Последният човек, или странната история на Робинзон К.

Къщата, която ми беше дом, убежище, всичко, заключих грижливо без каквато и да е надежда за връщане, но все пак разчитайки и на такава евентуалност. Спрях реактора, който даваше енергия, обилно смазах уредите и прекъсвачите, извадих предпазителите. Лампите изгаснаха, спря подаването на вода, спря и електрическият часовник. Нямах какво повече да търся тук. Включих двигателя на „мишлето“ и излязох през вратата. Не поставих плоча за спомен от пребиваването ми; хвърлената в морето бутилка беше „Мишлето“, а вестта за нея — аз самият. Останалото беше работа на добрата съдба и вълните.

Първия ден се движех предимно по позната местност. През изминалите месеци бях обикалял доста надалеч около опорната си база. През нощта пристигнах в някакъв малък град и си потърсих чисто легло. Намерих, но се оказа негодно. При докосване прахът се вдигаше нависоко. Известно време се полутах, след това ми омръзна. Увих няколко одеяла от тези, които носех, около кръста си, а с останалите се завих. По-късно се отказах от удобствата и търсех само покрив. В първия по-голям град открих един спортен магазин и там успях да намеря подходящ спален чувал. Изтупах го от прахта и го взех. Оттогава спях в него. Нощите ставаха все по-хладни, особено по-късно, когато стигнах в планините.

В началото пътят се оказа с по-малко препятствия, отколкото си мислех. Докато в градовете на всяка крачка се срещаха струпали се една върху друга развалини на автомобили, автострадите бяха останали сравнително свободни. Движилите се по тях коли се въргаляха в канавките и до насипите. Най-много там, където пътят беше притиснат между два бряга, някоя развалина да беше застанала напреки на асфалта. В такъв момент или имаше място и аз заобикалях, или с бронята на „Мишлето“, която можеше да мине и за локомотивен буфер, избутвах настрани останките им. Проблеми за изпреварване от друго естество за съжаление нямах, а тъй като сивият асфалт приспива, се поддържах буден с музика от магнетофона. „Мишлето“ послушно гълташе километрите с не особено висока скорост. Но с упорито постоянство. Картите ме уверяваха, че пътищата водят нанякъде, а разгадаването на пътеуказателните табели в градовете понякога се равняваше на прочитането на някой сборник с ребуси. Но нямах възможност да питам; пък и къде щях да изпратя решенията на задачите?

По пътя нямаше изненади. Когато стигнах до границата, няма да отричам, пулсът ми се бе поускорил. Вдигнах бариерата и избягвайки митническата проверка — какво имах да изнасям: може би рогата си? — преминах през границата. Когато стигнах в първото село, намалих и започнах да се оглеждам… На какво ли пък разчитах? Всичко беше същото, както няколко километра преди това: прахът, тишината, празнотата.

Само фирмите и надписите на улиците ми напомняха, че и на глухонемите се налага да владеят чужди езици.

Всеки ден изминавах по триста-четиристотин километра; не е кой знае колко много, но възможностите на „Мишлето“ поставиха граници и пред моите старания. Напредвах бавно, но сравнително безпрепятствено, готов за изненади, но без да се заблуждавам с надеждата за бърз успех.

Стигнах до планините. Знаех, че ако се движа на юг, към слънцето, към нашата майка — морето, те ще ми препречат пътя и ще трябва да ги преодолявам. Бяха високи планини, върховете им, билото им заповядваха на облаците да спрат, насочваха реките в друга посока. Само настроението на хората не можеха да прекършат. Хората открили между тях или в тях проходи и клисури още в началото. А мен ме очакваха вече стръмни, но удобни серпантини, грациозни виадукти и широки тунели. Ако успея да изпреваря големите зимни снеговалежи и заледявания — тъй като няма кой да чисти пътищата пред мен, — тогава преминаването няма да бъде по-уморително от някоя екскурзия в края на седмицата… Щастие в нещастието е, че катастрофата не настъпи в края на седмицата, защото тогава тълпите туристи щяха неспасяемо да задръстят планинските проходи пред мен.

Но и така работата ми не беше лека. Кроткото пътуване изведнъж свърши. Времето наистина си оставаше поносимо и над хиляда метра температурата беше само няколко градуса под точката за замръзване, но още при третия или четвъртия завой на първата серпантина ми бе зададена голямата задача под формата на един огромен камион с ремарке. Стоеше напреко на пътя, забил се с носа си в скалата.

Въртях се около препятствието, блъскайки си главата. Да се заобиколи беше невъзможно, да се изтегли — абсурд. „Мишлето“ наистина приличаше на мишле в неговата сянка. С ремаркето все някак се преборих. Откачих го от влекача, при което то покорно се изтърколи по урвата. Преметна се няколко пъти, брезентовото му покривало се разкъса и товарът му се разпръсна. Караше тенджери, с хиляди. Обаче без домакините те не струваха нищо, така че нека да пропадат.

Покатерих се в шофьорската кабина на заврелия носа си в скалата камион, сметох остатъците от дрехи и внимателно пробвах мотора. Естествено — не помръдна. Въпреки това изглеждаше невредим, тъй като бе разположен не в носа на колата, а под пода й и ударът не го бе повредил. Сигурно само акумулаторът се бе изтощил. Спряло бе и подаването на гориво. Поиграх си малко с него, след което с два кабела го свързах към акумулатора на Мишлето. Не знам защо, но намерих за почти от само себе си разбиращо се, че запали. Когато вече бе загрял, омотах един голям камък с въже и го поставих върху педала на съединителя, който поддаде. Включих на задна, поставих смукача на силно нанагорнище, след това се измъкнах от кабината и хванах края на въжето. Дръпнах го, камъкът отскочи от съединителя. Видях как педалът подскочи, камионът трепна и послушно слезе заднишком от пътя. Не следва докрай пътя на ремаркето. След второто салто горивото му избухна и разхвърчалите се тенджери се разплескаха по скалите на пропастта: вече и дяволът не може да си свари вечеря в тях!

Пътят се освободи и можех да продължа.

Няколко леки коли също препречиха пътя ми, но с тях Мишлето се оправи. Лебедките, които можеха да бъдат включени към двигателя, изтегляха барикадите.

Следващият камион обаче упорито се съпротивляваше и на Мишлето, и на мен.

Трябваше да сме на повече от две хиляди метра. Въздухът просто режеше; снегът, като бели точки, нарисувани върху топки, се бе разположил в цепнатините на скалите. Откъм глетчерите се носеха поздравителните картички на враждебна нощ. Не ми оставаха много възможности за избор.

Направо взривих упоритата кола, след като грижливо бях прехвърлил горивото му в и без това поопразнилите се резервоари на Мишлето. Някой професионален сапьор сигурно щеше да ми се присмее. Та аз дори не знаех колко експлозив да сложа под него, за да го вдигна във въздуха, но без да повредя пътя. Разбира се, бях сложил по-малко от необходимото, на всичко отгоре и фитилът се бе оказал твърде дълъг. Три пъти гасна, докато изгори докрай. (Не бях достатъчно предвидлив, за да помъкна със себе си и цял електронен взривател!) Случаят обаче помага на леваците. Взривът само помести чудовището и здраво го подпали. Пренасяше мебели — защо не бях погледнал по-рано! А така, поради липса на легло, можах да прекарам нощта в постлания накрай пътя спален чувал, сред сънища за фойерверки, вдъхновени от горящите и пращящи спални и гарнитури. Но поне не мръзнех; дъхът на глетчерите удивен се спираше пред огромния ми лагерен огън. Вълците на нощта с подвита опашка биха побягнали, ако ги имаше още. Без тях обаче и романтиката е по-бледа — на сутринта от камиона бе останал само изгорелият скелет. Мишлето с отвращение го избута настрани.

Додето стигна до билото на прохода, стана обяд. Слънцето пръскаше искри, но не топлеше. Светът около мен беше бял и съвършено чужд. На върха имаше хижа и ресторант — само заради гледката. Ако оня скапан разносвач на мебели не ми се бе изпречил на пътя, можех да нощувам тук. Сега обаче нямаше защо да спирам, освен за предлагащата ми се почивка. Надолу може би ме чака още по-труден път, отколкото нагоре.

Спрях двигателя, излязох от Мишлето и силно се протегнах. Напитките не липсваха от запасите ми, само неразумният прахосва без нужда. Обаче в баровете на такива заведения сигурно не липсват и специалитети. Добре щеше да ми дойде малко разнообразие.