Томичукалата

И Хили наистина ги държеше под напрежение. От двете страни на алеята за автомобили към къщата на семейство Браун имаше декоративни пънове, поставени там от Брайънт по настояване на Мари, върху които тя бе подредила саксии с различни растения и цветя. Един ден тригодишният Хили се измъкна от кошчето си, където го бяха оставили да спи („А защо трябва да спя, мамо?“ — вечно питаше той и винаги получаваше един и същ отговор от измъчената си майка: „За да си почина и аз, Хили“), промуши се през прозореца и ловко събори и разхвърля по земята всичките дванайсет на брой саксии, чинийки и пънове. Когато Мари видя стореното, тя избухна в сълзи, точно както навремето бе оплаквала подутите му палци. Хили също се разплака, с палци в уста, разбира се, защото той не беше прекатурил саксиите от лошотия, а просто понеже бе сметнал това за добра идея.

— Не знаеш в какви разходи ме хвърляш, Хили — каза по този повод баща му и тези думи той щеше да повтаря доста често до въпросната неделя на 17 юли 1988 г.

На петгодишна възраст един декемврийски ден Хили се метна на шейната си и се понесе по заледената алея на двора надолу към шосето. Изобщо не му хрумнало, както той по-късно обясни на пребледнялата си майка, че по пътя би могло да се задава кола. Просто се събудил, видял лъскавия лед и решил да изпита скоростта на шейната, нищо друго. Добре, че Мари случайно го забеляза, както забеляза и спускащия се по шосе 9 тежък бензиновоз, което я накара да изпищи толкова силно, че загуби гласа си за цели два дни и можеше да говори само с дрезгав шепот. Същата нощ, докато трепереше в прегръдките на Брайънт, тя му призна, че в онзи миг пред очите й съвсем ясно се изправила надгробната плоча на Хили, дори прочела надписа: „Хилман Ричард Браун, 1978–1983, Напуснал ни твърде скоро.“

— Хили-и-и-и!

Мощният крясък на майката, прозвучал като шум от реактивен двигател, сепна Хили, той подскочи и падна от шейната тъкмо преди тя да излезе на шосето. Слоят лед върху асфалта на алеята беше съвсем тънък, пък и за беда на Хили Браун му липсваше онзи късмет, който обикновено е присъщ на палавите и непослушните деца — да се отървават здрави и читави след всяко премеждие, — така че при падането той си счупи лявата ръка точно над лакътя и си ужули челото толкова жестоко, че чак загуби съзнание.

А шейната продължи надолу и изскочи на шосето. Шофьорът на бензиновоза реагира мигновено, преди още да е видял, че е празна, извъртя волана и камионът се заби в една снежна пряспа, прекоси я с грациозността на танцуващ слон и се килна на една страна в крайпътната канавка. Мъжът се измъкна от кабината и изтича към Мари Браун, а бензиновозът сякаш само това бе чакал: наклони се още малко и грохна върху замръзналата трева подобно на умиращ мастодонт. От трите преливни клапана на цистерната рукна скъпоценно гориво.

Грабнала изпадналото в безсъзнание дете, Мари пищеше и тичаше по шосето. Обезумяла и объркана от ужас тя кой знае защо реши, че Хили е прегазен, макар и съвсем ясно да го бе видяла как пада от шейната в подножието на алеята.

— Мъртъв ли е? — викна шофьорът. Беше целият пребледнял, с широкоотворени очи и щръкнала коса. Отпред на панталоните му се оформяше мокро петно. — За Бога, госпожо, кажете мъртъв ли е?

— Сигурно — изхлипа Мари. — Мъртъв е, мъртъв!

— Кой е мъртъв? — запита Хили и отвори очи.

— О, Хили! — пак изпищя Мари и го притисна към себе си. — Слава тебе, Господи!

Хили й отвърна с яростен рев. Без да иска, майка му бе разместила счупените кости на лявата му ръка.

Следващите три дни той изкара в болницата.

— Е, тази случка поне ще го научи на това-онова — рече Брайънт на другия ден вечерта, надвесен над чинията с фасул и кренвирши.

Ев Хилман също вечеряше с тях. Откакто жена му почина, той често ги навестяваше и поне по пет пъти седмично оставаше да похапне.

— Мислиш ли? — ухили се той, както си дъвчеше царевичния хляб.

Брайънт изгледа кисело тъста си, но не каза нищо.

Ев, естествено, се оказа прав. Именно това бе една от причините, задето Брайънт понякога не можеше да го понася. Още на втората нощ в болницата, дълго след като другите деца в педиатрията бяха заспали, Хили реши да разузнае наоколо. Така и не се разбра как точно е успял да се шмугне покрай дежурната сестра, ала фактът си остана факт. Отсъствието му бе забелязано в три часа сутринта. Нямаше го нито в детското отделение, нито на етажа. Сестрата повика охраната и всички започнаха да претърсват цялата болница. Пак нищо. Досадата на персонала се превърна в яд. Обадиха се на родителите на Хили и те веднага пристигнаха, притеснени и разтревожени. Мари плачеше, но поради подутия си ларинкс от устата й излизаха само някакви дрезгави звуци.

— Вероятно някак си се е измъкнал от сградата на болницата — осведоми ги началникът на административния отдел.

— Че как, по дяволите, едно петгодишно момче може да се измъкне от сградата! — викна Брайънт. — Болница ли е това или какво?

— Ами-и-и… Вижте, господин Браун, все пак не сме затвор…

Мари ги прекъсна и изхриптя:

— Трябва да го намерите. Навън температурата е под нулата, а Хили е бил по пижама. Та той може… може да е…

— Успокойте се, госпожо Браун. Уверявам ви, че няма причини за тревога — усмихна й се началникът на администрацията.

Вътре в себе си обаче той съвсем не мислеше така. Още щом разбра, че момчето е изчезнало малко след проверката в единайсет вечерта, началникът лично бе проверил каква е външната температура, което го накара веднага да се обади на доктор Елфман, специалист по хипотермия. Зимно време в Мейн имаше немалко случаи на преохлаждане на организма. Прогнозата на доктор Елфман прозвуча доста мрачно:

— Ако се е измъкнало навън, момчето сигурно е мъртво — каза той.

Болницата бе претърсена отново, този път с помощта на полицаи и пожарникари. Безуспешно. На Мари Браун й дадоха успокоително и я сложиха да си легне. Единствените добри вести бяха отрицателни: поне засега никой не беше открил премръзналото и облечено в пижама телце на Хили. Всичко е ясно, мислеше си началникът на административния отдел. Току до болницата минаваше река Пенъбскот, замръзнала от студа. Нищо чудно момчето да е опитало да я прекоси по леда и да е пропаднало във водата. Сякаш родителите на този малък нехранимайко не можеха да го отведат в друга болница. По дяволите!

В два след пладне Брайънт Браун седеше вцепенено до леглото на спящата си жена и отчаяно се питаше как да й съобщи, че единственото им дете е мъртво, ако се стигнеше до най-лошото. Горе-долу по същото време един санитар, слязъл в приземния етаж да провери бойлерите на пералните машини, видя нещо изумително: между гигантските нагревателни котли небрежно се разхождаше малко момченце с гипсирана ръка, босо и намъкнало само някакво долнище от пижама.

— Хей! — възкликна санитарят. — Какво правиш тук?

— Здрасти — отвърна Хили и тръгна към него. Краката му бяха почернели от мърсотия, а по пижамата му имаше петна от грес и машинно масло. — Не знаех, че болницата била толкова голяма. Май съм се загубил.

Санитарят го взе на ръце и го занесе право в администрацията, където шефът настани Хили в огромно кресло (след като предвидливо го застла с няколко подлистника на бангорския вестник „Дейли Нюз“) и изпрати секретарката си да донесе пепси кола и шоколадови бонбони за малкия пикльо. При други обстоятелства началникът на отдела сигурно лично би свършил всичко това, за да впечатли детето с бащинската си загриженост, но не и сега. При други обстоятелства, „което означава“, рече си той, „с всяко друго дете, ама не и с това“. Просто го беше страх да остави Хили сам дори за миг.

След малко секретарката се върна с поръчаните лакомства, но шефът отново я отпрати — този път да доведе Брайънт Браун. Бащата се имаше за твърд човек, но когато видя как Хили си седи в началническото кресло с провесени крака на десет сантиметра от килима, похапва бонбони и отпива от газираната напитка, а вестникът прошумолява изпод задника му, от очите му рукнаха сълзи на облекчение и благодарност. Това, разбира се, накара Хили — който всъщност никога в живота си не бе вършил умишлено нищо лошо, — също да се разплаче.