Денят на трифидите

Влязохме вътре, където ни очакваха и останалите.

— Между другото — обърна се Симпсън към мен — Майкъл ми каза на всяка цена първо да ви предам извиненията му.

— На мен? — учудих се аз.

— Вие бяхте единственият човек, който смяташе, че трифидите са опасни, а той не ви повярва.

— Но… да не би да искате да кажете, че сте знаели, че съм тук?

— Преди няколко дни открихме приблизителното ви местонахождение. От един човек, който всички имаме причини да помним: някой си Коукър.

— Ха, значи и Коукър се появи. След тази морга, която видях в Тиншам, мислех, че епидемията е покосила и него.

По-късно, след вечеря, извадихме най-хубавия си коняк и Айвън ни разказа следното:

Когато Майкъл Бийдли и групата му продължили нататък, оставяйки Тиншам на снизхождението и принципите на мис Дюран, те изобщо не са се отправяли към Бииминстър или някъде в тази посока. Тръгнали на североизток и отишли в Оксфордшър. Очевидно мис Дюран съзнателно ни беше заблудила, защото Бииминстър никога не е бил споменаван.

Там намерили едно имение, което отначало като че отговаряло на всичките им изисквания. Най-вероятно те също щели да се укрепят в него, както ние се бяхме укрепили в Шърнинг, но колкото по-голяма ставала опасността от трифидите, толкова по-очевидни ставали недостатъците на това място. След година както Майкъл, така и Полковника разбрали, че изборът им не е перспективен. И макар че вече били вложили много труд, на края на второто лято всички се съгласили да се преместят. За да изградят община, те трябвало да мислят с години напред, и то много години. Също не трябвало да забравят, че колкото повече отлагали, толкова по-трудно щяло да става преместването. Това, от което се нуждаели, било място, достатъчно голямо, за да може общината да се развива и разраства, място, естествено защитено, за да могат веднъж изчистили го от трифидите, лесно да поддържат това състояние. А в старото имение голяма част от труда им отивал в правене на огради. Освен това броят на хората непрекъснато се увеличавал — следователно непрекъснато трябвало да увеличават и оградената площ. Решили, че най-подходящата естествена защита е водата. Затова обсъдили внимателно достойнствата и недостатъците на различните острови. В крайна сметка, главно заради климата, решението им било в полза на остров Уайт, въпреки че изпитвали известни опасения дали ще успеят успешно да го изчистят. През март на следващата година натоварили багажа си и потеглили.

— Когато пристигнахме на острова — разказваше Айвън, — стори ни се, че трифидите са по-многобройни даже и в сравнение с мястото, което току-що бяхме напуснали. Още не се бяхме настанили окончателно в една голяма къща близо до Годсхил и хиляди от тях вече се бяха струпали около оградата. Оставихме ги да се събират около две седмици, след което ги пометохме с огнехвъргачките.

След това ги оставихме да се съберат отново и унищожихме и тях, после пак и така нататък. Там можехме да си позволим смело да използваме огнехвъргачките, защото знаехме, че трябваше веднъж само да се справим с трифидите и повече нямаше да са ни необходими. В крайна сметка броят им на острова беше ограничен, затова колкото повече дойдеха при нас да ги унищожим, толкова по-добре.

Наложи се обаче да повторим операцията около десетина-дванайсет пъти, преди да се получат някакви видими резултати. Цялата ограда беше заобиколена с обгорени стебла, когато започнаха да стават по-плахи. Във всеки случай никога не бяхме очаквали, че могат да бъдат толкова многобройни.

— На острова имаше поне шест разсадника, в които се отглеждаха висококачествени растения, да не говорим за тези от частните градини и парковете — казах аз.

— Изобщо не се учудвам. От това, което видях, ми се стори възможно да е имало и сто разсадника. Ако преди някой ме беше попитал, сигурно щях да му кажа, че в цялата страна има няколко хиляди от тези чудесии, но сега излиза, че са били стотици хиляди.

— Така е — потвърдих аз. — Те можеха да се отглеждат практически навсякъде, а бяха и много доходни. Оградени обаче във ферми и разсадници, не изглеждаха чак толкова много. Както и да е, но като гледам какво количество се е струпало край нас, мисля си, че наоколо сигурно има вече обширни чисти пространства.

— Вярно е — съгласи се Айвън. — Но идете да живеете там и те ще започнат да се събират само след няколко дни. Това идеално се вижда отгоре. Лесно щях да разбера, че сте тук, даже и без огъня на Сюзън. Те образуват плътна тъмна ивица около всяко населено място.

— И все пак — продължи Айвън — след известно време тълпата от трифиди около оградата ни поизтъня. Може би решиха, че мястото не е много здравословно, или пък не им беше много приятно да се разхождат по овъглените останки на роднините си — а, разбира се, сега вече бяха и значително по-малко. Така че ние започнахме да излизаме и да ги преследваме, вместо да ги чакаме сами да идват при нас. Месеци наред това беше основното ни занимание. Разпределихме си острова на участъци и го очистихме до последния инч земя — или поне така си мислехме. Когато свършихме, решихме, че сме изтребили всички до крак — малко и голямо. И въпреки всичко на следващата година някои пак се появиха, а даже и на по-следващата. Сега всяка пролет щателно претърсваме острова за семена, довеяни от сушата, и бързо се справяме с тях.

Междувременно постепенно уреждахме и живота си. Отначало бяхме около петдесет-шейсет души. Аз обикалях с хеликоптера и където забележех признаци на живот, приземявах се и канех хората да дойдат при нас. Някои дойдоха, но удивително много просто не проявиха никакъв интерес. Тъкмо се били отървали от едно управление и сега, въпреки всичките си несгоди, не желаеха ново подчинение. В Южен Уелс например има няколко групи, които са образували нещо като племена и отказват да възприемат идеята за всякакъв вид организация освен някои най-елементарни принципи, които сами са си създали. Подобни групи има и около останалите каменовъглени мини. Обикновено водачите са тези, които по време на катастрофата са били на смяна под земята и не са видели зелените звезди — въпреки че един господ знае как после са се измъкнали от шахтите.

Някои пък така категорично отказват всякакви контакти, че даже стрелят по хеликоптера. Има едни такива в Брайтън…

— Знам ги — казах аз. — Те прогониха и мен.

— Напоследък подобни групи стават все повече. Има една в Мейдстоун, една в Гилдфорд и на други места. Главно заради тях досега не ви бяхме открили. Районът ви не е много безопасен, като се приближи човек. Не знам какво са си въобразили — вероятно са набарали солидни хранителни запаси и се страхуват да не би някой да им поиска част от тях. Както и да е, реших, че е безсмислено да рискувам, и ги оставих да се пържат в собствената си мас.

И все пак доста дойдоха. За една година броят нарасна на около триста. Разбира се, между тях имаше и слепи.

Чак преди около месец попаднах на Коукър и групата му — и между другото, едва ли не първото нещо, което ме попита, беше дали сте ни намерили. А те здравата са се измъчили, особено в началото.

Няколко дни след като той отишъл в Тиншам, от Лондон дошли две жени и донесли заразата. Коукър ги карантинирал още при първите симптоми, но било много късно. Тогава решил незабавно да напуснат имението. Мис Дюран отказала да се помръдне. Заявила, че ще остане да се грижи за болните и ако може, ще ги намери по-късно. Повече не я видели.

Пренесли заразата със себе си. Наложило се да бягат още три пъти, преди да успеят окончателно да се отърсят от нея. Междувременно били отишли доста на запад, чак в Девъншър, където за известно време били добре. По-късно обаче се сблъскали със същите трудности, с които се бяхме сблъскали ние, а и вие. Коукър устоял там три години, а после започнал да разсъждава горе-долу като нас. Само че той не се сетил за остров. Спрял се на един участък от Корнуол, който от едната страна граничел с река, а на другата смятал да издигне ограда. Когато отишли там, първите месеци строили укреплението си, а после се заели с трифидите отвътре — по същия начин, както бяхме направили ние на острова. Местността обаче при тях била много по-трудна за работа, така че и до края не успели да ги унищожат напълно. Оградата им била доста сполучлива, но те никога не можели изцяло да разчитат на нея, както ние разчитаме на морето, и много от мъжете им непрекъснато трябвало да патрулират.