекоси тази безкрайна зала, пълна с радиоактивен метал и тежки зловонни изпарения. Постепенно започнаха да се появяват и първите признаци на радиоактивно заразяване. Те бяха някак особени и настъпиха твърде бързо за една обикновена радиация. Жаждата му ставаше непоносима. Промени се и представата му за времето. И той беше принуден всяка минута да поглежда часовника си, за да не загуби чувството си за реалност. В замъгленото му съзнание се раждаха странни разкривени картини и звуци… Тик-так, тик-так… сякаш до ухото му тихо и упорито потракваше будилник. Той не го забеляза веднага. Може би защото повече приличаше на детска играчка, на механизирано пиленце и никак не подхождаше на обстановката на тази лишена от живот радиоактивна зала.

Такива играчки му купуваха, когато беше малък. Триъгълното телце, сплескано долу и широко горе, се поклащаше на тъничките си крачета, а огромните му очи, без да мигат, гледаха втренчено Ротанов и всеки път, когато пилето местеше крачета, се чуваше това „тик-так“.

— Здравей — каза то. — Какво правиш тук?

— Досега не съм срещал говорещи пилета.

— Не съм пиле.

— Какво си тогава?

— Робот информатор.

— Май искаш нещо от мен?

— Изпратиха ме да те намеря и информирам.

Роботът се обърна и важно направи няколко крачки насам-натам, сложил мъничките си тъпички ръчички отзад, също като университетски преподавател пред аудитория. И по това, че прие робота без никакво учудване, като нещо нормално, Ротанов разбра, че в главата му не всичко е наред. Вече усещаше радиацията почти физически, тя го задушаваше, пречеше му да диша, да мисли. Време беше да се махне оттук.

— Ще ми покажеш ли пътя?

— Къде искаш да отидеш?

— Търся Езерото на забравата. Знаеш ли как мога да стигна до него?

— Лошо място, но ако на всяка цена трябва…

— Придружавал ли си някого дотам?

— Да, мнозина. Понякога хората, превърнати в роботи, изпитват странна тъга и тогава поемат към езерото…

— Защо?

— То им дава енергия, в замяна прибира онези от тях, които искат да бъдат забравени. Оттам още никой не се е връщал. Това езеро е необикновено. То не убива, по-точно, убива, но не напълно… Ти няма да усещаш никаква воня, жажда или болка. Езерото ще ти даде спокойствие и няма да посегне на съзнанието ти.

— Добре, Покажи ми го.

Роботът заподскача пред него като малка сива топчица и при всяка негова крачка се чуваше нежното, успокояващо „тик-так“.

Не вървяха много, някакви си двадесетина минути, радиацията започна да отслабва, да отпуска стоманените си лапи…

Най-после роботът спря пред гранитна стена. Първата естествена каменна стена в този метален лабиринт. Навътре в една ниша се виждаше капакът на кръгъл люк със здрави стоманени ключалки, нещо подобно на кесон или преходен шлюз на кораб.

— Какво има оттатък? — с пресипнал глас попита Ротанов, но роботът не отговори, сякаш за да покаже, че въпросът е безсмислен. Той се приближи мълчаливо до люка, натисна няколко копчета и в същия миг невидимите механизми се задвижиха. Ключалките изскърцаха и капакът на люка бавно, призрачно се отмести назад и встрани, като откри дебелата си близо цял метър броня. Откъм кръглия проход го лъхна студ и влага. В плътната тъмнина нищо не се виждаше, Ротанов направи крачка напред и спря. Нещо го задържа. Подсъзнателно почувствува, че ако направи още една крачка, няма да се върне обратно. У него се пробуди придобитата с годините предпазливост, той се позабави, макар и да знаеше, че сега няма да отстъпи и ще направи тази последна крачка… Обърна се. Роботът беше изчезнал. Само допреди миг стоеше до люка, а вече го нямаше. Сякаш потъна в земята — придружителят беше изпълнил своята задача и по-нататък всичко зависеше от самия него.

Ротанов се върна в залата, намери част от дебела метална греда, яка и сигурна, с мъка я домъкна до люка, вклини я между отвора и капака и най-после пристъпи напред. Няколко секунди стоя неподвижно сред белезникавата мъгла, без нищо да вижда, притиснал гръб към грапавата студена повърхност на камъка. Постепенно очите му се адаптираха към разсеяната външна светлина и от всички страни бавно започнаха да изплуват някакви неясни контури. Той застана на тесния каменен корниз, само две-три крачки го отделяха от стръмната урва, впрочем не много дълбока — там долу, съвсем близо, тихо се плискаше тъмна вода… Всъщност не беше вода. Онова, което приличаше на тъмно водохранилище, затворено в обръч от възвишения, не беше езеро. Отдолу, откъм ширналия се застинал мрак полъхваше леден хлад. Повърхността, която разделяше двете среди, излъчваше слаба светлина и можеха да се забележат и най-малките подробности… Но какво виждаше? Онова долу не притежаваше плътна маса, не беше течност, но не бе и пара или мъгла. А нещо по-леко, по-ефимерно и от пара.

Той видя само, че повърхността под него се вълнува — не като вода, а другояче, по-леко. По-изящни бяха отделните струи, които бликаха от глъбините на този феномен, и всяко движение предизвикваше на границата на разделянето фойерверк от светлинни отблясъци. До слуха му приглушено достигаше странна вълна от звуци в такт с ефимерното движение на светлинните картини, които се мяркаха в мрака. В мелодията се преплитаха само две-три ноти, ту проточени и тъжни, ту пронизителни и груби като вой на вятър. Сякаш долу някакъв орган изпробваше силата си. Постепенно разпокъсаните движения на тъмната маса в урвата започнаха да се подреждат, да се построяват в странен хоровод. Тъмната бездна под светлинната пелена бавно се заобръща, набъбна и се надигна в средата, сякаш там се зараждаше гигантски въртоп. Изведнъж от центъра на образуванието към околните скали се стрелнаха начупените разклонения на електрически изпразвания и последвалият гръм, който прокънтя в каменната чаша, усилен и отразен от стените, оглуши Ротанов. Но това беше само началото. След минута черният стълб в средата на езерото започна да нараства, да се изтегля все по-нагоре и да се надува като огромен аеростат, всмуквайки намиращото се под него езеро. Най-необясними за Ротанов бяха мелодичните звуци, които съпровождаха раждането на кълбото. Те несъмнено съдържаха някакъв музикален рисунък, ритъм и съвсем не приличаха на случайна комбинация от звуци. И колкото повече растеше кълбото, толкова по-грандиозно и величествено ставаше зрелището. Сега диаметърът му бе почти двеста метра, а то продължаваше да се върти. Повърхността на езерото, следвайки такта на странната музика, едва забележимо вибрираше и заедно с нея като че ли вибрираха и околните скали. Кълбото вече беше съвсем близо до човека, отделяха ги само няколко метра.

Сега Ротанов разбра всичко. Той присъствуваше на раждането на черен балон, на един от онези, чиито нападения принудиха земните колонисти да напуснат Дзета. Впрочем дали беше нападение? И дали срещите в космоса, завършили трагично за много земни кораби, бяха атака?

Пред него се въртеше и клокочеше пъстър отвън, черен и студен отвътре огромен коагулат от чужд свят — „изхвърляне на антипространство“, „черна дупка“, „гравитационен колапс“. Ние обичаме да измисляме научни наименования на необяснимото, струва ни се, че като прикриваме с тази словесна обвивка особеностите на неизвестното, ще го направим по-разбираемо и по-просто. За черните дупки сега знае всеки ученик и си мисли, че ако сам не може да си обясни какво представляват те, мъдрите брадати дядовци, измислили наименованието, много добре схващат всичко и зад словесната безмислица, зад математическата главоблъсканица са скрили проста и ясна истина, известна само на посветените.

Ротанов, един от тези посветени, отдавна беше разбрал, че същността често се подменя с формата, която не съдържа дори капчица смисъл.

„Ето откъде стартират черните кораби!“ Сега знаеше поне това.

— Ние ще запушим ненаситното ти гърло, чуваш ли! — извика той на безликата тъмна повърхност и думите му потънаха в нея без отговор. Тогава той се наведе, взе един камък, замахна и го хвърли надолу към езерото. Не чу нито плясък, нито взрив. Камъкът просто беззвучно се стопи, пропадна, без да остави следа. Току-що го имаше, а ето че изчезна от този свят…