Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Как си? — попита той. — Искаш ли да та поръчам една ментовка?
— Не ми се пие алкохол — отвърна тя.
Наистина през последната седмица просто не можеше да понася алкохол, тогава още не знаеше причината.
— Това не е алкохол — отвърна младежът. — То е нещо съвсем леко, като глътка полски въздух.
Криста го погледна — тия думи съвсем не бяха в делничния му стил.
— Добре — съгласи се тя.
Докато чакаха мълчаливо питието, Криста първа се обади:
— Нещо ми се виждаш умислен?
Погледът му внезапно се оживи.
— Знаеш ли — започна той, — днес ми се стори, че за пръв път прогледнах, макар и с едното око.
— Прогледнал си? — попита тя недоверчиво.
Но той не усети тона й.
— След няколко месеци сизифовски труд. И най-сетне като че ли намерих някакъв път. Хайде, да не е път, нека е пътека, нека е нишка. Но сега просто виждам някаква цел. Може да е много малка, но все пак е цел. Страшно е неприятно да вървиш като сляп през гора, в която нито едно дръвче не ти е познато.
Отново метафора. Какво го бе прихванало днеска? И какво значение има неговата сляпа гора като тая вечер, пък и снощи, пък и миналата вечер на масата всъщност са били трима.
— Днес бях в поликлиниката — каза тя.
— Виждам нещо и още не мога да разбера какво е то — продължи младежът. — Ами ако е мираж? Миражите сега не са само в пустините…
— Да — каза тя.
— Ти обичаш ли да решаваш ребуси?
— Не — каза тя. — Нито ребуси, нито задачи. Мразя дори половин неизвестно, та камо ли три неизвестни.
— Няма нищо по-интересно от ребусите… Сега знам само една буква — втората или третата по хоризонтала.
— Сигурен ли си поне в тая буква? — запита тя. Лицето му съвсем се промени — сега напълно си приличаше на онова живо и приятно лице, с което бе свикнала. Дори погледът му стана някак особено ласкав.
— Ето в това е цялата работа — възкликна той. — Тая буква идва от една дума по вертикала. Това е отдавна известна истина, както се казва — не подлежи на съмнение. Ако открия думата по хоризонтала и известната буква не съвпадне — това ще бъде чудесно. Разбираш ли ме? — попита той оживено.
— Да — каза тя, макар че не разбра нищо.
— Мене ми е нужно да опровергая, така да се каже, известната истина. Но това означава безукорно да се реши хоризонтала. А това не е лесно, тъй като нещата прескачат и в някои други науки. Тежко и мъчително раждане… Като всяко раждане.
— Прав си — каза тя.
— Какво ти е?
— Какво да ми е? — вдигна тя тънките си веждички. — Знам ли? Виждаш ми се някак особена.
— И ти ми се виждаш някак особен.
— Моята работа е ясна. А ти защо? Какво си правила в поликлиниката?
— Преглеждах си зъбите… Но това не е важно.
— Че ти имаш най-идеалните зъби на тоя свят — учуди се той.
— Казах ти, че това не е важно! — повтори тя с леко раздразнение. — Много по-важно е другото. От кабинета се излиза направо в един коридор. Той е в сутерена и естествено няма никакви прозорци. В целия коридор свети само една-единствена лампа.
— Защо ми разправяш тия работи?
— Чакай, не бързай. Разни врати, доста похабени, край всяка врата опашка от хора. И в това е цялата работа — лицата на хората. Никога не съм виждала по-безнадеждни лица. Не е човешко да се събират на едно място толкова безнадеждни хора. Те просто си влияят един на друг и стават още по-безнадеждни. Ти изпитвал ли си някога това чувство?
— Кое чувство?
— На безнадеждност — каза тя търпеливо.
— Не, никога! — отвърна той. — Нито за миг през живота си. Колкото и да е било сложно и заплетено някое положение, винаги съм знаел в себе си, че не може да няма някакъв изход.
— Значи, не са били толкова заплетени твоите положения.
— Е, да. И все пак всичко е въпрос на характер. Виждам как понякога Аврамов просто се обезсърчава. Макар че е работлив като катър. Все му се струва, че сме тръгнали в грешна посока. Мен това не ме интересува. И изобщо в науката няма грешни посоки. В дъното на всяка посока все лежи някаква истина. Знаеш ли колко научни открития са направени благодарение на това, че някой си уж е тръгнал в грешна посока.
— А няма ли слепи посоки? — запита тя.
— Как така слепи?
— Ами като моя коридор, да речем. От едната страна свършва с най-обикновена стена, дори без отдушник. От другата по десетина стълби се изкачваш в партера. Там има желязна решетъчна врата, която нощем се затваря с ключ и катинар. Освен това…
— Говориш тъй, сякаш си се приготвила да ограбиш тая поликлиника.
— Ако те заключат в тоя коридор — ето това е безнадеждност. Все едно, че си затворен в някакъв куб. Нищо освен безнадеждност и безсмислица.
— Виждаш ми се особена тая вечер.
Келнерката най-сетне донесе двете ментовки. Криста веднага изпи своята. Сашо погледна празната чаша, но нищо не каза. Може би изобщо не бе забелязал, че в нея са останали само няколко капки.
— Сега надеждата ми е във вуйчо! — каза той. — Не е възможно да не знае поне една буква, една-едничка.
— Ами тогава защо не го попиташ?
— Там е цялата работа. Защото ребусът си е ребус. Ако отговорът е напечатан на последната страница, това не е никакъв ребус.
— Ребусът… ребусът! — възкликна тя нетърпеливо. — А тия в подземния коридор? Те какво ще спечелят от вашия ребус?
Сашо я погледна внимателно.
— Слушай, ти преувеличаваш тая работа. Повечето от тях имат колит, газове, в най-лошия случай ишиас. Тях ги потискат не толкова техните болести, а дето висят като хайвани на опашката и се дразнят ужасно, ако ги пререди някой. Особено с привилегии. Първо, не бива да има в нашето общество привилегии. И, второ, трябва да се строят някакви приемни, да има номера, знам ли какво? Ти кога изпи ментовката?
— Просто я изпих.
— Да ти поръчам ли още една?
— Ако може съвсем мъничка.
— По-малка от тая не може. Предвидено е да се гълта само на определени порции.
— Добре — каза тя.
Той поръча още две ментовки.
— И изобщо няма нищо по-противно от това да висиш на опашка — каза той. — Дори за вестник…
— Да, прав си. В поликлиниката например…
— Ама остави най-сетне на мира тая поликлиника — каза младежът. — Аз никога не ходя по поликлиники. И за какво? Сега всичко се лекува с антибиотици, дори да имаш фистула на ануса…
Точно в тоя момент пристигна Донка. Беше обута в отвратителен керемиден панталон, с палтенце от изкуствен лутър. Даже си бе насинила клепките, доста нескопосано при това, сякаш някой я бе цапнал през двете очи. Донка седна малко запъхтяна при тях и моментално глътна чашата на младежа.
— Знаете ли, имах страхотна среща! — заяви тя възбудено. Бате Фанче Куклата е блинд. Аз имам кента до рига. Казвам, разбира се, тройно.
— А мога ли да продължа нататък? — попита Сашо много приветливо.
— Моля! — каза тя малко учудено.
— Бате Фанчо тегли две карти. Тогава ти разваляш кентата, като си запазваш три пики…
— и правя кент флеш мажорен. Ти откъде знаеш? — попита тя, като се пулеше с насинените си Очи.
— Не помниш ли, че ми разказа тая история миналата година. Интересно е, нямаш ли и някакви други мечти?
— Това не е никаква мечта! — каза Донка огорчено. — А чиста истина. Само че Фанчо направи кент флеша, а аз четири осмици… Направи ме дармадан.
— Ти сама си се направила! — каза младежът. — С тия панталони, искам да кажа!
— Ами какво да правя, сега това е модерно. Какво ти е, зайче, защо мълчиш? — обърна се тя към Криста.
— Нищо, поркам си. Какво става с тоя Кишо, не е минавал цяла седмица.
— Точно така! Вие знаете ли? — запита Донка възбудено.
Не знаеха, разбира се. Тогава тя разказа, че Кишо си купил трабант, Доста евтино при това. Дори направил с него една разходка, е, не чак до „Щастливеца“ — до „Кръста“. И там трабантът напълно капитулирал. Добре, че било нанадолно, къде по инерция, къде с бутане, успял да го откара до дома. Сега по цял ден лежи под него, нещо човърка.
