Бараяр

— Всъщност нищо не се е променило.

— Променило се е. Има разлика между това да се криеш и да си пленник. Но защо Вордариан е чакал досега, за да го вземе? Ако преди не е знаел за съществуването на Майлс, кой му е казал за него? Може би Карийн, когато е решила да се съюзят?

При това предположение Друшнакови я погледна измъчено.

— Може би Вордариан си играе с нас — каза Арал. — Може би отначало е пазел репликатора за резерва.

— Не репликатора. Нашия син — поправи го Корделия и се вгледа в отсъстващите му сиви очи: „Виж ме, Арал!“ — Трябва да поговорим за това. — Тя го поведе по коридора към най-близката празна стая — зала за съвещания на лекарите — и запали лампите. Той седна покорно на масата — Ку седна до него — и зачака. „Преди винаги сядахме от една и съща страна…“ Дру застана зад нея.

Арал я гледаше внимателно.

— Да, Корделия?

— Какво става в главата ти? — попита тя. — Къде сме ние в нея?

— Аз… съжалявам. Съжалявам, че не нападнахме по-рано. В резиденцията е много по-трудно да се проникне, отколкото във военната болница. И все пак… не можех да направя нищо. Нали офицерите от собствения ми щаб също чакаха в напрежение… не можех да рискувам хора и ресурси за лична облага. Положението на Майлс ми даде възможност да изисквам лоялността им пред лицето на натиска на Вордариан. Те знаят, че не бих искал от тях и роднините им да рискуват, ако не съм готов да споделя риска им лично.

— Но сега ситуацията е променена — отбеляза Корделия. — Сега не споделяш същите рискове. Техните роднини разполагат с колкото искат време. А Майлс има само шест дни, като извадим и времето, което губим в спор. — Тя усещаше как часовникът на репликатора тиктака — усещаше го в главата си.

Той не отговори.

— Арал… през цялото време тук искала ли съм ти някаква услуга, свързана със служебната ти власт?

На устните му трепна и изчезна тъжна полуусмивка. Сега вече гледаше само нея.

— Не — прошепна той; И двамата седяха напрегнати, наведени един към друг. Арал бе опрял лакти на масата, стиснал здраво ръце пред брадичката си; тя бе отпуснала длани на масата.

— Сега те моля.

— Сега — каза той след продължително колебание — е извънредно деликатен момент в цялостната стратегическа ситуация. В момента преговаряме тайно с двама от висшите военачалници на Вордариан да го предадат. Космическите сили съвсем скоро ще се присъединят към нас. Почти сме на границата да се справим с Вордариан с една окончателна битка.

Мислите на Корделия се отклониха — колко ли от военачалниците на Воркосиган в момента преговаряха тайно да ги предадат? Времето щеше да покаже. Времето.

Воркосиган продължи:

— Ако — ако успеем да завършим преговорите така, както искаме, ще бъдем в състояние да освободим повечето от заложниците с едно голямо, изненадващо нападение оттам, откъдето Вордариан не очаква.

— Не те моля за голямо нападение.

— Така е. Но ти казвам, че едно малко нападение, особено ако нещата не тръгнат добре, може сериозно да попречи на успеха на една по-голяма следваща атака.

— Може.

— Да, може. — Той наведе глава.

— Кога?

— След десетина дни.

— Не става.

— Ще се опитам да ускоря нещата. Но ти разбираш — ако проваля този шанс, няколко хиляди души ще заплатят за грешките ми с живота си.

Тя разбираше много добре.

— Добре. Да предположим, че за момента оставим бараярските армии настрана. Пусни мен да отида. Може би с един-двама войници. Съвсем частна акция.

Ръцете му удариха по масата.

— Не! За Бога, Корделия, не!

— Съмняваш се в моята компетентност? — попита застрашително Корделия. Самата тя определено се съмняваше, но сега не бе моментът да признава това. — Нима твоето „мили капитане“ е само галено име, или ти наистина вярваш в него?

— Виждал съм те да вършиш изключителни неща…

„Но си ме виждал и да се провалям, нали?“

— …но не искам да те загубя. Боже мой! Това наистина ще ме подлуди окончателно. Да чакам, без да зная…

— Но ти искаш от мен същото. Да чакам, без да зная. Искаш го всеки ден.

— Ти си по-силна от мен. Силата ти надхвърля границите на разума.

— Ласкателно, но неубедително.

Мислите му я обгърнаха — тя виждаше това в острите му очи.

— Не. Няма да отидеш. Забранявам ти, Корделия. Забрави за това. Изкарай го моментално от ума си. Не мога да рискувам и двама ви.

— Но рискуваш. Със сегашното си решение.

Той стисна зъби и сведе глава. Посланието й бе прието и осъзнато. Куделка местеше ужасено очи между двамата. Корделия усещаше, че с всичка сила стиска облегалката на стола й.

Воркосиган изглеждаше смазан. Не искаше да го вижда смазан. След миг той щеше да поиска думата й, че ще остане в базата, че няма да смее да рискува.

Тя разтвори длан върху масата.

— Аз бих постъпила другояче. Но никой не ме е назначил за регент на Бараяр.

— Страхотно въображение имаш — въздъхна той. „Основен недостатък на бараярците, моя любов.“

На връщане в апартамента на Арал Корделия срещна в коридора граф Пьотър. Изглеждаше съвсем различно от уморения старец, когото бе оставила на планинската пътека. Сега бе облечен в дрехи на човек от висшата класа, носени от пенсионирани ворски лордове и висши имперски министри — стегнати панталони, лъснати боти и просторна туника. Ботари се извисяваше над рамото му, отново облечен в официалната си кафяво-сребриста ливрея. Беше преметнал през ръката си дебело палто, от което Корделия заключи, че Пьотър току-що се е върнал от дипломатическа мисия при някой от приятелите си — някой областен граф в снежната северна част на завладените от Вордариан земи. Хората на Воркосиган очевидно можеха да се движат свободно из доста голяма част от вражеската територия.

— Здравей, Корделия — кимна й официално и предпазливо Пьотър. Сега не бе време да проявяват враждебността си и това бе добре дошло за нея. Не бе сигурна, че в разяжданата й от мъка душа е останало каквото и да било желание за борба с него.

— Добър ден, сър. Успешно ли мина пътуването ви?

— Да, успешно. Къде е Арал?

— Отиде в секторното разузнаване, за да се съвещава с Илян относно последните доклади от Ворбар Султана.

— Оо? Какво се е случило?

— Пристигна капитан Вааген. Бил е пребит почти до безсъзнание, но все пак някак си се е измъкнал от столицата — изглежда, накрая Вордариан е разбрал, че разполага с още един заложник. Войниците му отнесли репликатора на Майлс от Имперската болница в императорската резиденция. Предполагам, че скоро ще научим повече, но Вордариан несъмнено изчаква първо да ни достави пълно удоволствие с разказа на капитан Вааген.

Пьотър отметна назад глава в остър, горчив смях.

— Е, това не е никаква заплаха.

Корделия стисна зъби.

— Какво имате предвид? — Знаеше отлично какво има предвид, но искаше да го накара да прехвърли границата. „Давай докрая, да те вземат дяволите, изплюй го всичкото!“

Устните му се сгърчиха и той, полунамръщен-полуусмихнат, отвърна:

— Имам предвид, че Вордариан по невнимание предлага на рода Воркосиган услуга. Сигурен съм, че не разбира това.

„Не би го казал, ако пред теб стоеше Арал, старче. Ти ли уреди всичко това?“ Господи, не можеше да му каже…

— Вие ли уредихте всичко това? — попита твърдо Корделия.

Пьотър тръсна глава.

— Не се пазаря с предатели!

— Той е от старата ви партия. На която сте истински предан. Винаги сте казвали, че Арал е прекалено прогресивен.

— Дръзваш да обвиняваш мен!… — Удивлението му граничеше с гняв.

Нейният собствен гняв замъгли погледа й.

— Зная, че сте направили опит за убийство. Защо тогава да не направите и опит за предателство? Мога да разчитам само на вашата некадърност.

Той се задъха от ярост.

— Отиваш прекалено далеч!

— Не, старче. Много по-далеч.

Дру ги гледаше ужасена. Лицето на Ботари беше безизразно като камък. Ръката на Пьотър се сгърчи, сякаш искаше да я удари. Ботари го наблюдаваше, очите му блестяха особено.